Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Колко ли бели листчета беше написал и сгънал на четири, за да има с времето потвърждение, че не се заблуждава. На последното написа: "Прощавай, любов, подменям те с мечта!". Така отпътува към поредната си цел, в която нямаше каквито и да е чувства. Остави зад гърба си неволите и една скъпа за него жена. Решението му беше трудно, но разчиташе на разума си, а той упорито отричаше необходимостта да остане в малкото село, близо до родителите си, както и до своята обичана изгора.
Забрави дори за листчетата, които хвърляше в забутана в един ъгъл на къщата стара ваза, когато получи първата си гурбетска надница. С нея покри нуждите си, а със следващата вече разбра, че е поел пътя към собствения си успех.
Беше дребен, но жизнен и ловък мъж, за което получаваше вече единствено вниманието на хората, които оценяваха ползата от труда му. Забрави, че е бил любим, и с пот заработваше всеки следващ ден нужното, за да се чувства пълноценен.
Понякога мъка сковаваше тялото му, за да казва: "Уморен съм! Няма да дойда с вас." Новият живот на прекаралия детството си в бедност човек дойде като награда за годините, прекарани покрай най-близките му. Чувстваше се успял, макар и тъжен. Позволи си да напусне родния край с мисъл, която оправдаваше раздялата му не само с родителите, но и с нея – най-обичаната жена. Носеше нейна снимка, понякога я целуваше, но беше далеч и нямаше как да разбере още ли му е вярна. Напусна живота на първата си любима, когато след листчето "Желая да бъда баща" проведе разговор със себе си.
Да беше му казал някой, че отговорността не е задължително финансова, да беше размислил. И без друго мечтаеше единствено да е обичан и опрял се на крехкото рамо на Росица. И името ѝ беше красиво!
Когато тръгваше на работа призори, росата му напомняше колко сбърка. Парите, заделени за бъдещето му, обаче даваха утеха.
Отмина лятото. Есента нахлу с проливен дъжд и в чуждото за Петър място. Колкото и месеца да го деляха от приветливия, скромен дом, сгушен в долната махала на селото му, Петър винаги си спомняше, че с големите доходи дойдоха и големите съмнения. Притеснен, че Росица го е предала, ровеше в миналото си, за да търси облекчение. Спомни си нейни думи. Беше казала: "Не тръгвай! Не ме изоставяй!" Струваше му се, че това е вече укор, и трепетно очакваше лошата вест.
Когато отмина проливният дъжд и отново времето заприлича на ласка, събра багажа си. Със спечелените пари можеше да се върне и да подсигури своя живот за период от време. Съмненията, че нещо се е променило, внасяха безпокойство във всяка поредна негова мисъл. С най-важната от всички Петър пропътува обратния път като в транс.
Тракащият трен не го отклони от амбицията му да мечтае. Представяше си Росица, същата, с усмивка и разтворени обятия да го чака. Наистина, трудно му беше с тази поредна мечта да прогони страха си и очакванията, които превръщаха живота му в кошмар. Оставаха часове до срещата с нея, а напрежението от това растеше.
– Извинете, имате ли кибрит? – Mъж с голяма брада и вирнати мустаци побутна отдадения на размисли Петър.
– Не пуша!
Непознатият не каза нищо, но извади от джоба си украсена с чисто злато запалка и бавно я доближи до най-близкия пътник. Във влака купетата сближаваха на дълъг път седналите един до друг. Петър гледаше насреща си брадатия мъж и леко недоумяваше какво ще каже.
– Това е запалка, нали? – попита човекът със скъпото малко бижу.
Този до него не обърна внимание и сякаш предпочете да затвори очи, за да се приеме за заспал.
Петър не изпускаше от очи странника. Когато го видя, че прибира запалката си в джоба, попита:
– Като имаш огън, защо ти е кибрит?
Някаква острота в погледа на непознатия го накара да пропусне следващия въпрос. Искаше да пoпита как му идва на ум на брадатия да пита някого нещо, без да има смисъл в това.
– Може би да си направя клечка за зъби...
Така започна разговорът между Петър и пътник от същото купе. Километрите продължаваха да отдалечават мястото на отпътуване с мястото на пристигане.
– Виж! – Брадатият извади хартийка от джоба си, прегъната на четири, и я разтвори.
Петър разбра, че в ръцете си държи последната му бележка, защото беше пропита от сълзи, както и оляна с олио в единия край. Ридаейки, Петър бе съборил запаленото кандило пред иконата, висяща на белосаната стена, правейки опит с ръце да изпроси за себе си милост божия. Случи се ден преди тръгването на гурбет. Потрепера и за да скрие вълнението си, загледа през прозореца. Нижеха се дървета, поляни, видя и къщи с тумби деца пред някоя от тях. На листчето, на което беше написал "Искам да стана баща", имаше подобно петно, защото и него написа същата вечер. Погледна брадатия мъж и замълча. Нямаше как да държи в ръцете неговите мечти. Беше невъзможно. После затвори очи, за да посрещне страха си нащрек.
Когато влакът спря, първото нещо, което Петър видя, бе поляната до малката гаричка, на която бе играл като малък. Есента я бе превърнала в красива черга с много багри, придадени ѝ от изпопадалите листа. Дърветата изглеждаха тъжни, но Петър знаеше – когато миналата есен замина, ги гледаше с други очи. Тогава бяха по-малко тъжни.
Едва на пътеката, водеща към селото, се сети за непознатия, с когото пътува във влака. "Случайност" – си помисли и веднага забрави отново за случилото се. Вместо да размишлява за него, бързаше да иде първо в своя дом и там да се увери, че във вазата, поставена в ъгъла на стаята върху дървен скрин, още никой не е бъркал.
Родителите на Петър преживяха силно вълнение и дълго преграждаха пътя на сина си, за да не се отдалечи повече от тях. Задаваха му въпроси, а той не знаеше, как да зададе своя. Мислеше за Росица. Изведнъж чу гласа й:
– Петре!
Обърна се. Видя любимата жена на метри от себе си, у дома си. Остана изненадан.
– Росице! – успя да каже задавен от щастие.
Прегръдката отнесе мъката му далеч. Есенният вертец му достави удоволствие.
Когато му казаха, че Росица е родила момче и то спи в стаята с вазата, не можа да повярва. Затича се да види своя син и обхванат от силно въодушевление не обърна никакво внимание на нищо друго. Едва когато настъпи нощта, Петър прегърнал Росица попита:
– Аз бях оставил едни бележки във вазата... Не я видях.
– Така ли? Не знаех, че в нея си сложил нещо. Продадох я на вехтошар, за да купя малкото одеалце. Но същият човек се върна след няколко дни и ми подари това хубаво бебешко кошче. Каза: "Да бях минал по твоята улица преди няколко години, сега да ми е вършело работа!" Нищо не разбрах, но го чух да казва, тръгвайки си: "Доброто идва при този, който е готов да го посрещне."
Петър загледа пламъка на кандилничката и се сети още нещо:
– Купила си нова кандилничка?
– Не, не съм! Донесох моята. Нали трябваше да се моля, да се върнеш. И настоявах да си дойдеш до есента, защото нямаме дърва за зимата.
Петър целуна Росица.
– Утре ще отида в гората и ще насека.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил