Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Пристигна със запалването на първата октомврийска клада. В нашия край имаме такава традиция, стара и може би малко глупава - на първи октомври палим дървета и билки, събирани през годината. След това всяка седмица на хълма над града, който децата наричат Хълмът на обесените заради бесилката, висяла някога там, се палят по три клади, общо дванадесет, по една за всеки месец. Кулминацията е 31-ви, когато изгаряме сламено чучело и черпим децата с бонбони. Никой не помни от къде се е взел този обичай, никой не помни и какво е било преди него. Вероятно единственият човек, който има някаква представа, е Вещицата, но пък с нея никой не смее да говори. Разказват се много приказки за това, някои страшни, други толкова вълшебни и невероятни, че само децата вярват в тях. И все пак палим кладите и разказваме приказките просто защото е нещо, което винаги се е правило и ако пропуснем – кой знае каква ужасия ще стане?
Винаги съм вярвала, че има нещо общо с мъглата, не тази, която познавате вие, а една малко по-особена, по-плътна и по-синя от която и да е друга мъгла. С нея идват духовете, които чуваме нощем, но се преструваме, че е вятърът в клоните на дърветата. Сигурно има и нещо общо с децата, които изчезват от време на време, и никой не знае дали са избягали от вкъщи или са паднали в реката, или пък са последвали странната неземна песен, носеща се вечер между дърветата. Не е нещо, за което говорим. Никой не би си признал, че вярва в духове. Естествено аз също не вярвам в суеверията, но само защото съм минала опасната възраст. Навърших 16 преди две седмици и от тогава престанах да ползвам талисманитите, да заключвам вратата и прозореца на стаята си и да спя с тапи в ушите, да не би някое същество от мъглата да ме примами да изляза навън след мръкнало. Спрях да бъда суеверна до момента, в който щеше да ми се наложи да заключвам моите деца.
Затова, когато я видях застанала в подножието на хълма, като обхваната от пламъци от последните лъчи на слънцето, усетих как сърцето ми прескача един удар, преди да се усетя, че това не беше някакъв безлик дух, плод на детското въображение, а дребна жена с ярки дрехи. Докато се изкачваше нагоре към огъня и хората, успях да я огледам скришом. Беше млада, някъде на около двадесет, с дълга права червена коса, като зимната козина на лисица, толкова ярка, че почти светеше, със златиста загоряла кожа и равен тен. Носеше дълго червено палто и когато вятърът подухна, видях, че и ризата ѝ е на червени и оранжеви ивици. Червени обувки, изтъркани дънки с оранжеви кръпки на коленете и избродирани цветя, стар кожен сак, покрит със значки, и малка кожена раничка, изтрита от въргаляне из купета на влакове и багажници на коли - очите ми алчно попиваха тази странна ярка личност, която изглежда бе пътувала много, бе видяла може би целия свят. Преди да се усетя вече бе до мен. Жегна ме известна завист - беше много красива. Изглежда забелязала, че я зяпам, жената се обърна и ми се усмихна. Очите ѝ ме накараха да изтръпна все едно, че ме беше опарил огън - бяха онзи странен оттенък на кафявото, който изглежда почти златист. Никой друг не ѝ обръщаше внимание, но дори и да я погледнеха сега, надали щяха да видят това, което бях видяла аз. Слънцето вече беше залязло и пред мен стоеше обикновена червенокоса жена, широко усмихната и по никакъв начин ненапомняща на онази преди миг. Сега ми се стори по-ниска, слабичка с почти детска фигура и много много уморена. Когато ме заговори, гласът ѝ беше тих и неуверен, като на човек дълго боледувал и все още неоздравял.
- Извинявай, да знаеш случайно кой държи хотелчето на края на града? - попита тя.
Бях толкова изненадана, че успях само да махна неопределено с ръка към русата жена в другия край на поляната. Когато пак вдигнах поглед, жената вече беше изчезнала в навалицата. Постепенно хорта започнаха да се разотиват. Няма нищо опасно, когато се движим на групи, но на никой не му се щеше да се задържа навън повече от необходимото. Аз също си тръгнах. Когато се обърнах през рамо, видях непознатата да говори с доброволците, които щяха да наглеждат кладата тази нощ. Огънят не трябваше да изгасва на всяка цена. Поне толкова знаех.
***
Минаха две седмици и вече нямаше никой в града, който да не познава чужденката. Твърдеше, че се казва Катрин, че майка ѝ е ирландка, а странният мек акцент обясняваше с дългото си пребиваване във Франция и Италия. Виждах я от време на време, предимно в слънчевите дни, да говори с някого и да се смее като че са стари познати. През цялото това време усещах някакво гадно зверче в себе си да надига глава и да се храни от завистта ми. Дотогава не бях завиждала на никого, не и по този начин, а ето че тази млада, мила жена ме караше да се чувствам като най-големия злодей на света. Тя беше всичко, което аз не бях - красива, общителна и най-важното - смела. Според клюките, разнасяни из града, тя бе напуснала страната на 14 и сега за пръв път от 10 години стъпваше на родна почва. Беше работила какво ли не, беше ходила къде ли не и беше в устата на всички. Скованите ми съграждани, шовинистични и предубедени към всичко непознато и чуждо, които считаха тежкия грим и алтернативното облекло за признак на престъпни намерения, а рок музиката - за корена на злото, сега харесваха жена с татуировка. Беше на лявото ѝ рамо - птица, обхваната от пламъци, същият феникс висеше на златна верижка на врата ѝ.
Само аз ли я намирах за странна, само аз ли забелязвах, че не излизаше нощем или когато вали? Само аз ли ѝ завиждах, че бе пристигнала с валсова стъпка и бе превзела сърцата на всички? При все цялата ми завист, не можех да не я харесвам. Тя знаеше какво е да си особняк, какво е да си различен. Говореше с мен без онази надутост, присъща за по-големите. Искаше да ѝ викам Кат и винаги се усмихваше. Затова и почти я съжалих, когато видях, че жената, на която викаме Вещицата, я е спипала пред кръчмата. Не чух много от разговора, но по лицето на чужденката си личеше, че никак не ѝ е по вкуса.
- Преди седемдесет години май беше... същата като теб... - мрънкаше под носа си старицата и я оглеждаше.
Кат като че се опитваше да премине направо през стената и да се отърве. Като ме видя, лицето ѝ светна, разпознала в мен спасител.
- А! Здрасти! Тъкмо теб търсех, имам да те питам нещо! - В очите ѝ молбата размахваше жълти сигнални флагчета.
- В кръчмата ли ме търсеше? - ухилих се аз. Бях настроена да гаднея, а това си беше доста удобна ситуация. - Добрите момиченца нямат място там. – Ирония капеше тежко от думите ми.
Тя ме погледна с извити въпросително вежди - надали имах вид на особено добро момиченце, по-скоро на нацупено мрачновато хлапе със склонност към торбести черни дрехи, което е направило всичко по силите си да не изглежда като добро дете. Смилих се над нея и я поведох настрана въпреки мърморенето на Вещицата. Докато се отдалечавахме, я чух как изграка "Знам те коя си и каква си!" И надали говореше на мен.
- Не ѝ обръщай внимание, доста е изкуфяла - опитах се да успокоя жената. - Местните я слушат само като става въпрос за мъгливите създания - прехапах си езика. Чужденците нямаше как да разберат... но тя отново ме изненада.
- Какви точно са те? - Не изглеждаше да ми се подиграва, но знае ли човек.
- Амиии... не съм сигурна. Духове? Който ги е видял, не се е върнал да разкаже. Обикновено взимат децата, но понякога и някой възрастен се случва да се запилее. - Свих рамене. - Суеверие, нали разбираш, но никой не е достатъчно глупав, за да не го спазва. Веднъж май видях едно...
Вдигнах очи - златистият поглед беше топъл и добронамерен, но не се осмелих да продължа. Кой щеше да повярва в остроухо създание с червени очи, изтъкано сякаш от дим, което драска по стъклото с дългите си клечести пръсти и пее за гората и дъжда, за есента и за падащите листа... най- красивата песен на света. Потръпнах, внезапно ми беше станало студено. Облак беше скрил слънцено, вятърът задуха по-силно. Катрин стоеше до мен прегърбена и внезапно пребледняла. За момент ми се стори ужасно древна, като старица, която се преструва на младо момиче. Тя ме докосна по рамото - рязко опарване от невидим пламък, което изненадващо ме накара да се почувствам по-добре, и тръгна към хотела си. Докато се отдалечаваше, шарените ѝ дрехи ми напомниха за една илюстрация от книжката ми с приказки – тази на Свирачът от Хамелн. За момент пред очите ми се появи картина - кльощава фигура с флейта в ръце отвежда децата в планината. Тряс! И скалата се затваря зад тях. Но защо Свирачът сякаш имаше женско лице? И защо, защо изчезваш, когато се скрие слънцето?
***
Дойде и денят на Вси светии като довят от източния вятър лист - червен и с мирис на пушек и зима. Тази вечер всички щяха да са на хълма при кладата. Когато сме много, няма страшно, но майките гледаха да държат под око дечицата си. Тази година сред костюмите май имаше повече герои от филми и компютърни игри, отколкото приказни такива. Доста време се колебах дали да се маскирам. Като че ли бях прекалено голяма за тези неща, но все пак нахлюпих островърхата шапка на вещица. Оплезих се на отражението си - то ме огледа критично "Ти сериозно ли?".
Тълпата сякаш беше по-голяма от обикновено. Някакъв телевизионен екип се беше домъкнал да заснеме "очарователните провинциални традиции". Дамата от екипа раздаваше на децата бонбони без захар и задаваше тъпи въпроси. Както си стоях загледана в приготвения Сламен Човек, една костелива ръка ме потупа по рамото. Извърнах се и едва не подскочих. Беше Катрин - остаряла безобразно, с полуокапала коса, прегърбена, със старчески петна по ръцете.
- Страшен костюм! Много... реалистичен. Каква си?
- Не ми ли личи? - Златистите очи ме стрелнаха подигравателно. - Вещица!
- Добра или зла? - усмихнах се.
- Ще оставя на теб да прецениш.
Тя извади от торбата си някакъв пакет от лъскав станиол и ми го подаде. Вътре, и това окончателно ме довърши, имаше шоколадови трюфели, тъмен черен шоколад, горчив в устата, топящ се едва от докосване до устните.
- И как по-точно улучи любимите ми бонбони? - поисках да знам с пълна уста.
- Магия! - това прозвуча някак си прекалено убедително.
Скоро запалиха чучелото и тълпата се умълча. Стоях малко настрани и си мислех за вещиците. Преди няколко века Кетрин, Вещицата, че и аз вероятно щяхме да сме на мястото на Сламения Човек - жертва за духовете.
Като заговорихме за вещици, нашата я нямаше. Останах последна, за да се уверя, че няма да я мерна сред разотиващата се тълпа. Видя ми се странно, обикновено идваше първа и си тръгваше последна. Падаше мъгла. Тръгнах си, нямаше смисъл да оставам сред тлеещите въглени и опаковки от бонбони. Когато стигнах до града, се обърнах и видях една прегърбена фигура да куцука по пътеката към гората, но в тъмнината не можах да разбера на кого принадлежи.
***
Събуди ме тропане по стъклото. „Махай се!“ - измрънках. - „Вече съм прекалено стара за теб.“ Завих си ухото с възглавницата, но почукването продължи. Отидох до прозореца - рошава и страшна - и се озъбих на духчето там. За моя изненада то само примигна с червените си очи - въгленчета, и се омете. Изобщо трябваше ли да мога да го виждам? Тъкмо щях да си легна отново, когато ярко сияние откъм хълма ми привлече вниманието. Някаква фигура с размъкната червена рокля драпаше немощно нагоре, а по петите ѝ се влачеха стотици малки сиви сенки, омаяни от веселата игрива музика, която като че идваше от дърветата. На опашката се влачеше още една дребна фигурка - човешка. Вещицата? Или Кат?
За момент се поколебах, но нездравото любопитство надделя над разума. Все пак какво толкова можеше да стане? Едно яке и кецове по-късно и през прозореца се озовах навън. По времето, по което всички нормални хора спяха по леглата си, търчах запъхтяна из пустите улички по петите на странното шествие. Догоних го на средата на пътя, по-точно се вкопчих в костеливото рамо на жената пред мен.
- Кккк... - започнах, но влажният нощен въздух ме задави.
Тя се обърна - Вещицата, разгневена като никога преди.
- Не се опитвай да ме спреш момиче, седемдесет години чакам този момент!
- Ккой момент?
Старицата махна с ръка нагоре:
- Виж! Виж ги само!
И наистина мъгливите духове прииждаха отвсякъде, тълпяха се около Катрин и я следваха към кладата.
- Още не е махнала костюма - измърморих под нос.
- Костюм?! Ама ти наистина ли си толкова тъпа, колкото изглеждаш? Още ли не си разбрала какво е тя?!
Старицата се вкопчи в ръката ми като пиявица и ме остави да я влача нагоре.
- Ще видиш - задъхваше се Вещицата, - щом си стигнала сама дотук в тази нощ, значи наистина ще видиш. Ооо да! И то какво представление само!
Докато успея да попитам за какво говори, достигнахме пепелището. Катрин се спря и ни погледна - очите ѝ сега бяха целите златни, без никакво бяло и светеха сред мъглата, обгърнала я отвсякъде.
- Значи все пак не издържа? Пак дойде да гледаш, а Алис?
Алис... значи така се казваше... Вещицата се изкашля дрезгаво.
- Как ще го изпусна, птиченце?
- Чакай, чакай, чакай! Какви ги дрънкате и двете? - засилих се към Катрин, но гореща вълна ме погълна и събори на земята. Зарових нос в мократа трева. Точно до ухото си чух гласа на Вещ... на Алис.
- На твое място не бих го правила, ще вземеш да се опариш. - Надигнах глава - очите на старицата светеха като никога.
- Преди седемдесет години, като бях на твоята възраст, пак дойде - същата червенокоска, която омайваше хората с няколко думи. Такива като нея много го умеят това омайването. Както после умеят да изчезват и да бъдат забравени. Тогава разбрах, че съм различна като нея, явно и като като теб. Тя си мислеше, че съм я забравила - всички останали живи вече не помнят, но веднага се досетих. Беше много отслабнала, затова излизаше и само по слънце... да си пести силите...
Тя седна до мен в мократа трева. Взе ръката ми и огледа я внимателно.
- Няма изгаряния, странно, повечето биха се опърлили само като я погледнат.
Докато се усетя, Катрин, която не беше помръднала, щракна с пръсти. Огнено кълбо с размерите на главата ми се насочи с бясна скорост право към мен. Махнах с ръце, извърнах се, за да избегна удара, и с периферното си зрение видях как огненото кълбо бе погълнато от странно създание прозрачно като вода.
- Какво ти става? - изкряках задавено.
Тя обаче изглеждаше много доволна. Подскочи няколко пъти с босите си крака в пепелта и се разсмя.
- Казах ти, казах ти!
- Какво!? Ти направи това - изврещях на бабката до мен. - Ти наистина си...
- Вещица? Да, както и ти явно - тя се усмихваше широко, - а сега дай назад и гледай внимателно. Такова нещо се среща веднъж в живота.
Катрин ми махна с ръка, а гласът ѝ едвам надвика странната музика, която ставаше все по-силна и по-силна.
- Чао, хлапе! И успех!
После нагази в остатъците от кладата право в неугасналите въглени. Понечих да я стигна, но Вещицата ме държеше като котва. Със зяпнала уста видях как жената, наобиколена от мъгливите духове, вдига ръце... и избухва в пламъци. Духовете късно разбрали, че това е капан, пищяха погълнати от пурпурни горящи змии, топяха се и чезнеха. Видях как тялото на жената се разпада на пепел, развяна от вятъра. Пламъците се издигнаха още по-високо, превърнаха се в птица, златна, с дълга шия като на лебед и пламтящи пера. Създанието разпери криле и с писък подгони останалите духове надолу по хълма, а зад нея се носеше опашка като комета.
- Огнена птица!
- Да, феникс. Останали са толкова малко по света. И тъй и тъй ѝ беше дошло времето, защо пък да не донесе малко светлина на хората, като прогони злото? – Алис изглеждаше като младо момиче, осветена от пламъците на беснеещия феникс.
- Но...
- Защо ще кажеш, че нещо не може да е вярно, когато се случва пред очите ти?
Фениксът кацна в средата на кладата и наведе уморено глава. На тънката шия висеше златният медальон, незасегнат от горещината. Перата на птицата падаха едно по едно, докато в пепелта остана само малко, голо и доста грозно пиле. То разпери криле за последен път, изпищя и избухна. Двете с Вещицата се стоварихме на земята, претъркулих се няколко метра надолу, после май съм си ударила главата в нещо, защото следващите ми спомени са доста размазани. Видях скелет на птица да се разпада на прах. Известно време всичко потъна в мрак. После просветна една искра, още една и огънят лумна отново. Извърнах очи, заслепена от ярка светлина, а когато посмях да погледна отново, видях една гола женска фигура със златиста кожа и червена коса да изчезва в гората. Докато помагах на старата жена да се изправи, я видях на пътя - с червеното си палто и стара чанта на рамо, а около нея се разнасяше бледо сияние с формата на птица. Двете със старицата постояхме още малко, докато фениксът изчезна в далечината. Никой нямаше да ми повярва.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил