Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Въпросът е, че жар-птицата е едно от най-отвратителните създания на земята. Преследваш го през половината Стара планина, биеш се с хали, че и с юди на всичкото отгоре, а накрая какво? Е, няма да спойлвам края, ще ви оставя сами да проследите разните му там завръзки и развръзки, защото както съм почнала да разказвам, доникъде няма да стигна.
Затова ще започна с едно малко известно обстоятелство. Името ми е Ксоана и майка ми е самодива. Но баща ми е не по-малко интересна личност, а именно - юнак. Аз обаче, естествено, нямам нито дългата руса коса на самодивите, нито техните светли очи, а още по- малко пък омайния им глас. Но затова пък съм се метнала на юначното българско племе на баща ми: чернокоса, тъмноока и белолика. Но, като за компенсация, притежавам доста други качества: очите ми омагьосват, мога да се превръщам във вълк частично и танцувам, както се изразява майка ми, „самодивски хубаво“. А и не съм зависима от самодивски дрехи и була. Според някои това е по-голяма свобода, отколкото трябва, но на мен ми е добре. А и как няма да ми е. Единственият кусур на цялата работа е фактът, че ходя на училище.
Горният „факт“ е едно много важно уточнение, защото всичко с жар-птиците започна през есента, когато тъкмо бях започнала девети клас в едно столично училище. Беше първата събота от началото на учебната година и аз се потях над домашното по френски, когато се позвъни на вратата. Станах от стола не особено ентусиазирано и отворих. За моя огромна изненада на прага стоеше Ася, а от роклята ѝ, както обикновено, капеше вода.
- Русалчице моя, какво те води насам? - поздравих я направо, без да ми мигне окото и ѝ се ухилих идиотски.
Ася всъщност се казваше Асенка и беше момиче на около 15-16, чиято душа се бе превърнала в русалка след удавяне горе-долу по времето на Паисий Хилендарски. Обаче тя не бе от оня тип русалки, които си се плицикат по цял ден във вира, а от тези, излизащи в полунощ с бели ризи и танцуващи остатъка от нощта. А споменах ли също, че някои нейни „посестрими“ давят хора? За моя радост, Асенка нямаше такива навици. Но затова пък имаше едни такива идеи… Ако си спомняте миналото лято и пожарите във Витоша, сигурно ще ви е интересно да разберете, че те всъщност бяха причинени от един змей горянин, който моята приятелка русалка беше подразнила, и докато пожарникарите гасяха последиците от това раздразнение, четирима души, сред които и ние двете, се опитвахме да го усмирим. Още имам белези от изгаряне.
- Не ме русалквай, а отивай да събираш багаж! - заповяда ми тя и тръсна дългата си до под кръста черна коса. - Ще ходим в Стара планина.
- И защо? - Нещо ми подсказваше, че от това няма да излезе нищо добро. И по-късно се оказа, че съм била права.
- Уаканян ни чака долу. Разбрал е, че жар-птицата е слязла на Долната земя. Нашата земя, - допълни тя, като видя изражението ми. - Ще ходим да я търсим.
- От какъв зор по-точно?
- Тя дарява младост и късмет, а перото ѝ осветява. Освен това, тя не идва много често. Сега е дошла, за да възвести зимата и предхождащата я есен. На практика е сърцето на есента. Голяма сензация! Хайде!
- Точно пък на нас защо ни е младост? Ти си русалка, аз съм самодива, а Уаканян е син на индианско божество.
- Перото ѝ осветява - повтори тя и на свой ред се усмихна идиотски. Аз въздъхнах, но се оставих да ме въвлече в приключението. Взех голямата раница и натъпках вътре храна, вода, карта, фенер, пари, книга, одеяло и малко резервни дрехи.
- Но ще се върнем до утре вечерта, защото в понеделник съм на училище - размахах пръст пред носа на Ася, а тя ме погледна с престорена убеденост. Написах набързо бележка на нашите къде отивам и двете излязохме от апартамента. В подножието на сградата ни чакаше Уаканян.
Едва ли сте ме разбрали особено правилно, когато казах, че той е син на индианско божество. В повечето случаи хората се сещат за боговете на южноамериканците, но тук аз имам предвид Северняците. Божеството, за което говоря, е огромен орел, дълъг колкото „40 бойни канута“ (колкото и голямо да е това) и прави бури. Понякога обаче приема човешки облик, отива в някое село, намира си жена и му се раждат деца. В нашия случай жената е бяла, от датски произход, а „децата“ - Уаканян. Той е наследил дарбата от баща си и ако чуете за разразила се буря в Атлантическия океан, можете да бъдете сигурни, че той ни идва на гости, без да е спестил достатъчно пари за полет Северна Дакота, САЩ - България.
Уаканян ми се усмихна ала Джоуи Трибиани от сериала „Приятели“ и помаха.
- Здрасти и на тебе, пернато - не му останах длъжна и му метнах раницата. Ако ще се прави на мачо, ще трябва и да докаже, че е такъв. - Гениални мои, как по-точно смятате да стигнем до жар-птицата? А и къде точно в Стара планина е тя?
Уаканян - май трябва да му измисля някой прякор - се усмихна още по-широко, показвайки ми белите си зъби, и ми махна неопределено с ръка.
- Някъде в Централния Балкан. Или поне така твърдят източниците ми.
- Ахааа, еми добре. А първият ми въпрос?
- Мога да ви отнеса, ако искате - още една усмивка. Знаеше, че ще му откажа. И бурите са най-малкият ми проблем. И двамата имахме склонност към водачество и много често спорехме. Приемайки да ни „отнесе“, той печелеше контрола над ситуацията. А аз нямаше да позволя това.
- Не знам дали си спомняш какво стана последния път, като летях с тебе - отвърнах му сериозно, - но аз втори път цунами няма да правя. Не си заслужава.
- Значи с кола - намеси се Ася тъкмо преди момчето да ми отговори.
- И кой ще я кара, ти ли - жлъчно подметнах. Още ми държеше предложението за летене. - Май остава да вземем влака.
- И кой ще плаща, ти ли - веднага ме изимитира Уаканян. Това означаваше, че съм спечелила. Усмихнах се победоносно.
- Да, за разлика от теб, аз се подсигурявам, когато отивам на поход.
И без да поглеждам назад тръгнах към спирката на автобуса, знаейки, че другите двама ще ме последват независимо дали искат или не.
На спирката купих билети за градския транспорт и за тримата, оставяйки се в не особено добро финансово състояние. Добре, че бях взела храна и нямаше да стане нужда да прибягваме до разни ресторанти и хижи по пътя. Обаче ми беше интересно как всички щяхме да се сврем под едно одеяло. Бързо реших да не мисля за това.
В автобуса Уаканян беше център на вниманието. Тъй като беше метис, кожата му бе по-бледа от тази на индианците, но генетично приличаше повече на баща си, и тъй като на пътниците не им се случва често да видят индианец, всичко го зяпаха, а някои дори с отворена уста. Той обаче с нищо не показа смущението си, ако изобщо имаше такова, и през целия път, със задръствания през две минути, той ми обясняваше нещо за строежа на растителните клетки и възклицаваше уличното движение, за моя радост, на английски.
Когато най-сетне се добрахме до Централна гара и видяхме до къде се простира опашката за билети, Ася за малко не получи нервен срив.
- Отиди с нея и я напръскай с вода, не трябва да остава суха - казах на Уаканян.
- А ти се нареди на опашката да купиш билети - допълни той, като ми остави раницата, хвана под ръка Ася и двамата тръгнаха. Ако ругаеше заради една изпреварила ни кола, как ли щеше да реагира, като види тоалетните на гарата? За съжаление, ми бе писано никога да не узная…
Опашката напредваше толкова бавно, че бих загубила двеста килограмова костенурка, докато чаках. По едно време ми хрумна, че нямам никаква идея докъде трябваше да вземем влак. Постъпих интелигентно и извадих картата, която бях взела със себе си. Трябваше ми някой град/село в Централния Балкан. Избрах си бързо Карлово като уж крайна дестинация и прибрах картата, за да се започне отново със скуката. Къде ли се бавеха ония двамцата?
Още ги чаках, когато дойде и моят ред. Жената не беше особено любезна, но и кой щеше да е, ако трябваше да се занимава с толкова много народ?
- За къде?
- Хм, Карлово - бях си приготвила цяла реч, но погледът ѝ ме спря. Оня змей горянин миналото лято вече не ми се виждаше чаак толкова страшен. - Три билета, отиване и връщане. Колко ще струва?
Тя ми назова една цифра, от която аз настръхнах. Не разполагах с близо четиридесет лева. Спестяванията ми възлизаха точно на тридесет. А кой знае какво щеше да стане по пътя. Намерих бързо решение.
- А до Копривщица колко е? Пак за трима, пак за отиване и връщане?
Уф, почти трийсет лева. Зачудих се какво да правя. Още в началото хубавото ни приключение се разваляше.
- Добре, нека бъде тогава до Копривщица, но само отиване - въздъхнах накрая и подадох почти половината от парите си. За връщане щяхме да мислим после. Можехме да хванем стоп или нещо подобно.
Взех билетите и се отдалечих. Ония двамцата още ги нямаше. Започнах да се притеснявам, но когато се обърнах към подобието на Макдоналдс, ги видях да вземат сандвичи. За миг не знаех да се смея ли, да плача ли, да викам ли… Но се съвзех и с бърза крачка стигнах до тях, дръпнах пакета от ръцете на Уаканян и го погледнах лошо.
- Какво си мислиш, че правиш? - повиших леко тон, колкото да разбере, че не е на добре. Друг път бих му се разкрещяла, но до нас имаше един готин русоляв батко, а мразех околните да ме смятат за истеричка.
- Имах пет долара, обмених ги и купих обяд - пак оная усмивка. Аз се овладях и му кимнах благодарно. Обичах Макдоналдс.
Върнах му храната и се заехме да преглеждаме билетите; сещате се, кой перон, кой вагон, кое купе… Разкодирахме сложния шифър и поехме по оказаната посока. Влакът щеше да потегли след около петнайсетина минути. Ние се качихме навреме и си намерихме местата. За радост на Ася останалите пътници в купето бяха студенти и тя през цялото време флиртуваше с тях, въпреки че единият беше женен, а другите - със сериозни приятелки. Разговорът постави мен и Уаканян на заден план, затова решихме да обмислим плана за действие. Въобще няма да описвам пътуването с цялата красота на Балкана и… С постоянните спорове. След като дори по едно време разбрах, че той го прави само напук, а не защото наистина не е съгласен с мен, можете да си представите докъде са стигнали нещата.
В крайна сметка слязохме в Копривщица и трябваше със сила да отделяме Асенка от студентите.
- Те ми дадоха фейсбуците си - похвали ми се тя, докато се мъчехме да се ориентираме в тамошната гара.
- Понеже ти хващаш интернет под водата, така ли - отвърнах ѝ мрачно, но тя вече ме бе изпреварила и обясняваше въодушевено нещо на Уаканян, който я слушаше с половин ухо.
Аз обаче бях приела насериозно предизвикателството и по силата на логиката (и табелите) успяхме да излезем не само от правилния изход на гарата, а и от града. Наближаваше време за вечеря, а това определено не ни въодушевяваше предвид паричните ни затруднения. А и не знаехме къде да отседнем. Все пак бяхме излезли от града и се бяхме набутали в пущинаците. Така де, гората.
- Търсим хубава поляна - предложи Уаканян.
- По възможност с воден басейн - добави замечтано Ася. Завъртях очи. Бяхме на три минути път от цивилизацията, а те с претенции. Извадих фенерчето и го метнах на момчето.
- Ти си първи, брато. Асенка е по средата, а аз ще вървя последна. Оглеждай се за лоши създания и птици със странно оперение. Ако видиш мечка, пищиш и бягаш.
- Предците ми никога не са се бояли да застанат срещу мечка. При това гризли, която е по-опасна от тукашната - отвърна ми Уаканян, а от очите му просто струеше гордост.
- А моите предци са убивали такива като теб за вечеря. Нямаме никакви други оръжия освен силите си. А срещу някоя хала или юнак сме почти безпомощни.
- Можеш да го омаеш - промърмори под носа си, но въпреки това застана начело и поведе мини-групата ни към славата. Образно казано.
Не вървяхме дълго и сигурно бяхме навлезли дълбоко в гората, когато спряхме насред една голяма поляна, заобиколена от много дървета и с мъничък вир от едната страна.
Ася, без да му мисли много, скочи във водата и ние останалите приехме това като решение да останем.
Уаканян се завъртя няколко пъти около оста си и ме погледна. Изражението му бе много красночериво: нещо тук не му допадаше.
- Излей си душата, душко - подканих го. Той се огледа и отговори на английски.
- Не е ли прекалено перфектно това място? Насред гората, такова хубаво място, каквото само опитни градинари могат да постигнат? Не ти ли е странно?
- Това е Стара планина. Това е България. От години насам нищо не може да ме изненада, ако присъства някоя от думите - свих рамене, но той не се успокои. - Ако искаш, отиди на оглед. Да се увериш, че нещо не е наред или точно обратното.
Той отвори уста да възрази, но се спря и само кимна. След миг вече беше навлязъл сред дърветата.
Асенка показа глава над повърхността на вира.
- Той май започна да те слуша, а - каза тя и се усмихна дяволито. Аз се направих, че не съм я чула и заразглеждах какво имам в раницата. Кроасани, солети и няколко сандвича. О, и бисквити. Супер.
- Ксоана, Ксоана, Ася - чух познат глас да вика. Уаканян. Какво пък сега? - По дяволите, махнете се от тая поляна! Бягайте!
- Да бе, ще се хвана на тоя номер. Измисли нещо по-добро следващия път - изсумтях и извадих бисквитите.
- Не е номер, идва хала - продължи да вика и изневиделица изскочи на поляната. Беше задъхан и с опулени от страх очи.
- Добре симулираш, признавам ти го. Но не ми е до шеги. Ще ям бисквити - разкъсах опаковката на една от малкото шоколадови прелести, които обичах, и блажено задъвках. Уаканян грабна кутията от ръцете ми и ме погледна.
- Една хала идва. Не знам дали си спомняш легендите на собствения си народ, но халите са страшно зли и много трудно се побеждават. Или имаш приятел змей, който да ти помогне?
В ума ми изплува образът на змея миналата година. Не стана нужда да се бавим повече: събрах си партакешите (вкл. Ася) и тримата си запроправяхме път между дърветата в почти непрогледната тъмнина. Уаканян не смееше да извади фенера.
- По дяволите - изругах изведнъж, - къде са ми бисквитите?!
Момчето ме погледна озадачено, но бързо схвана, че не се шегувам. Никога не се шегувам с бисквити.
- Ще си купиш, като се приберем - отвърна ми спокойно, като хвана ръката ми и ме задърпа напред.
- Не и ако бягаме от всяко свръхестествено създание, което ни се изпречи на пътя! Аз се връщам. Ще си взема яденето. И няма да ѝ се показвам.
- Или пък - намеси се Ася, която отново влизаше в ролята на Гласа на разума, а това не ми харесваше, - или пък сте забравили, че халата всъщност е буря. Освен змея като опонент се явява и орелът. А ние имаме бурен орел, нали? А ако имаме късмет, ще можем да си вземем бисквитите - тук като че ли ѝ изби на смях, но тя се овладя, - и без бой.
- Съгласна - усмихнах се и поизправих рамене. Родителите ми често казваха, че се прегърбвам. Уаканян не изглеждаше особено убеден, но май ви споменах, че очите ми омагьосват…
Върнахме се на почти злополучната поляна и видяхме един огромен облак да се приземява на нея. Изведнъж облакът се спря и се почувствах така, сякаш се обърна към нас.
- Кои сте вие и какво търсите? - прогърмя странно дълбок и силен женски глас.
- Ами… - започнах, но ме прекъснаха.
- Ние сме обикновени пътници. - Ася застана най-отпред и разпери ръце. Сръчках Уаканян в ребрата, припомняйки му за „забележителните“ дипломатически умения на Асенка. Той ме разбра, но не направи нищо по въпроса. - Самодива, русалка и б- поне се спря навреме - индианец.
- Метис - поправи я тихо момчето, но тя му обърна толкова внимание, колкото той на мен.
- Искахме да пренощуваме на поляната, понеже не знаехме, че е ваше, хм, убежище. Когато разбрахме, веднага се върнахме, но по пътя осъзнахме, че сме забравили нещо и се върнахме да го вземем.
Халата издаде някакъв странен звук, подобен на хриптене.
- Уважавам смелостта ви. Какво сте забравили?
Ася помръдна неловко. Беше мой ред, значи.
- Бисквитите си забравихме.
Съществото избухна в смях. Или поне си мислех, че е смях.
Но неочаквано спря.
- Усещам буря. И орелска кръв. Кой от вас има орелска кръв?
Съобразих бързо какво да направя и това ми се стори най-удачното за момента.
- Ела при нас, о, хало, в човешки облик, за да не помрачиш умовете ни, и ние ще ти разкрием нашите тайни.
Облакът бързо се разпръсна и на земята стъпи висока, белокоса жена на около тридесет години. Носеше тъмно сива блуза и черен панталон. Буреносно сивите ѝ очи ми взеха дъха.
Жената се приближи към нас и протегна ръка.
- Ти си ми позната - посочи ме тя, а сериозният ѝ поглед ме измери от глава до пети. Не ми харесваше накъде отиваха нещата.
- Кой е баща ти? - попита ме тя. - Юнак ли е? Юнак е, но усещам и самодивско в теб. А онзи юнак, който дръзна да ми се изпречи на пътя, се ожени за самодива, без дори да му се налага да ѝ краде дрехата. Нещата вече не са такива, каквито бяха.
Не отвърнах нищо. А и какво ли можех да кажа? Че е права и да ме изпепели? Или да се всели в тялото ми? Не, мерси.
Изведнъж тя се обърна към Уаканян.
- Външният вид лъже, младежо. Ти не си това, което изглеждаш. Ти си орел.
- Буревестник - поправи я той и се усмихна горделиво. - Идваме с мир само за да вземем бисквитите на приятелката ми. Не искаме нищо друго.
- Дали? - Халата махна с ръка. - Сега ще ви пусна. Но втори път да не съм ви видяла, иначе…
Тя не довърши изречението, но нададе такъв крясък, че едва не се свлякох на земята в безсъзнание. Уаканян подхвана Ася и след това ми кимна. Просто ми кимна. Добре де, аз не заслужавах ли приятелско рамо за опора? Тази мисъл вля кръв в жилите ми и аз последвах двамата колкото се може по-далеч от тази поляна.
- Къде ще отидем? Какво ще правим? - питах постоянно, но никой не ми отговаряше. В крайна сметка си направихме лагер на два часа път от последното място. Когато погледнах в раницата, видях, че бисквитите са там. Халата ли ги беше оставила или са си стояли през цялото време? Не се реших да попитам на глас.
Вечеряхме мълчаливо на съвсем дребен огън със сандвичи и солети, и не много вода.
- Как ще спим сега? - попита Ася по едно време, след като видя, че никой друг не иска да подене тази тема. Ентусиазмът ни бе убит.
- Аз съм пернато - отвърна Уаканян и се насили да се усмихне. - Ще се покрия с пера и ще си спя спокойно.
- Малко по-нагоре като че ли имаше малка река - отвърна Ася,- аз предпочитам да пренощувам там.
- Не мога да спя под това одеяло сама - контраатакувах. Май ентусиазмът ми се завръщаше. - Достатъчно е голямо за двама.
- Ами избери един от нас - предизвика ме момчето. Пак усмивка ала Джоуи. Ухилих се.
- Поставяш ме в много трудна ситуация. Момчето или момичето? Или да съдя по това кой ми помогна да избягам от онова място?
- Ние не избягахме, а се махнахме. Има разлика. А и Ася не е толкова силна като теб. По-скоро аз ще имам нужда от помощ, отколкото ти - добави на английски. Усмихнах се, изчервена, но видях изражението му.
- Подмазвач - метнах една солета по него. Той се засмя с глас.
Извадих одеялото и двете с Ася се свряхме на топло под него.
- Убеден ли си, че не искаш да пробваш дали ще побере трима ни? - попитах Уаканян.
- Ако сред тия трима не бяхме аз и ти, сигурно щеше да се получи - усмихна се някак меланхолично той и последното, което помня от нощта, беше как се бе втренчил в огъня.
***
Ужасно утро след ужасна нощ. Ако знаех, че Ася ще се върти буквално като пумпал и ще ме рита през десет минути, нямаше да ѝ позволя и да си помисли за това одеяло.
Бързо можете да си направите извода, че се бях събудила доста рано. Докато чаках „пернатото“ и Асенка да се събудят, обиколих наоколо, за да си харесам пътечка. Имаше нещо, което не исках да си признавам, но се бяхме загубили. Онова тичане вечерта и тъмнината ни бяха дезориентирали. А карти нямаше да ни помогнат. Бяхме в гора все пак. Нямахме и компас. Значи оставаха само природните признаци. Какъв късмет, че бях внимавала по география, като ги учихме.
Докато се връщах, минах край потока, за който Ася беше споменала, и, изненада, я видях да си плува вътре.
- Какво, в името на всички таласъми и змейове, правиш тук? - попитах я.
- Какъв, по дяволите, е тоя поздрав?- отвърна тя и плясна с крак във водата. Намокри ме.
- Мерси за водата, и без това бях жадна. А сега отговори на въпроса.
- Ами реших, че трябва да събера сили за остатъка от пътуването. Знаеш, не трябва да оставам суха.
- Знам. А Уаканян къде е?
- Тя каза, че ще попиташ - промърмори, но после продължи по-високо. - В лагера ни е, къде да де.
- Коя е тя? И защо той не е тук? Винаги идва с теб.
- Ами тя е… Жена. Една такава висока, стройна. Руса, със зелени очи. Много красива.
- И вие какво направихте, когато тя дойде?
- Уаканян ѝ каза да си ходи, защото, нали знаеш, странно е непозната сред горите. Особено такава непозната. А и теб те нямаше, за да ни кажеш познаваш ли я, самодива ли е, каква ли е… Но после тя се представи и ми каза, че има някакъв поток. Аз реших да отида. Така де, ако е някаква зла такава, и Уаканян не е слаб. Ще се справи. Тренирал е пет години карате, нали знаеш. Тя ми заръча, ако те видя, да ти кажа много поздрави от Стойна.
Звучеше летаргично, сякаш бе омагьосана. Тя плясна с крак във водата отново, но този път успях да избегна струята вода.
Не ми хареса описанието на жената и влиянието ѝ върху двамата ми приятели.
Или беше самодива, или юда, или вила. Ако беше самодива, нямаше да има никакъв проблем. При вилите щяхме да се извиним, ако сме нанесли щети на някое дърво (големи еколожки са тия, заради едно дърво бяха отровили река преди две години и русалките си създадоха много ядове, докато се разберат и почистят реката). Щеше да е проблем, ако жената беше юда. Аз и Ася щяхме да се отървем, но Уаканян…
- По дяволите! - изругах, грабнах пръст и я хвърлих точно в лицето на Асенка. - Кога дойде тая?
- Преди около половин час. Защо? Тя е много приятна. Стойна, сигурно я познаваш. И Уаканян много я хареса.
Аз изръмжах. Да, жената беше юда, в това нямаше никакво съмнение. И щеше да си изяде боя.
- Ставай, земноводно такова, и идвай да ти спасяваме гаджето - извиках на Ася и без да се обърна се затичах към лагера ни. Където, естествено, нямаше никой. И сега какво? Какво трябваше да направя? Идеше ми да изритам дървото, но вътре със сигурност живееше дриада, с която определено не исках да се закачам. Хала и юда ми стигаха за един ден.
Нямаше да оставя Уаканян в лапите на тая Стойна. В митовете и легендите винаги имаше начин за победа, а за свое щастие, аз познавах голям спец по тая част.
- Ася, Ася, къде си? - извиках. Никакъв отговор.
Признавам си, уплаших се. Мислех си, че нещо е станало с нея и че аз съм сама насред гората, а дори не знаех къде точно. Дишането ми се учести и аз едва въздържах първоначалния си инстинкт: да бягам.
Трябваше да се опитам да мисля трезво. Ще потърся Ася, а пък после… После ще му мисля!
Вдигнах високо глава и закрачих гордо между дърветата. Опитвах се да потисна страха. И се надявах да се получава.
Във вира, обаче, Асенка си плуваше спокойно и се смееше.
- Виках те, не ме ли чу? - попитах я остро. Тя чак тогава благоволи да ме погледне.
- Не. Но спомена нещо за гадже. Кой ми е гадже?
- Оная жена е била юда - обясних търпеливо, - и е отвлякла Уаканян. Сещаш ли се какво се прави против юди?
Челото на Асенка се сбръчка.
- Уаканян… Отвлечен? Аз… Е, ще помисля. Имаше нещо, някаква билка, мисля. Босилек, сигурно. Почти винаги е босилек. И пелин. Да, босилек или пелин. Майка ми винаги поръчваше на батко, когато излизаше да пасе стадото, да закичи на пояса или калпака си босилек или пелин. Те отблъскват злите духове.
Очите ѝ се насълзиха. Щом си спомнеше нещо от живота си на човек, се насълзяваше.
- Аз, какво? Тук? Вода, цялата тази вода, помощ, тя, помощ, давя се! - Главата ѝ слезе под повърхността на водата. Ръцете ѝ запляскаха отчаяно. Явно си спомняше момента на удавянето си. По принцип никога не говореше за това. Стори ми се, че наистина се дави, и нагазих във водата. Хванах дългата ѝ коса, а после раменете ѝ и я издърпах на брега.
- Добре ли си?
Тя се изкашля няколко пъти.
- Да, естествено, понякога ме обзема носталгия. И разни други неща. Не бях особено добра плувкиня приживе. Благодаря.
- Защо тогава каза „тя“?
- Знаеш ги давещите се хора, приказват врели некипели. - Тя се усмихна. - Юдите много обичат да се женят за момци и после отвличат душите им. И момците умират. Трябва да действаме бързо.
Кимнах. Имаше само един начин. Всъщност два, но не бях сигурна, че единият ще проработи.
- Отиди да огледаш за следи. Може пък да са минали оттук. А аз ще ги подуша. Като вълк.
Отпуших носа си и долових много и много миризми. Трева, цветя, дървета, хора. Душех и душех, за да уловя миризмата на Уаканян и накрая успях. Към вътрешността на гората.
Взех Ася под ръка и двете тръгнахме по миризмата, оглеждайки се за пелин и босилек. Намерихме само див пелин. Но според Ася и той щеше да свърши работа. Въоръжихме се до зъби с растението и продължихме по пътя.
На една полянка седеше юдата Стойна и обясняваше нещо на Уаканян, който се съгласяваше с всяка нейна дума.
- Разкарай се от пернатото, душевадке! - извиках извън себе си от гняв и се показах между дърветата.
- О, ето кой дойде. Ксоана. Радвам се да се запознаем. Напоследък стана много известна сред посестримите.
- И един от компонентите несъмнено седи до теб и те гледа като кученце.
- Ако го имаш, значи го имаш - сви рамене и се засмя. Аз се ядосах още повече, свалих един от босилеците по суичъра ми и го метнах по нея. Тя го избегна гимнастически перфектно.
- Освободи го!
- И защо да го правя? Готин е. След като ти не си го свалила, това трябва ли да значи, че никоя не може?
- Вече прекали - намеси се Ася, наричайки юдата с разни, хм, епитети. Подкрепих я напълно. - Мога да извикам извор и да те удавя. А приятелката ми може да те захапе отзад!
- А моят нов приятел може да прави бури, забравихте ли? А и едва ли знаете, но халата от вчера ми е приятелка. Трябва ли да продължавам, момиченца?
Може да ми отнемат съня, да ми омагьосват приятелите или да ми крадат бисквитите, но никога няма да допусна някаква си ****** да ме нарича момиченце и да ме заплашва с моите козове!
- Сега ще видим кой кого! - извиках и преди да се е усетила, вече стоях пред момчето и му забих такава плесница, от която той падна на земята. - Ставай, женкар нещастен, и ми помогни да сритам задника на тая юда!
Той ме погледна въпросително и леко замечтано, почти като Ася преди малко, но очите му си възвърнаха блясъка.
- Кого наричаш женкар, вълчица такава! - прошепна ми и се усмихна.
- Аре да я ступаме тая и да си намерим жар-птицата преди да сме вдигнали на крак целия Централен Балкан.
- Съгласен. - Той ми подаде ръка и аз поех. Изправи се на крака, без да се олюлее, и погледна юдата със страшния си поглед. А той беше наистина страшен. - А сега да те видим как ще ни излезеш насреща!
Юдата изсъска и… избяга.
- Дано само не повика халата, че ще стане една - засмя се Ася. Едва бе завършила изречението, когато облаци покриха небето и… Се разрази буря.
- Вие двете бягайте, аз ще остана да се справя с тая хала. - Уаканян ми намигна и посочи с ръка неопределено.
- Не - казахме двете с Асенка едновременно и го погледнахме многозначително.
- И какво ще правим тогава?
- Ася, гребенът ти е в теб, нали? - пренебрегнах въпроса на момчето, но той разбра отговора преждевременно. Засмя се.
- Естествено, че го нося - тя също ме разбра. И стана наводнение. Вода, много вода, отвсякъде, се насочи нагоре и заля облаците. Докато наблюдавах този процес, Уаканян се превърна в буревестник и полетя, за да се бие с халата. Ако тия двамата си мислеха, че само ще си стоя и ще ги гледам как се забавляват, жестоко се лъжеха. Аз щях да победя скрития враг. Юдата.
Сигурно се беше скрила някъде наоколо и наблюдаваше. Или поне се надявах да е така, защото започнах да я търся. Дървета летяха около мен, изсипваше се вода като из ведро, светкавици, гръмотевици, силен вятър… Едва се държах на краката си. Но и юдата бе в не по-малко усложнено положение. Едно дърво я бе приклещило между две други и това образуваше перфектния капан.
- Здравей отново - казах ѝ. Тя ме погледна и аз видях в очите ѝ уплаха. - Мога да те освободя. Но само при положение, че кажеш на халата да ни остави на мира. Иначе могат да ти се случат и по-лоши неща от заклещването между тези три дървета по време на буря.
Посегнах към обувката си и Стойна явно разбра намека (блъф, да сме точни), че там съм скрила кама и жално рече:
- Добре, добре, ще го направя.
Тя извика нещо на старославянски, който аз говорех сносно, и бурята започна да намалява. Гигантският орел слезе на земята, а облаците се разпръснаха. Супер.
Аз се приближих към юдата и повдигнах дървото около десет-петнайсет сантиметра по-нагоре. Стойна ми помогна и двете успяхме да направим отвор достатъчно широк, за да се провре. Тя ми благодари студено и си тръгна, без да каже нито една друга дума.
- Ксоана, Ксоана - чух името си и се затичах натам. Ася се хвърли на раменете ми.
- Ти си жива, ти си добре, ти си супер!
- Не лошо представяне, хареса ми - даде ми пет Уаканян и на лицето му пак застина усмивката ала Джоуи.
- И ти не беше зле - похвалих го. - А сега към жар-птицата!
- Не бързайте толкова - разнесе се глас от едно дърво и, както е в гатанките, що е то? Доста едра оранжево-червена птица, кацнала на един клон. Струваше ми се, че ни гледа сърдито. - Какво си мислехте, че правите?
Двамата ми приятели ме погледнаха. О, значи сега искаха да им водя преговорите, така ли?
- Амиии… Накратко казано, една юда си хареса приятеля ни, но ние не го давахме. И тя извика на помощ хала. И се бихме с тях.
- Разрази се такава буря, че ще я помнят с векове.
- Е, чак пък с векове - промърмори Уаканян гордо.
- Не се обаждай, заради тебе вече няма да казвам кога и къде идвам - сопна се жар-птицата. - Тръгнали сте да ме търсите, нали? През колко души мислите, че минах? Само вчера ме видяха десетима юнаци, три самодиви и две русалки. Разни феи гледах, караконджули, полубогове, говорещи вълци и какво ли още не. И почти всички ми викат феникс! Безобразие! И искат перо от опашката ми! И вие ли искате? - излая насреща ми. Аз запазих самообладание.
- Една снимка също би свършила работа, но нямаме фотоапарат…
- Нямали фотоапарат! Да не съм ви видял никога вече!
- О, я вземи млъкни най-сетне - викна Ася сърдито. Уаканян я дръпна за ръката и ми даде знак да продължа.
- Ние искаме само едно перо, за всички ни. А и минахме през толкова изпитания, за да стигнем дотук. Ето например, изгубих си бисквитите заради тъпата юда, не съм и закусвала, а вече е време за обяд!
- Нещо друго не искате ли?
- Какво предлагаш?
- Да се издигна високо в небето и да ми видите хубаво оперението? И да ви дам благословията си? Тя поне е безплатна.
- Звучи ми добре.
- Но ще обещаете без повече бурни битки в Стара планина. Ясно?
- Ще се опитаме - усмихна се извинително Уаканян. Жар-птицата въздъхна и полетя към небето. Застана точно пред слънцето и перата му блеснаха като огън. Сърцето на есента, наистина.
- Сигурна ли си, че няма някоя легенда, в която жар-птицата се превръща в млад момък и си взема самодива за жена? - попитах тихо Ася, а очите ми бяха само в птицата. Беше прекрасно.
- Много е сприхав този за тебе - отвърна ми тя.
Славянският феникс направи три кръга над главата ни и отлетя.
Ася ме погледна.
- Сега какво?
- Към вкъщи. С влак. Прекалено съм изтощена за стоп.
- А искаш ли до село Змейково - попита ме. Аз огледах красивата гора, сред която се намирахме, и си спомних за измъченото домашно по френски и как избягахме от халата първия път.
- Нека бъде следващата седмица, а? Това ми беше достатъчно за един уикенд.
- Знаеш ли, - каза замислено Уаканян и сложи ръце на моето и на Ася рамо, - смятам да ви остана на гости още една-две седмици. Някоя да ме иска в къщата си?
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил