Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Париж, 1148
Помнеше какво донесе първият поход. Помнеше месеците под жаркото слънце в онази обречена страна, чакайки пред крепостта за подкрепление. Месеците, в които болести покриваха плътта и умовете им. Миризмата на мърша и изпражнения лепнеше по кожата и дрехите им, следваше ги, докато обикаляха селцето, принудени да гледат как около им цивилизацията се разпада. Повечето от тях бяха благородници, израснали в най-красивите замъци на Европа, обучени да се бият в името на техните крале и господари и да възхвалят името им на бойното поле. Всеки един от тях бе яздил до тази непозната пустош в търсенето на слава, богатство и земя, която да нарече своя. Всеки един от тях бе носил кръста и знаеше, че именно волята божия бе това, което ги доведе тук и тласка напред.
От месеци се биеха не със здравите стени на крепостта, а със себе си. Още първят ден убиха робите и фермерите, които живееха в покрайнините. Тогава силата и запасите им бяха безкрайни. Но за броени дни бяха изтръгнали оковите на цивилизацията и вече следваха жестоките закони на собствената си лудост, за да оцелеят.
Изоставяйки маниерите и изисканите си слова, тези наследници на богати и влиятелни семейства, тези господари на земи и народи, тези носители на коприна и кадифе, тези воини на вярата... те паднаха. Паднаха под ударите на глада, гнева и безумието. След първата седмица запасите им се бяха изчерпали, пиеха мръсната вода, давеха се в зараза и влачеха покритите си с кожа и броня крака под слънцето, потъвайки все по-дълбоко в пясъка, жаден за кръв. Умориха се да ядат суровото месо на мъртвите си коне и посегнаха на малкото, което беше останало от събратята им – онези, които не бяха достатъчно упорити, за да продължат, те вече нямаха сили и стойност, можеха единствено и само да нахранят част от армията. Канибализмът не ги плашеше, знаеха, че този грях ще им бъде простен, защото той бе извършен в името на техния бог и негово светейшество, папа Урбан II. Тази война трябваше да продължи без значение от цената. Стените на Антиохия трябваше да паднат, за да може те да продължат.
Сантияго Брачи помнеше и знаеше, че половин век след обсадата кръвта все още не бе изсъхнала по пясъка. Вятърът не бе отнесъл дирите, оставени от армиите, и викове все още разкъсваха небесната шир в името на правдата на един бог. Техният милостив бог. Носеха се слухове, че сегашният папа събираше нови армии, с които да освободи Светите земи. Многочислена армия на Луи VII бе тръгнала от Мец преди месеци, за да се срещне с тази на Конрад III.
Сезоните се меняха, но вест не пристигаше до френската столица. Дали бяха успели да продължат там, където първият поход бе разгромен? Дали бяха продължили, вдигнали високо кръста над главите си, за да не падне още една армия под прищявките на плътта?
Италианецът поклати глава и насочи вниманието си към дръвчета в малкия двор пред новия им дом. Виждаше покритите им с листа клони на бледата светлина, идваща от камината зад него, и можеше да види как сенките по листата се изменяха, щом докоснеха чезнещия им зелен цвят.
- Сезоните се менят... – прошепна Брачи и присви очи към бледите очертания на лицето си в стъклото на прозореца.
От обсадата на Антиохия бяха минали толкова години, половин човешки живот, а той не се бе променил и с ден, откакто падна от седлото на коня си и започна да се влачи към Емерик, превит на няколко крачки от него. Пясъкът около тялото на приятеля му бе станал черен от кръв, върховете на две стрели стърчаха грозно от гърба му, заплели се в мръсната му коса.
- Господи, не го оставяй да умре... не тук ... Не и след като успяхме да избягаме от онзи ад.
От сухите и напукани устни на Сантияго капеше кръв, докато крещеше името му. Стичаше се по покритата му с мръсотия брадичка и се смесваше с тази от раната на гръдта му.
Опита се да не мисли за това, но мислите му непрекъснато се връщаха към този спомен. Всяка нощ се будеше задъхан и облян в пот. Пред очите му играеха сенки, които го дърпаха към мига, в който най-сетне бе успял да стигне до Емерик и се протягаше към една от стрелите. Виждаше как гърдите на Габриели се напрягат за глътка въздух, в черните му очи все още имаше светлина. Животът в него не гаснеше заедно със залязващото слънце.
- Няма да умреш – едва не извика в лицето му Сантияго. Пръстите му се впиха в стрелата и видя как очите на мъжа под него се разшириха. Устните му се раздвижиха, но не разбра думите, които излязоха със съсък от дробовете. – Избягахме за да живеем. – Стисна зъби и дръпна лепнещата от кръв стрела. – И ние ще живеем, Емерик. Ще живеем.
- Un demone....
Не разбра значението на тези думи. Усети единствено как една ръка се впи в рамото му, издърпвайки го в необятната прегръдка на мрака и болката. Когато се свести, вече бе твърде късно.
Сезоните се меняха, а те - не. Тялото му се превърна в една мраморна статуя – завинаги студено и непроменяемо. Лицето, което го гледаше от стъклото, бе на мъж на не повече от двадесет и три години, имаше тъмно зелени очи, в които все още гореше пламъкът на живота, но той никога нямаше да обхване цялата му плът. Косата му винаги щеше да е черна и гъста, бръчки никога нямаше да скрият изопнатите му от похода черти. Петдесет години бяха минали, през които той бе сменил ризницата за скъпите одежди, които Дульор му носеше, а Париж падаше и се градеше пред очите му, но той оставаше същия.
Погледна през рамо към Емерик, който бе седнал на едно от креслата пред камината, зачетен в някаква книга. Косата му стигаше почти до кръста и лъщеше на светлината на пламъците с лешников оттенък. Когато поеха на път през 1096, беше заявил на всеослушание, че ще отреже косата си единствено и само когато освободят Йерусалим. Светите земи все още бяха под властта на неверниците, но дори и един ден да си го върнеха, колкото и да режеше косата си Емерик, на другият ден тя отново бе дълга и служеше, за да му напомни, че само светът около тях бе подвластен на промяна. Те бяха прокълнати да носят завинаги белезите на младоста и греховете, извършени през Първия кръстоносен поход.
Сантияго присви устни и отново се загледа в градината отвън. В началото беше вярвал, че слънцето и неговата топла милувка ще му липсват. След толкова време, прекарано в пустошта, бе прегърнал с готовност нощта и студената светлина на звездите и луната. Денят не му липсваше, не го желаеше. Ала когато погледнеше дърветата и наблюдаваше бавната промяна в короните им, осъзнаваше това, което е загубил в Антиохия.
- Животът е отразен в един единствен сезон в клоните на дървото – прошепна на глас.
- Сантияго?
Емерик остави книгата си настрана и се изправи. Двамата бяха сами в къщата. Дульор навярно бе излязла, за да намери поредната жертва, в чиято кръв да удави мъката си.
- Вярваш ли в световното дърво, Емерик? Нима езичниците не са били прави, че нашият свят е едно дърво, което крепи живота на клоните си?
- Вече не знам в какво да вярвам – изсмя се Габриели, но смехът не успя да скрие тъгата в думите му. – Вече дори не смея да вярвам в нищо различно от днешния ден.
- Да – кимна с усмивка Брачи. – Загубихме толкова много именно заради тази наша вяра.
Не искаше да си спомня за кръста, който някога бе носил на ризницата си. Не искаше да си спомня за меча на вярата, който пронизваше плътта на „враговете” им. Затвори очи и напрегна съзнанието си да си спомни как изглеждаха дърветата с настъпването на есента. Да си спомни за детството си, когато единствените му грижи бяха дали ще успее да намери къде се е скрил малкият signore Габриели, за да не закъснеят за обяд. Искаше да си спомни за полята на Неапол и как вълните се разбиваха в скалите, а въздухът бе натежал от детски смях и аромата на печени ябълки.
Искаше да види как зелените клони на дърветата натежават от плод и птичите гнезда. Искаше да ги гледа, докато листата им не се изпъстряха с цветовете на зрелостта, преди да бъдат посипаси в дъжд от алено и златно, в очакване на сковаващата прегръдка на старостта и тишината на снежните преспи. Нима животът не бе като едно дърво?
- Дървото расте и се променя под тежестта на сезоните – въздъхна Сантияго и притисна длан в изпотения прозорец. Отвън вятърът покани на танц няколко от изсъхналите листа на дръвчетата. Проследи ги с поглед как изчезнаха в мрака и глъчката на града. Усети ръката на Емерик върху рамото си, но не се обърна. – Също като дървото, човекът се ражда с настъпването на пролетта, изпълзява от примката на пръстта, за да може да озрее под лъчите и дъждовете на лятото. С настъпването на есента, вече зрял човекът забавя хода си и се приготвя да посрещне зимата и отново да потъне в земята.
- Само за да се роди отново – напомни Емерик и пръстите му се плъзнаха надолу по ръката на Сантияго. Усещаше как се опитва да го изтръгне от този унес и да го върне обратно в реалността. Тяхната замръзната реалност.
- Есента е дъхът човешки. През есента на нашия живот ние сме най-силни и мъдри. Готови сме да вървим напред, дори и това да значи, че зимата ще настъпи по-бързо – заключи Сантияго и най-сетне се обърна.
Тъмните очи на Габриели се впиха в лицето му, сякаш го изучаваха. Дульор им беше казала, че дарът на вечността не винаги е дар. За някои той е бреме и води до лудост. Но не последиците от този дар или нуждата да убиват, за да бъдат безсмъртни, притесняваше Емерик, а това, че може би щяха да останат завинаги в затвора на собствените си мисли и грехове, извършени в името на един жесток и безмълвен бог.
- Да – съгласи се дългокосият мъж и се насили да се усмихне. – Ние живеем есента на нашия живот, но зимата никога няма да дойде за нас, Сантияго. Тя остана забита в изсъхналата земя, която напоихме с кръвта си, но в нея забихме и кръстовете си. Това не бе сетният ни дъх. Запомни го.
Брачи се засмя тихо и поклати глава. Отдръпна се от него и се върна обратно в креслото, в което бе седял по-рано. Остави топлината на камината да облее тялото му и за момент си представи, че са в занемарената стая на един от хановете, в които бяха отсядали преди години, когато още се учеха, а кръстоносните походи бяха една илюзия. Затвори очи и се опита да забрави за Дульор и това, което им бе причинила със своя дар.
- С вековете всички рани ще зараснат – чу гласа на Емерик като далечно ехо от дясната си страта. Чу го как също сяда и разлиства вяло книгата, която бе чел допреди миг.
- Но ще трябва да отворим нови, за да скрием старите.
- Такава е цената за това, което сторихме.
Къде бе втората свещена армия сега? Къде забиваше тя оръжията на вярата си и крещеше името на бога, който не ги чуваше? Дали и други щяха да паднат и да се събудят безсмъртни като него и Емерик? Или щяха да оцелеят само за да се събуждат нощ подир нощ, преследвани в кошмарите си от чудовищните деяния, които бяха извършили. А дали... Дали след като се събудят, щяха да извръщат поглед към дръвчетата и да отброяват дните до настъпването на зимата? Може би виждата в нея един истински дар, този, който щеше да им даде така желания покой и опрощение.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил