Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Едно от пожълтелите листа на трепетликата до реката се откъсна без шум, залюля се като венецианска гондола във въздуха и започна бавно да се спуска надолу. След няколко минути волно реене се настани върху носа на водника, почиващ си върху повърхността на водата.
– Ъ-ъ? Какво? – сепна се той и се надигна.
Огледа се бързо и видя, че на отсрещния бряг някой лови риба. Приближи се към него и позна десетгодишния Иванчо от близкото село.
– Ти защо не си на училище? – попита строго водникът.
– Ами... аз... – запъна се момчето. – Домовикът ми е скрил някъде учебниците...
– Как така ще ти ги скрие? – учуди се възмутено водникът. – Да не ме лъжеш нещо?
– Честна дума, наистина ги е скрил – не се предаваше Иванчо.
– Я да видим ние тая работа! – измъкна се от водата водният дух и се заклати върху зелените си криви жабешки крака към селото. След него оставаха мокри следи.
Ще не ще, момчето го последва. След малко пред тях се появи селцето, сгушено на полянката сред есенното разнообразие от багри на гората. Водникът уверено зашляпа с ципестите си крака към най-крайната къща. Спря пред сайванта и извика:
– Ей, домовик, я се покажи да си поприказваме!
В полумрака на пристроения към къщата навес се мярнаха две гуреливи очи, след което се появи и притежателят ми. Древен блед и съсухрен старец, чиито очертания се размиваха в полумрака, който усилено търкаше очите си.
– Кой ме вика? – попита той.
– Аз, водникът – съобщи му водният дух. – Дошъл съм да те питам защо си скрил учебниците на Иванчо?
– Ама аз скрил ли съм ги? – изненада се домашният дух. – Хм, не си спомням...
Домовикът бе известен със слабата си памет, следствие на дългия му живот, първо като родоначалник на семейството на Иванчо, а след това и като домашен дух.
– Ако съм го направил – продължи той, – сигурно е имало някаква причина. Чакай да попитам домницата! Ей, кикиморо, я ела тук!
– Какво си се развикал така, дърто? – обади се от вътрешността на къщата треперещ женски глас. – Какво пак ти е щукнало?
След малко се появи и притежателката на гласа – съсухрена старица, въпреки че изминалите години не бяха успели да заличат напълно чертите на безвъзвратно отминалата ѝ красота.
– Кажи, домовице, – обърна се към нея домовикът, – скрил ли съм учебниците на Иванчо и ако е така, защо съм го направил?
– Уфффф, пуста главо, – чумоса го домницата, – разбира се, че го направи вчера. Забрави ли вече?
– Добре де – съгласи се домашният дух. – Ама защо?
– Защо? Защо? – замърмори под нос съпругата му. – И това е забравил, божке-е-е. Съвсем е изкуфял вече. Защото старият магьосник в Старата гора се готви да се оттегли и трябва да му се определи заместник. Харесал си е наш Иванча, който трябва да тръгне на училище при него – ум, разум и чародейство да трупа. Затова и скри учебниците му, и днес трябваше да го заведеш при стария маг. Ама ти и това си забравил.
– Хлъц – изхълца от смущение домовикът. – Вярно, че беше така. Ами сега какво ще правим? – Огледа със сълзливите си очи присъстващите той.
– Щом е такава работата – обади се водникът, – мога и аз да го заведа.
– Ама знаеш ли къде? – усъмни се домашният дух.
– Че кой не знае къде живее старият магьосник? Под стария бряст край реката – изпревари домницата отговора на водния дух.
– Ами тогава-а-а... – проточи малко неуверено домовикът, – заведи го ти! И предай нашите почитания на магьосника.
– Непременно – обеща водникът, след което им обърна гръб и се заклатушка обратно към гората, без да си направи труда да провери дали Иванчо го следва.
Момчето погледна неуверено домовика и домницата. Последната му се усмихна и въпреки че бе останала почти без зъби, усмивката ѝ за миг освети всичко наоколо поради вложената топлина в нея. Дори и околните растения се опитаха да си върнат за момент зеленината, след което продължиха да се кипрят в разнообразните багри на есента.
– Върви, върви с него, Иванчо – подкани момчето домовицата и в гласа ѝ прозвуча същата обич като проблесналата в усмивката й. – Той ще ти покаже пътя.
Малчуганът кимна, че е разбрал, махна им с ръка и затърча след водния дух. Двамата навлязоха в Старата гора и скоро се озоваха пред стария дъб, пред който горската пътека се разделяше на две.
– Минете отдясно! – избоботи дъбът и Иванчо повдигна учудено вежди, защото до този момент му бе позволявано да минава само отляво.
Водникът обаче тръгна невъзмутимо по дясната пътека и момчето го последва. Повървяха още известно време, след което водният дух, на когото бе трудно да се движи по сушата, се отпусна върху един пън, за да си почине. Иванчо приклекна до него.
– И накъде, ако смея да попитам, са се запътили един водник и едно момче – проехтя неочаквано над тях.
Двамата вдигнаха едновременно глави и видяха как клоните на един ясен, надянал вече есенната си премяна, се разлюляха и от тях се показа малка зеленикава физиономия с големи зелени мустаци. След миг физиономията вече беше пред тях, украсяваща дребно тяло с тънички ръце и крака, които също бяха зеленикави.
– Здрасти, Лесник! – поздрави новопоявилия се водният дух. – Повел съм Иванчо при стария магьосник.
– Той ли е избраният? – попита лесникът и заобиколи момчето, измервайки го с поглед отдолу-нагоре.
– Той – потвърди водникът. – Ти не знаеше ли?
– Знаех, ама все пак да попитам – каза горският дух. – И без това все мене ме питат за пътя в гората, та когато ми се удаде възможност аз да задам въпрос, винаги се възползвам от нея. И защо го водиш ти? Не трябваше ли да го направи домовикът? – Направи си удоволствието да зададе още два въпроса лесникът.
– Трябваше, ама забравил... – поясни водният дух. – Нали го знаеш какъв е?
– Мда – съгласи се лесникът. – Всички остаряваме лека-полека, ама домовикът най-вече. Казвах му аз едно време, че стоенето предимно вкъщи не води до добро. Друго си е да контактуваш по-отблизо с природата, както го правим ние с теб. Между другото, внимавайте по пътя, че дочух, че в гората ни се е появила самовила напоследък.
– Сигурен ли си? – застана нащрек водникът.
– Да беше човек, да те излъжа – припомни му едно от любимите си занимания горският дух.
Водният му събрат изгледа преценяващо Иванчо и промърмори тихо:
– Още е малък. Не може да го омае...
Лесникът обаче го чу.
– Да го омае не може, но кой знае каква друга беля може да измисли – каза той. – Така че все пак внимавайте!
– Ще внимаваме – обеща водникът и се надигна от пъна. – Хайде, момче, да тръгваме, че път ни чака!
Пътят, който ги чакаше, не бе кой знае какво. Иванчо можеше да го претича за не повече от половин час, но не бе сигурен как щеше да го посрещне старият магьосник, затова предпочете да продължи заедно с бавно кретащия воден дух. Тъкмо бяха тръгнали, когато зад тях прозвуча гласът на лесника.
– Ей, я почакайте! – извика им той. – Ще взема да дойда с вас. Така ще е по-сигурно.
Още не бе доизрекъл последната дума и от гората зад тях се чу друг задъхан глас.
– Чакайте ме и мен! – викаше бързащият с всички сили към тях домовик. – Заедно ще е по-весело, а и по-сигурно.
Минути след това увеличилата се компания продължи по пътеката към стария бряст, под който бе установил колибата си магьосникът.
– Ти пък защо така изведнъж? – обърна се водникът към все още леко задъхания домашен дух.
– Сетих се какво корене ме чака, като се върнат бабата и дядото на Иванчо от нивата, затова че не съм го проводил аз до магьосника – призна си чистосърдечно домовикът.
– Ха, ха – изсмя се кратко лесникът, който също бе запознат със слабата памет на домашния си събрат. – Сетил се той. Сигурно твоята кикимора те е подюрнала.
– Така е – призна си чистосърдечно домашният дух. – Ама е права.
– Права е тя, права е – съгласи се с него водникът. – Затова и трябва да я пазиш като зеницата на окото си, че без нея си вече за никъде...
Домовикът тъкмо бе отворил уста да му отговори, когато пред тях изникна слаба висока фигура, от която долетя мелодичен глас, звучащ едновременно като трелите на поне два-три вида горски птици, шепота на растящата през пролетта трева и на падащите през есента листа:
– Накъде сте тръгнали, мили мои?
– Да му се не види макар! – изруга лесникът. – Самовилата...
– Самовилата, я – изчурулика отново омайният глас. – А вие кого очаквахте? Баба Яга ли?
– По-добре да беше Баба Яга – измърмори водникът. – С нея все щяхме някак да се разберем.
– А с мене не можете ли? – повдигна учудено идеалната си вежда тя.
– С тебе може и да можем – засука мустак лесникът, – ама с компанията ти едва ли.
Едва тогава спътниците му с изключение на домовика поради слабото му зрение забелязаха, че самовилата е заобиколена от малки фигури, които постоянно се движеха насам-натам.
– Какви са пък тези? – прошепна уплашено Иванчо.
– Опойци, какви други да са? – отвърна му водникът. – Кръвопийци, приемащи формата на пиявици, за да пият човешка кръв.
– И какво ще правим? – попита с леко треперещ глас момчето.
– Бихме могли да се бием – отвърна не много уверено водникът. – Нека обаче видим какво ще измисли лесникът!
– Виж к`во, маце – демонстрира познанията си по съвременен жаргон горският дух. – `Що не отидем с теб да се разберем в храстите? Ама трябва да разкараш малчовците, че то не е за пред деца.
– Много си припрян, юначе – присмя му се самовилата. – Няма ли първо малко да ме поухажваш?
– Цял живот мога да ухажвам такава засукана мацка като теб – поклони ѝ се галантно лесникът. – Можем, например, да се разходим първо до реката, ама пак трябва да разкараш дребосъците.
– Мислиш се за много умен, а? – присмя му се отново самовилата.
– Чак много – не – отвърна скромно горският дух, – но достатъчно.
След което извика:
– Сега, момчета!
Изведнъж гората пред тях сякаш закипя. Отвсякъде наизскачаха навъртащите се около ливадите лъговици, които бяха верни помощници на лестника. Всеки от тях стискаше в ръка здрава сопа, гьостерица или кривак и ги размахваше доста умело. Опойците се разбягаха с писъци и дори самата самовила трябваше да спасява здравето и красотата си с бягство. Всичко свърши за няколко минути, след което неочакваните спасители се събраха задъхани пред своя повелител.
– Благодаря ви, момчета! – каза им лесникът. – Мисля, че няма да имаме повече нужда от вас, така че можете да се отдадете спокойно на заслужен отдих. Мисля, че зърнах на Горната ливада чудесни горски ягоди. Можете да ги изядете всичките.
– Ура-а-а за шефа! – изреваха в един глас лъговиците и се втурнаха като един към Горната ливада.
– Предварително си се подготвил, а? – попита водникът лесника, след като продължиха пътя си.
– Човъркаше ме нещо, та пратих една сойка да събере тайфата – призна си горският дух. – И добре стана.
Изминаха останалия път всеки зает с мислите си и без премеждия. Когато се изправиха пред стария бряст край реката, от колибата под него излезе висок и белобрад старец с умни небесносини очи. Той се вгледа внимателно в дружината и рече с дълбок басов глас:
– Добре дошли, скъпи гости!
След което се обърна специално към Иванчо с думите:
– Добре дошъл и ти, ученико мой!
Така започна дългото обучение на момчето, прославило се впоследствие като Иван Магьосника.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил