Сподели с приятели:

Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"

~~~

Февруари, 1847

Джим Рийд вървеше през дълбокия сняг с пушка в ръка. Уилям Еди ходеше до него, стиснал устни. Изглежда му беше трудно да се върне към лагера, където семействата им бяха прекарали шест кошмарни месеца. Еди бе казал, че положението беше станало толкова тежко, че някой от хората прибегнали до канибализъм.

Неволно хвана пушката си по-здраво. Индианците имаха дума за това – Уендиго. Веднъж опитал човешко месо, канибалът се променя. Покрива се в козина, ноктите му растат. Не може да мисли за нищо друго освен за следващата жертва.

Казваха също и че колкото е голям човекът, който е изяло, с толкова пораства Уендигото. Така то никога не може да се засити и броди по земята вечно гладно.

Юни, 1845

На дървения плот пред очите му някой постави вестник, с оградена обява. Търсеха се доброволци за заселването на Орегон и Калифорния – някой си Дорнан организира експедиция. Имало нов път, който щял да намали прехода с два месеца – отсекът на Хейстингс.

- Трябва да отидем, Джим. Калифорния е Раят на земята. Не искаш да работиш в бакалия цял живот, нали?

Очите на Маргарет Рийд, неговата вярна съпруга блестяха като звезди. За десет години брак така и не се беше научил да ѝ отказва.

Тичаха докато стигнаха лагера, когато забавиха ход.

Останките от импровизираното селище, което окаяната експедиция си беше направила, бяха зловещи. Лошо скалъпените колиби с прогнила волска кожа от постоянния сняг воняха отвратително. Част от волските черги имаха следи от зъби. Полузаровени тела стърчаха от преспи и следи от кръв оцветяваха снега в алено. В далечината видяха седнал силует и Уилям Еди бе готов да го повика, но Рийд му даде знак да пази тишина. Еди кимна и двамата тръгнаха колкото могат по-тихо към силуета.

Април, 1846

Когато стигна с фургоните си до мястото, откъдето потегляха, Джим огледа събралото се множество с видимо притеснение.

Керванът беше огромен – над осемдесет човека, но жените и децата бяха твърде много. 

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Огромно космато създание седеше наведено над останките от някого. Уилям го видя и замръзна.

- Какво по дяволите е това!?! – прошепна той паникьосано.

- По-добре иди да викнеш останалите – каза Джим. Еди потегли със залитане през преспите.

Юли, 1846

Донър, неофициалният водач на експедицията, не спря да говори за отсека Хейстингс през цялото време – как щял да спести 560 километра от пътя, както и прехода през индианска територия, давайки им два, може би три месеца преднина.

Когато стигнаха Порт Бриджър да се екипират, на Рийд му хрумна нелоша идея. Мислеше да намери Джим Бриджър – легендарния трапер и основател на Порт Бриджър и да го пита за прословутия отсек, понеже цялото нещо звучеше твърде хубаво, за да е истина.

Откри Бриджър пиян на мотика да разправя как го гонели 100 индианеца и го приклещили на ръба на каньон. След драматична пауза някой се сети да пита: „И после какво стана?“, на което Бриджър отговори лукаво: „Еми убиха ме!“. Рийд не го намери за смешно и реши да не го пита нищо.

Как се убива Уендиго?

Легендите твърдят, че сърцето на Уендигото се сковава с лед и само огън може да го унищожи.

Също казват, че думите на Великия Дух могат да го прокудят, но само жреците от племето Черен Крак ги знаят.

Джим Бриджър твърдеше, че е убивал Уендиго с нож. Но той твърдеше какво ли не.

Рийд се прицели в сърцето на чудовището.

Джим Рийд отиваше да пикае в малката рекичка, когато чу шум зад фургона си. Веднага разбра, че нещо не е наред, и хукна натам. Жена му Маргарет лежеше на земята със затворени очи, а един от коларите – Джон Снайдър, мъж с размерите на мечка гризли – разтриваше ръката си. Джим извика и се втурна към него.

Огромният мъж се обърна с изумителна бързина и посрещна Рийд с юмрук в корема. Беше като да те ритне кон. Джим се строполи на колене и усети ръката на коларя около гърлото си.

- Писна ми от теб, скапан ирландец. От надутото ти подскачане и покровителствен тон. Е, не си ми вече шеф.

Пръстите на Снайдър се впиваха все по-здраво в гърлото му и Джим усети как му причернява.

- Мислех да се позабавлявам с жена ти и това да е всичко, но сега ще е още по-добре.

- Какво става тук, мамка му? – чу се глас иззад фургона. Беше друг от коларите.

Пръстите като корабни въжета се отпуснаха за миг. С последни сили Джим Рийд удари огромния мъж в гърлото. Кръв бликна от мястото на удара и Снайдър се хвана невярващо за гърлото. Оттам стърчеше дръжката на нож „Боуи“. Рийд прокле военните си навици, но вече беше късно. Снайдър се строполи мъртъв по очи.

- Тати! Ти се върна!

Гласът на Пати разтрогна концентрацията му и ръката му трепна. Куршумът близна рамото на чудовището и то изрева от болка. Джим започна трескаво да презарежда карабината си.

Уендигото се изправи. Беше високо около три метра, мършаво, рогато, с дълги зъби, хлабаво закачени в лилави венци. Кафяво-сивкавата козина се спускаше на нездрави туфи по цялото му тяло.

Чудовището започна да души въздуха и не след дълго се обърна право към нападателя си.

- Джеймс Фрейзър Рийд! За убийството на Джон Снайдър, по закона на Съединените щати, те осъждам на смърт чрез обесване.

Спокойният глас на Джордж Донър, достолепен мъж дори в пътните си дрехи, вдъхваше кураж и вяра на всички останали от експедицията в тези трудни дни. Въпреки че вече буташе 60-така, пипето му сечеше толкова, че можеше да се порежеш.

- Само дето тия закони не важат толкова на Запад – отбеляза Уилям Еди, майстор на каруци от Илинойс. – В момента сме на мексиканска територия.

Чу се одобрително мърморене от събралата се тълпа. Маргарет Рийд избърса очите си и прегърна децата по-силно. Джим Рийд се чувстваше сякаш всичко се случва на някой друг.

- Какво е вашето предложение, Мистър Еди? – запита Донър. Нямаше сарказъм във въпроса му.

- Да го прокудим. Без храна и оръжие. Не можем да си ги позволим.

- А семейството му? – попита Тамзин, жената на Донър с невръстната си дъщеря в ръка. Тя беше доста по-млада от мъжа си и на червендалестото ѝ лице се четеше истинска тревога.

- Ще се погрижим за тях – отвърна Еди. – Аз поемам отговорността.

Донър кимна отсечено и погледна към Джим.

- Решено е. Потегляш на сутринта. Пуснете го, но някой да го пази. Погрижете се да напусне лагера само с дрехите на гърба си.

- Тати? Не ме ли позна? – каза чудовището.

От шока Джим изпусна пушката си. Нима това беше собствената му дъщеря?

Чудовището тръгна бавно към него. Рийд падна на колене и захлипа.

Октомври, 1846

Втората пустиня беше твърде много за Рийд. Вирджиния, доведената му дъщеря му беше донесла храна и оръжие малко след като потегли, Бог да я поживи, но храната отдавна беше свършила, а патроните струваха теглото си в злато, затова не смееше да ги хаби. Но в пустинята така или иначе нямаше нищо, затова просто ходеше и ходеше, крак пред крак, стъпка след стъпка.

Единия от дните просто се строполи от жегата.

Събуди се през нощта, примрял от студ, но жив. Успя да изпълзи до някаква локва и така възвърна част от силите си.

Три дни по-късно стигна планините, където успя да убие сърна. Тогава заваля първият сняг и Джим задряма под импровизирания си навес, надявайки се семейството му и останалите да се справят много по-добре от него.

Дълбокият сняг пречеше на Уендигото да се движи адекватно, но Джим нямаше съмнение, че то щеше да го настигне с лекота, ако опиташе да избяга. Пати винаги беше обичала гоненицата. „Пати, ти гониш!“ – винаги така му казваше.

Изведнъж мозъкът му като че излезе от гъста мъгла. Разбира се! Нали затова ѝ викаха „Пати“ – тя така и не се научи да му вика Татко или Джим. Каквото и да беше това срещу него, не беше неговата дъщеря. Взе пушката и продължи да я зарежда, игнорирайки познатия глас в главата си. Имаше само още един опит.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Прицели се. Дървото на карабината Харпър беше приятно на допир, синкавата стомана беше ледена. Времето се забави като петмез. Джим Рийд изчака мъглата от дъха му да се разсее.

Миризмата на мокра козина, прясна кръв и гнило го обгърна. Уендигото беше точно до него и замахна с лапа колкото главата му, устата му разкривена в зловеща гримаса. Джим стреля.

В деня, в който се върнаха от фронта, видя Уилям Еди, небръснат, покрит с парцали и рани, да бълнува като фанатик. Каза, че направили лагер, но снегът толкова навалял, че били в капан.

- Нещата бяха толкова лоши, че изядохме всичкия добитък. После изядохме конете. После почнахме да ядем ремъците от ботушите и когато някой спомена да ядем покривите от волска кожа, решихме да потърсим помощ.

Еди отпи от чая и продължи да разказва, треперейки.

- Тръгнахме 17 човека, останах само аз. Последно като тръгвах, видях Патрик Долан да яде Франклин Грейвс и се канеха да правят пастърма от индианските ни водачи. Казах на индианците какво им мислят и те си тръгнаха нощес. Аз ги последвах на сутринта. Не знам оттам нататък какво е станало.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

- Човек от Калифорния ли си или идваш от небето? – каза острият глас на Госпожа Донър, отслабнал от страданията. Когато го разпозна, се усмихна и каза: – Е, Господ работи по мистериозен начин. Радвам се, че не те обесихме.

- И аз се радвам, госпожо Донър. А семейството ми? – попита той.

- Гладни, но невредими, Джим. Ето там, в онази къща – жената посочи схлупена постройка с една дупка за врата и почти непокътнат покрив. Вратата беше завардена от нещо тежко, може би маса.

Джим Рийд потегли към къщата на семейството си. Чувстваше се лек като перце.

Джим откри злато в Плейсвил по време на Златната Треска, след което той и семейството му се заселиха в Сан Хосе. Простичката им къща скоро бе заменена с огромно 500 акрово имение с овощни градини между две реки – Койот Крик и Гуадалупе.

Би могло да се каже, че за господин и госпожа Рийд Калифорния в крайна сметка действително се оказа Рай на Земята.

Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.

Сподели с приятели:

Добавете коментар