Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Тя стъпваше по новата земя без да оставя следи. Харесваше ѝ. Усещаше почвата така различна. Усещаше друга различна вибрация от това, което беше свикнала. Чуждата земя беше интересна и вълнуваща. Малките ѝ лапички стъпваха безшумно, но все пак леко предпазливо. Търсеше животинки по храстите, по високите дървета и на короната им, искаше да усети енергията им. Тяхната ци, която тук беше различна, друга, но все пак в прекрасна хармония. Луната ѝ помагаше, сякаш по поръчка беше пълнолуние.
Новата земя на чужденците дошли в Япония, не като онези от преди 250 години, сега дойдоха от тук. През всичкия този океан, тя ще да види Европа, но не сега, може би не в това си прераждане. Свикнала беше с мира и спокойствието, които бяха надвиснали над Япония след битката на Секигахара и последвалия режим на Токугава. Но щом един от първите американски кораби акостира в родината ѝ, тогава вместо тя да омагьосва, един гайджин омагьоса нея самата, тя се оказа съблазнената.
Замислена за какво я бе довело до тази земя, осъзна колко стана тихо, животните се притаиха или избягаха, но за разлика от тях тя не можа да хване идването му. Той бягаше, като много добре познаваше гората, защото се шмугваше тук и там сякаш принадлежеше към нея подобно другите създания, но беше човек. За миг тя зърна очите му, защото той ги обърна към странното животно и ги задържа само за момент. Тя видя тъмните му очи, които имаха форма по-близка до нейните човешки очи. След това изчезна. Усети, че не е само той, след него тичаха и други. Но докато първият странник беше полугол и имаше кожа, тъмна като мрака, който го обграждаше и много стегнато тяло, може би това на трениран самурай, който повече е стоял на слънце. Тя мислеше, че заселниците на тази нова земя бяха бели и високи с неестествени очи като на някои горски демони. Но определено държаха на дрехите си. Тя бързо се шмугна в следващия храсталак, по една пътечка, която скоро я отведе към новия ѝ дом. Още трудно свикваше с тази дума. Там на верандата крачеше ядосано Патрик.
Тя мина в сянката, а той веднага усети миризмата на кръвта ѝ, защото обърна глава към нея и на ядосаното му изражение се разля облекчение щом видя. Златистите ѝ очи подобава по кафеникав цвят, когато се приплъзна към него. Японската жена се движеше с грация, но също така и доста безшумно, макар и лекото кимоно, което беше облякла, да издавеше лек звук на целуваща се коприна. То беше на червени цветя на розов фон и едно от най-простичките ѝ, въпреки че му беше обещала тук да се облича като американска жена. Тя не вярваше тази вечер да срещнеше друг освен него.
- Саори, така се притесних – притисна я към себе си той и вдъхна уханието ѝ към себе си, то беше на гора, – нали ти казах да си стоиш вкъщи.
Тя инстинктивно се отдръпна, може и да беше израсла в имението на своя даймьо като придворна дама на две от дъщерите му, но тя все пак беше кутсуне, духът на лисичата магьосница спеше в нея и я правеше непокорна и жадна на приключения.
- Опасно е. Тази вечер имаме беглец.
- Престъпник? – не разбра тя.
- Да, и те го търсят.
- Какво е сторил? - тя не беше усетила смърт около него, нито грях на душата му, но той беше избягал в неговата посока, а тя - в нейната.
- Избягал е – каза простичко.
- Избягал? Той е твой слуга? И е избягал – добави тя.
Тогава още много факли се появиха в далечината, тя мина отзад, за да не я видят, - разчиташе на широките рамене на Патрик.
Страхливец, помисли си разочаровано.
Въпреки че Патрик беше по-висок от нея, тъмните очи я намериха, макар сега лицето му да беше синьо от едната страна и с една разцепена вежда, двама мъже го държаваха, макар ръцете му да бяха вързани зад гърба, а около тях имаше поне още двама.
Патрик отиде да говори с тях, а тя се врътна безшумно и се вмъкна в къщата. Той разочаровано отмести очи от нейните. Беше му смътно позната от някъде, но може би просто го бяха ударили по главата. После някой го хвана за брадичката и той втренчи бесния си поглед към Патрик Килсилвър, гледаше го с още повече омраза от преди, защото осъзна, че странната жена беше негова държанка и любовница.
- Казах ти, че няма да спечелиш?
Той продължи да го гледа бясно:
- Чакам… – каза.
- Какво?
- Да ме убиеш.
Патрик се изсмя победоносно и добави:
- Няма да е толкова лесно – и му удари юмрук, който го отнесе в безсъзнание.
***
Беше я виждал няколко пъти след това, всъщност това се беше превърнало в спасение за съществуването, всяка сутрин се изправяше с мъка само защото знаеше, че ще я зърне. А това си беше доста трудно, тя сякаш нарочно се криеше от него. Това, в което нямаше логика, е че проклетият вампир я наричаше Сали Килсилвър и макар никой да не беше чул нищо за сватба, тя му беше официална половинка. Това, което го учудваше още повече, че Патрик си беше взел такава жена, от друг народ, макар да не го признаваха, а не някоя руса и луничава повлекана, която се крие зад слънчобрана си и крещи наред, каквито бяха всички почти бели жени.
Днес се надяваше да я зърне поне веднъж, понеже около него нямаше никой, а по принцип мислеше повече за нея и това, как да скрие интереса си към нея, от това, колко го боли, колко е уморен и кого няма да нападне, за да утежни състоянието си. След като Патрик го беше понатупал хубавичко, го беше и ухапал. Скапаният вампир се беше погрижил да не се преобрази в следващите месеци.
А толкова се надяваше Патрик никога да не се прибере от там, където се беше запътил, но се прибра даже по-богат и всичко, което беше постигнал с племето си, докато го няма. Но не успя да се измъкне от него, след като се беше върнал.
Сега стоеше полугол и поправяше оградата на почти 40 градуса и си мислеше за нея, дали не я беше изплашил с белезите по тялото си, щеше да си облече нещо, докато работи, но нямаше достатъчно дрехи да ги сменя, щом се изпоти. Може би заради това беше този леко укорителен поглед. Няма нищо, той искаше да я зърне, само това, поне днес, за да преживее деня. Щом вдигна поглед, примижа на слънцето.
- Ти опозори господаря си – каза само тя без да поздрави или нещо, направо нападна.
Той не беше очаквал да дойде до него и да му каже, че го обвини, но това прямо обръщение го стъписа съвсем. Само раздвижи схванатите си рамене и се облегна на оградата:
- Как по точно?
- Избягал си – поклати глава тя сякаш това значеше нещо.
Макар да беше със западна рокля и корсет в бледо розово, косата ѝ беше на кок с някаква странно изглеждаща игла, която не беше виждал по тези жени, аурата ѝ беше още по-странна, сякаш принадлежеше на гората.
Той мълчеше.
- Няма ли поне да се оправдаеш?
- За това, че съм избягал? Да, извинявам се, че не успях.
- Но така не само си обезчестил себе си, но и...
- Че са ме хванали – макар да се опитваше да изглеждаше спокоен, се изнервяше все повече и се стегна. Може би само си я беше представял по съвсем погрешен начин. Как можеше да бъде толкова глупав, че да си представи, че тя нямаше да е като господаря му или да се държи като него.
- Че си избягал, това е човекът, който се е грижил за теб…
- За мен? – не разбра в първия момент.
Но тя не позволи да я прекъсват:
- Да уговаря за теб, да те храни, а ти? Да го изложиш и да избягваш!
- Не го правеше особено добре.
- Така ли трябваше да го излагаш?
- Да го… какво? – тръгна към нея той.
- Не си ли воин?
- Е, да - леко повдигна рамене той.
- Тогава заслужаваш съдбата на ронин! – не му остана длъжна тя, на лицето му се появи недоумение, когато тя за миг хвана ръката му. Беше наистина за доста кратко време, но вместо да я опари, това докосване ѝ донесе нечии мисли. Не нечии, а нейни, тя видя минало прераждане, видя се в старинно кимоно как го целува. Но нещо не беше наред и то не защото беше толкова страстна, но и отровна. Имаше отрова по тях, тя се сбогуваше с него. Любовта им беше забранена, затова се бяха самоубили ритуално, но душите им едва сега се бяха срещнали отново. Очите ѝ се разшириха и тя хвана ръката му още по-силно.
Той се опита да се отдръпне, виждаше, че някой се задава. После се отскубна и мърморейки си „ронин” понечи да се отдалечи.
- Хей, чакай! – осмели си да я спре той, – какво е ронин?
- Самурай, останал без господар.
- Значи свободен самурай? – с мъка той произнесе чуждата дума.
- Няма такова нещо като свободен самурай – възмути се тя, – самураят е истински воин и като такъв е винаги обречен, ако не на господаря и меча си, то винаги на честта си – отметна тъмната си тежка коса и го остави да размишлява над думите ѝ.
Същата нощ сънува, че я целува, но целувката не беше сладка и той падна мъртъв. Така опияняваща и смъртоносна. Събуди се с тръпнещо сърце, макар цялото му тяло да беше попотено. Усети някакъв студ. Дали не беше студът на смъртта?
Не можа да се сдържи и излезе навън, погледна непълната луна. Някой се спотайваше в храстите. Не се сдържа и се преобрази. Учуди се, че беше в състояние да го направи. Тъмночерният вълк погна един призрак, а призракът се оказа бяла и, за негово учудване, лисица. Той ѝ се нахвърли и сплетоха тела в храстите, но вместо двубой на смърт, от там излязоха две човешки тела, които се целуват. Чак сега разбра силата ѝ, потърси устните ѝ макар да се надяваше да не бяха отровени. Това ли беше крил вампирът от него? Патрик се беше върнал от Япония с магьосница. Тя също не беше човек и сега целуваше друг, но не с отровни целувки. За миг помисли дали източната девойка не беше оръжие на Патрик, но вътре в себе си ѝ вярваше. Сякаш я познаваше от много, много отдавна.
***
Беше поредната нощ и той се оглеждаше за своята лисичка, но го връхлетя вампирът, нападна го без предупреждение, той полетя назад и се блъсна в стената, която се строши, защото колибата му беше дървена.
- Ще те убия! – изсъска му.
- Какво, къде е Сали? Какво стана?
- Много добре знаеш, че тя не се казва така!
Той го ритна няколко пъти на земята, след това хвана за раменете и впи зъби в плътта му, пи, докато не остана почти мъртвото му тяло на земята. Приседна леко до него и тихичко каза:
- Тя си тръгна! Завинаги. Заради теб!
Той отвори леко очи без да иска да повярва, след това ги затвори.
***
Карма! Всичко беше карма! Тя нямаше да е щастлива с него, защото не можа да бъде щастлива с Патрик. Беше наказание за минали грехове. Тя нямаше как да не му остане вярна, трябваше да си замине. Иначе щеше да се опозори. Дори повече от ронин – самурай, останал без господар. Макар да не беше човек, се подчиняваше на човешките закони. Дали заради забранената им любов в този живот не се беше родила лисичи демон? Тя въздъхна, сега щеше да избяга, но знаеше, че в следващите си животи отново ще види и двамата. И отново ще сънува отровната целувка, която ги беше блъснала към следващото прераждане, както и кораба на чужденците, който дойде да вземе сърцето ѝ. Едно сърце, обичало два пъти истински в един живот, е обречено да остане само.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил