Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Здравей, Ивана,
Обещах да ти разкажа за операцията. Не си го представях така – с имейл. Но днес, докато се разминавахме по пешеходната пътека пред Университета, уличният шум погълна гласа ми, а и ти говореше с някакъв свой колега: не чу, че ти извиках. Иве, напоследък имам чувството, че съм станала невидима! И Явор, който беше седнал със свои студентки в кафето, не ме забеляза. Впрочем той не ме забелязва от години. Но нали знаеш – не си кривя душата, той си остана добър баща и не е било да не попита за децата. А сега не ме видя и можах спокойно да го разгледам: с топлите кафяви очи на обрамченото от брадата аскетично лице, с момчешката му фигура, с ироничната гънка на чувствената му уста… Нямаше нищо по-естествено от това да остроумничи в компанията на красиви момичета. Никога не спрях да го обичам. Но вчера с изненада открих, че болката я няма. Гледах го - и толкоз. И даже май че се радвах за него (ако разбираш какво искам да ти кажа)…
Да се върна на операцията. Тя не бе от тежките. Но упойката се оказа много особено преживяване. Вярно, бях чела за подобни случаи – знаеш, че в последните години се интересувам много от посланията на източните учения и религии… Ти също си чувала за тунела от светлина, за който разказват преживелите клинична смърт. Но колкото и да се ровя в паметта си, нито в „Тибетска книга за живота и смъртта”, нито в „Живот сред хималайските учители”, нито при суфистките учители съм срещала онова, което ми се случи в този ден… Започна се така - преди да легна на масата, някой от екипа ме попита за предишната операция…
Помниш ли, тогава бях само на 33, а част от мене остана в онази операционна зала. Влязох като жена. Обичана жена. Излязох като амазонка. Жена воин, която се учи да се справя с всичко сама… Явор не си тръгна веднага. Постепенно обаче спря да забелязва, че нежните ми ръце на пианистка започнаха да загрубяват. Да, той винаги е обожавал двете ни дъщери. Но моята учителска и неговата асистентска заплата не стигаха доникъде: книгите на момичетата, уроците им, таксите, лекарствата на родителите ни… Той не предприемаше нищо, такъв си е. И аз учех децата в училище да пеят, а понякога вкъщи давах уроци по музика. И… продавах онова, което в събота и неделя бях набрала от “мястото”; а преди това – засяла, оплевила, окопала. В началото се уморявах, чувствах се потисната, започнах да напълнявам, да се отпускам – дори веднъж едно момиче попита Явор: “Това е майка Ви, нали?”…
По онова време ми се искаше хлапетата в клас да мируват, да не създават проблеми, да не натрупват още умора към онази, която имах… После бавно, мъчително, но неудържимо започнаха да ми никнат крила. Това се случи, когато открих духовните учения на Изтока. Будизмът, суфизмът, Кришнеанството ми помогнаха да изляза от тесния кръг на земната логика. Най-напред едно момче, бивш мой ученик, ми подари броеница и ми каза мантрата „Харе Кришна, харе Кришна…”. Известно време си я повтарях наум винаги, когато се чувствах объркана и изоставена. По-късно попаднах на идеите на големи християнски мислители и посветени като Николай Бердяев и Августин Блажени; на българина Архимандрит Серафим. Тогава замених мантрата с молитва: „Господи, Исусе Христе, помилуй ме, грешната”. Продължавах обаче да изпитвам неутолима жажда и тя ме заведе при книгите на Рьорих и Блаватска, на немския философ и антрополог Рудолф Щайнер, а после - при беседите и последователите на българския духовен Учител Беинса Дуно, постигнал синкретизъм между прозренията на Изтока и западния рационализъм. Открих, че всички тези духовни направления са просто различни пътечки към един общ Център, чието име е Любов. Познанието ме направи силна и защото разбрах, че човешката душа е безсмъртна, а човешкият живот е поредица от превъплъщения, чрез които душата се учи и развива. Земното съществувание е едно голямо Училище, в което трудностите са не наказание, а изпитание и уроци, които ни правят по-добри.
Спрях да се самосъжалявам. Разбрах, че нещата, които избираш с любов, не могат да те сринат. Обичам дъщерите си, казвах си, обичам и учениците си. Обичам ги и заради времето, което им подарявам, добавях, като се сещах за Екзюпери:). И щом някое дете прекаляваше, си напомнях: спокойно, ти си голямата, ти трябва да си мъдрата. Даже като се налагаше да се направя на строга, не забравях, че ги обичам. Да, постепенно станах воин. И оръжието ми беше Любовта. Тя извайваше и тялото ми. По това време ти ме попита защо не послушам най-после сърцето си, стига съм правила жертви за другите… Аз се вслушах в сърцето си. Но то мълчеше. И не тръгнах с Нeд за неговата страна, макар че Явор си беше тръгнал окончателно… Не, не е каквото си мислиш! Когато имаш сила да обичаш дори болката си, нима си инвалид?!
И след всичко това анестезиоложката ме „заби” отново на дъното, като ме попита какво точно ми били отрязали при предишната операция… Но от момента, в който задейства упойката, си дадох сметка, че нейните думи вече са без значение. После постепенно започнаха да отпадат и други значения. Сякаш бях чисто съзнание, което преминава от смисъл в смисъл. Някакви неведоми сили ме изстрелваха последователно в различни сфери нависоко. Но не ми ставаше леко и приятно (както съм чела за подобни случаи). Бяха безлични, строги същности, които анализираха живота ми и ме съдеха. Беше болезнено, като в чистилище. Като сън наяве… При всяко следващо изстрелване очаквах да бъда унищожена и като не се случваше, все повече се увеличаваше увереността ми, че край няма. Последната сфера, до която достигнах, беше огромна и златна - някак си знаех, че това е Висшият. И мисля, че там именно получих милост. Хвалеха ме за децата ми. И за учениците… Извиках - без да чуя гласа си – и най-сетне почувствах лекота. И безкрайна светлина… Чух от екипа да ме успокояват, че всичко е свършило: да си отворя очите; питаха ме дали си разпознавам името. Знаех, че е важно да прогледна, да им отговоря. Но нямах сили да го направя, а все пак ми се искаше, неистово ми се искаше да се върна към познатия ми свят, дори към познатото си болнично легло!...
Щом излязох от болницата (и се разминах с тебе и с Явор), потърсих мама. Децата нямаше как да видя – Славея има концерт в Русия, а Ралица търси своя Път в Индия. Дори не бях им казала за операцията.
Ива, знам, че все си заета, а аз ти пиша като за последно. Но още не съм стигнала до най- важното! Та отидох при мама. А тя – в черно. И мълчи. Исках да я попитам какво се е случило – не ме и поглежда. Когато ми се сърди, мама мълчи. Маминото сърдене предхождаше почти всяка моя операция. Но не мога да ти опиша колко нежна и грижовна ставаше след това! Направо ме връщаше в детството топлото ѝ, уютно шетане и бъбрене около леглото ми. А сега – мълчи. Очите ѝ – сухи, но дълбоко хлътнали, потъмнели. И свива някаква китка. В торбичката ѝ – свещи, бутилка с вода, бутилка с вино. Прихлопна портичката. Тръгнах и аз с нея, няколко крачки отзад. Потискащо е да вървиш с човек, който не те забелязва.
Познатият път извън града. Яркото, искрящо зелено, упойващите славееви песни, които (знам, че звучи налудничаво!) винаги са раждали в душата ми меланхолната мечта да почивам именно там. През май… Малката вратичка. Пътечката до гробовете на баба и дядо. И нова могилка с кръст. Мама започна да кичи с цветя, да прелива с вино и вода. Но все заставаше между мен и името, написано на кръста. Най-после запали свещичка и отстъпи встрани. И в нейния пламък видях…
Ива, на кръста пишеше: Калина Пенчева (1966 – 2010)!
Като насън се прибрах в самотната си гарсониера. Като насън се взрях в покритото с чаршаф огледало зад вратата. Като насън включих компютъра. Като насън ти пиша това писмо… Като сън…
С обич: Калина
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил