Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Какъв късмет само, да се окажа в Пaриж и вместо да хлътна в Лувр – световния музей, да хвана по някаква уличка, да завия наляво, после надясно, да пресека реката и по неясни за мен начини да се окажа пред една малка галерия. Витрините ѝ бяха закрити със златисти завеси, а на вратата висеше плакат с надпис „Посланията от изтока”.
Като кажеш Изтока и започваш да си представяш упойващи аромати, нежни жени увити в ярки одежди, жилави мъже, чай... веднага влязох. Посрещна ме мек полумрак, напоен със сладникав аромат, който се разнасяше от запалена пръчица. Пристъпих тихо. В първата малка заличка имаше подредени почти прозрачни чаени сервизи, поставени върху златотъкани салфетки, сребърни чайници, кристални купи, в които плуваха розови листчета, диван, отрупан с възглавници и момичета-манекени в сарита. Толкова изящни и нежни – ярко розови, тюркоазени, тревисто-зелени, наситено сини – поръбени със златно и бордюри – ту на цветя, ту със слончета, ту с птици. Ръцете и краката им бяха отрупани с гривни. Дори ми се стори, че долавям нежен звън, да бе! Очите ми се замаяха от този застинал пъстроцветен калейдоскоп.
После следваха книги, щампи, музикални инструменти – до един непознати. Беше подредено с много вкус. В един ъгъл имаше мъжка фигура седнала на пода в поза лотос. Толкова поне знаем за Изтока – сядат в свещена позиция с кръстосани крака. И тази фигура, както и на момичетата, беше като истинска. Реших да го разгледам отблизо преди да се върна при книгите. Кожата му беше много правдоподобна – от какво ли са я направили? – взирах се в красивото му лице. Сега има разни модерни материали – полимери и други, дори на допир беше някак топла. Очите му бяха затворени. Попипах материята на дрехата му – снежно бял сто процента памук. Ръцете му стояха отпуснати върху коленете с дланите нагоре. Палците и показалците се докосваха в правилен кръг. От фигурата се излъчваше спокойствие. Много бях доволна, че обърках улиците – та такова нещо не се вижда всеки ден. Поседях си на софата, не посмях да взема чаена чаша, макар че много ми се искаше. Когато се наситих на гледката, реших да вървя. И тогава... зад гърба ми се разнесе мелодия – звукът най-много се доближаваше до този на обоя – нежен, провлачен, чувствен. Сепнах се, през цялото време не видях никакъв човек, от къде пък сега тази бавна, напевна мелодия? Реших пак да обходя, да потърся звука. Когато влязох в залата с инструментите, се заковах на място... фигурата на мъжа, седящ в поза лотос, продължаваше да си седи там, но държеше до устните си малък дървен инструмент и очевидно той свиреше. Зачервих се от неудобство. Най-безцеремонно бях опипвала този човек, който толкова убедително играеше манекен. Шумният ми европейски мозък не можеше да си представи такъв дълбок покой, който позволяваше на тялото да стои съвършено неподвижно. Застанала пред него не намирах сили да си тръгна. Той се усмихна и с леко движение ми предложи да седна на една възглавница, която ловките му ръце извадиха кой знае от къде. Без да продума ми помогна да си сваля обувките и да облегна гръб на стената. След това продължи да свири мелодията си. Аз се подчиних сконфузено и отначало ми беше доста неудобно. Тревожех се дали чорапите ми не са скъсани, дали краката ми са достатъчно чисти, пък този изпънат гръб, ама много е неудобно. Разни мисли се стрелкаха из главата ми. След като поседях неподвижно не знам колко време и мелодията нямаше начало и край на фраза, че да премеря поне с това, тялото ми постепенно се отпусна, краката ми се наместиха незабелязано в удобно положение. Аз просто спрях да обръщам внимание на това, мислите ми и те забавиха своя стремглав ход. Нежната мелодия ме унасяше, отпускаше душата и тялото ми, ръцете ми натежаха и...
... оправиха червеното ми сари и булото на главата. Бърз поглед в огледалото ме увери, че златният му ръб подчертаваше красиво маслинената ми кожа, а гривните по ръцете и глезените ми нежно позвънкваха. Честичко докосвах розова перла на тънката златна верижка, полегнала точно в ямката на шията ми – подарък за сватбата. Приготвих чайника и го сложих на огъня – исках да е топъл, когато се върне моят любим. Отпуснах се на софата сред възглавниците и зачаках. Тогава чух от далече бансури* да свири нежна, провлечена, чувствена мелодия. Стори ми се, че отстрани виждам тялото си седнало на пода на някаква странна стая, облечено в още по-странни дрехи – не бях виждала такива. Ах, да си идва по-бързо... мелодията замря, чуха се стъпки, сърцето ми прескочи – той е! Отворих очи и видях човекът с бансурито (от къде се взе тази дума пък сега) да се взира в лицето ми! Зачервих се отново – това беше моят любим от съня ми! Той се усмихна и нежно ме повдигна да се изправя. Поведе ме навън. Пътем взе от масата в първата заличка малка тенекиена кутийка с чай и вече при вратата ми я връчи с две ръце и дълбок поклон. Тръгнах като замаяна по парижките улици. Вечерта в хотелската стая, докато се приготвях за сън и размишлявах над този удивителен ден, попипвах често една бенка, която имам – точно в ямката на шията, над ключичната кост. Какъв ден! Реших да си направя чай от кутийката, която получих днес. Кипнах вода, приготвих чаша и когато отворих капачето, върху листенцата чай лежеше тънка златна верижка с голяма розова перла на нея – подобна на тази, която носех в съня си на индийка. Смаяна я вдигнах към светлината – изключително красива и бляскава. Не изпитах никакво угризение, че може би вземам чужда вещ. Сложих си я – тя полегна на шията ми, точно в ямката над ключичната кост и закри бенката.
Естествено, моят европейски мозък не позволи да продължават да го мотаят и запомни обратния път от галерията до хотела. Естествено, на другия ден първата ми работа след като изпих кафето си, беше да хукна нататък. Посрещна ме миловидно момиче, което ми обясни на добър английски със силен френски акцент, че да, сградата е била арт-галерия за известно време, но от няколко седмици новите наематели подготвят мястото да бъде магазин и тя е човекът, който движи документацията. Някакъв индиец, който свири на бансури? Не, не е виждала такъв човек, пък и не знае какво значи „бансури”. Слушах я невярващо и през цялото време попипвах перлата, която лежеше в ямката на шията ми!
*бансури – индийски дървен духов инструмент, напомня нашия дудук.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил