Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Разказът е посветен на Сибин Майналовски,
за вдъхновението...
Знаете ли я тази история, в която търговецът Сандо-кан Карлил спечелил кралството Сенегара на „Пешки”? Или пък онази за момичето, което започнало да рисува толкова реални картини, че те само след ден-два се превръщали в истински събития? Може би сте чували за леопарда-математик, който изчислил няколко древни уравнения и всъщност разбрал откъде са се появили хората и другите създания в Крайпътната Земя? Не сте ли?! Жалко! Не са лоши разказчета! Трябва да призная обаче, че също така не пращят и от уникалност. Така де, за всичките петдесет милиарда паралелни светове, все някъде някога се е случвало нещо подобно. Лично аз често си пътувам насам-натам и чувам за това-онова.
Със сигурност обаче не сте ставали свидетели на това, което ей сега ще ви разкажа.
Нека започна от началото. Крайпътната Земя е един от безбройните светове, разположени на спиралата Паралелус, която има за цел да приюти де що галактики и вселени има. Засега се справя добре и не е изхвърлила нито една Земя от себе си, освен онези, които сами са решили да се отцепят и да си търсят късмета някъде другаде. Та този свят е известен със своите плодородни земи и изпълнени с живот водоеми, с красивите жени и силните момци. Като цяло съгражданите ми, дори и да не се славят с огромни умствени възможности, са добродушни и винаги готови да помогнат.
Крайпътната Земя е разделена на стотина кралства, но никое от тях не цели да присвои част от площите на останалите, защото знае, че дори и декар отгоре, означава още работа през лятото и още метри ограда през зимата. А жителите на кралствата, освен че не са от най-умните, не са и от най-работливите. С мечтателни очи те гледат напред в бъдещето, когато ще дръпнат с науката толкова, че да си измислят машини, които да заменят човешкия труд. За жалост, това все още е само мираж и истории по страниците на книгите, които нося от моите пътешествия в други измерения.
Ако тръгнете по улиците на кое да е кралство в Крайпътната Земя ще видите една огромна сграда, която е наименувана „Община” и в която хората не горят от нетърпение да влизат. Няма как да е другояче след като там ти намират допълнително работа и задължения. До тази огромна постройка винаги, ама наистина винаги, има кръчма. Тъй де, като ти вдигнат кръвното облагане, трябва да уравновесиш нещата с порядъчно количество алкохолни напитки. Но стига толкова с празните приказки, ако изгаряте от желание да разберете всички подробности, посетете Крайпътната Земя – можете да си резервирате билет във всяко едно реномирано туристическо бюро.
Та бях седнал да ви разказвам за онзи ден. Ама нека първо се представя, че да не си помисли някой от вас, че словата, дето ги плета, са долни инсинуации. Повечето от вас ме познават като Журн-ал Мохабет и знаят, че работя за вестникарското издание „Вест и кост” на Долното кралство. Не се учудвайте, те в Крайпътната Земя всичките суверенни владения носят подобни заглавия – Долно и Горно кралство, Ляво и Дясно, Предно и Задно, Голо и Облечено и така нататък в същия ред на мисли. Та бяхме заседнали с дракона Пож-ар Пуши-лар на по халба тъмен ейл в най-близката пивница, когато получих съобщението – черен гарван от Източното кралство с вързан за шията пергамент. Преди ползвахме гълъби, но откакто им се вдигна цената на Горската борса, ги заменихме с и-без-това-с-нищо-друго-полезните гарги.
Прочетох малкото листче и изругах наум и на глас поне стотина пъти. Пож-ар Пуши-лар ме погледна с навлажнени от пивото очи и ме запита какво ме тревожи. Вдигнах вече намачканото листче към огромните му очи и изругах за сто и първи път.
- Да ме вземат пожарникарите! – изруга на свой ред драконът. Пуши-лар ми беше верен другар от десетки години. С него бяхме преживели и изпили какво ли не.
- Това имах предвид и аз! – съгласих се с него.
В писмото пишеше кратко и ясно: СМЪРТТА УМРЯ!!!
Ако беше Денят на шегите, просто щях да се засмея и да си продължа пиенето, но когато получиш подобно писмо в Деня на истината, единственото, което можеш да направиш, е да потвърдиш информацията в Общината, онази сграда, в която никой не иска да влиза. Е, аз трябваше да го сторя, нямах друг избор.
Зад стъклена преграда стоеше млада и много красива общинарка, която си чоплеше носа и въздишаше на равни интервали от по тридесет секунди. На бюрото пред нея стоеше книга, носеща заглавие „Петдесет нюанса сиво” – навярно служителката си припомняше някакви епизоди от нея и затова въздишаше толкова често.
- Добър ден! – поздравих я аз и изстрелях въпроса си, вярно ли е това, че Смъртта била умряла.
- Вие сте петдесетият, който ме пита това днес – отегчено отвърна хубавицата. – Да, вярно е! Следващият!
Следващ естествено нямаше. Това беше покана да се разкарам от главата ѝ и аз го направих.
Излязох от сградата на Общината и на рамото ми кацна друг гарван, този път не от Източното кралство, а от Източната посока. Погалих го по черната глава и откъснах пергамента от връвката на врата му. Птичката отлетя. Навярно имаше още стотина поръчки до края на деня.
На листчето хартия с големи букви пишеше: ДО КОГА СМЯТАШ ДА СЕ ТУТКАШ? ИМАШ СТАТИЯ ДА ПИШЕШ!, и най-долу с малки букви стояха инициалите: Ш. Т. Това означаваше Шеф Ти.
Побързах към работното си място, а в главата си вече обработвах материала и фотографиите, които щях да използвам. Мислех да туря на първа страница онази снимка от рождения ден на Смъртта, в която всички сме се ухилили като хиени на мърша. И как няма, като вече бяхме пресушили осем бурета с тъмен ейл.
Шеф Ми (това бе едно от имената, които променяха „наклона” си според ситуацията) крачеше нервно в офиса. Той беше типичен персонаж, произлязъл от Мениджърската академия – нисък, дебел, с мустак, който да засуква при срещи със секретарките си, лесно раздразнителен и изключително свидлив около заплатено време.
- А, дойде най-накрая. За това ли ти плащам, да се скиташ из кръчмите? – не пропусна възможност да ме критикува старшият.
- Шеф Ми, знаеш, че си търсех материали – оправдах се аз.
- Да бе, с Пож-ар Пуши-лар пак сте изпили всичкия тъмен ейл. Ама какво ли се занимавам, няма оправия при теб. Грабвай перото и почвай да пишеш статията. Имаме само два часа до излизането на броя. Трябва да разпратя гарвани до останалите стотина кралства, за да почват да печатат и чуждестранните издания.
Какво да ви кажа, аз съм изпълнителен служител. След четиридесет и пет минути бях готов с всичко и пуснахме броя малко по-рано. То с такава новина се налагаше да го сторим, ако искахме да сме първи сред медиите. „Вест и Кост” всяко лято грабваше приза „Некролог на годината”. Сега сигурно щяхме да вземем Награда за цялостно творчество, тъй като новината за Смъртта бе нещо нечувано по никой от световете.
Тогава обаче не осъзнавахме какво всъщност се бе случило на нашата Крайпътна Земя. Минаха стотина години и тогава някои от по-умните ни съграждани (както вече ви обясних, не се славим с остър ум) усетиха, че нещо не биват нещата.
Какво да ви кажа?! Тръгвам значи за работа и на пътя ми само старци, които се разпадат доста успешно, но така и не умират. На повечето вече им липсват части от тялото, защото толкова са се разложили, че е било наложително да ги махнат, за да не ги изядат червеите, докато спят вечер. Мен не ме гледайте, аз произлизам от древен род на дълголетници. Старостта щеше да ме удари чак след пет-шестотин лета, но както бяха тръгнали нещата, след толкова време нямаше да остане „цяло” създание. И това не беше ударило само хората, същата беше работата и с животните. Доста бързо се превърнахме във вегетарианци, но ако ме питате мен, и това нямаше да продължи много дълго. Тъй че скоро освен от разлагане, щяхме да погинем и от глад. Но нямаше да умрем.
Виждате ли, имаше една персона, която се грижеше за естественото развитие на нещата, и тази персона бе умряла. Да, точно така, говоря за Смъртта, след чиято смърт всичко тръгна на зле.
По пътя на логиката, когато Смъртта си беше отишла, бе повлякла крак и на Живота, тъй като те бяха като счетоводен баланс – пасив и актив: ако едното липсваше, губеше се и другото. От онзи паметен ден преди сто години не се беше раждала рожба – ни човешка, ни животинска.
Малкото, които бяхме останали що годе незасегнати от смъртта на Смъртта, се сбрахме и решихме, че е време да предприемем нещо.
- Има само едно решение на проблема – каза Ум-акъл Даскалов, който беше доста висок и доста внушителен сто и четиридесет килограмов мъж. Беше нещо като мъдрец на нашето Долно кралство и винаги, когато трябваше да се ползва разум, той се наемаше със задачата. – Трябва да отидем в Гората на Стихиите и да помолим божествата да се намесят.
Идеята никак не ми хареса, защото ако Ум-акъл Даскалов беше човекът за акъл, то аз бях човекът, който можеше да се жертва за каузата. (Не се учудвайте, както вече ви казах, бяхме останали десетина човека, които можеха да сторят нещо, и никой от тях не четеше „Вест и Кост”.)
Нарамих един вързоп с малко храна и вода и тръгнах по пътеката за Гората на Стихиите. Бях се простил с всички, защото до момента, който и да бе ходил на това място, не се бе завръщал.
Не се страхувах, тъй като случващото се в Крайпътната Земя бе по-страшно дори и от смъртта, пък и сега нея като я нямаше, какво ли имаше да се страхува човек. То чак аз се обърках вече кое е страшно и кое не. Като я има Смъртта, се страхуваш от нея, а като я няма – се молиш да се върне. Това ако го бях чул преди сто години, щях да се пръсна от смях.
Не ми отне много път и време, за да стигна до Гората на Стихиите. Ако бях писател от ранга на онези от оная Земя, от която носех книги за библиотеката ни, щях да отделя десетина страници, за да опиша как изглеждаше този лес, но за щастие не съм като тях и само ще кажа, че Гората на Стихиите не беше нищо особено. Така де, гора като гора – дървета, листа, диви зверове и безброй видове птици. То и бездруго на кой ли му пука, че миришело на бор, че тополите били бели като сняг или пък че се вдигало пара от черната като ято гарвани почва.
Навлязох в тези непознати за хората земи и веднага ме удари полъх на уиски и ейл. Който и да обитаваше гората, определено не скучаеше, а се наливаше яката със спиртни напитки.
- А, ето те и тебе – захили се някой зад гърба ми. – Вече се бях отказала да вярвам, че ще пратите представител за Събора.
Пред очите ми се озова фигурата на много висока жена, облечена в бяло и със заострени уши като на елф.
- Ами... здрасти! – поздравих неуверено аз.
- Стига празни приказки! Сядай, сядай! – прикани ме жената и аз си разположих задните части на един пън.
- Хей, я по-леко! – размрънка се пънът под мен и аз скочих като ужилен.
- Не му обръщай внимание – рече ми друго създание, което приличаше на смесица от хиляди животни, беше огромно като затворническа кула и носеше някакви странни гердани от зъби и нокти.
След няколко часа на наистина празни приказки разбрах, че мацката, която приличаше на елф, се казва Живот, огромният животноподобен индивид бил Болест, пънът, на който бях седнал – Депресия. Към нас още се присъединиха Красота, Грозота, Злина, Доброта, Бедствие, Пожар и още няколко стотин хиляди индивида. Само една персона липсваше – Смъртта.
- Къде е Смъртта? – попита Склероза и Памет бързо ѝ обясни, че заради това сме се събрали.
- Хей, човеко, ще ти сменя физиономията! – закани ми се Агресия, но Справедливост бързо я навря в задните редици на сбралото се множество.
След известно време, което ми се стори около сто години, дойде и моят ред да си кажа речта, която беше станала огромна като роман на фентъзи писател от оня свят. Изрекох си мъката. То през това време моите съграждани от Долното кралство сигурно вече се бяха превърнали в овесена каша и то от най-миризливите.
- Уважаеми божества... (изброих всички поименно, което ми отне още десетина години), откак Смъртта умря от свински грип (това беше официалната версия за смъртта на обичната ни съжителка), нещата в нашата Крайпътна Земя се промениха неимоверно много. Моля за някакви насрещни действия, за да предотвратим това опорочаване на битието ни. Хората и животните ни се разлагат като сняг на слънце, но не умират, а продължават да водят някакво жалко съществуване, растенията в най-скоро време ще бъдат ударени от същата вълна на живо умъртвяване. Пробвахме всичко, за да поправим нещата, но нищо не помогна. Моля за Вашата най-божествена намеса, за да коригираме това отклонение от вселенските норми. – Замълчах и зачаках ответ. Надявах се речта ми да е трогнала тези същества и да направят всичко възможно за кратък срок да решат тази проблематика.
След дълги размисли и обсъждания, които отнеха поне още десетина години, божествата от Гората на Стихиите стигнаха до решение. Произнесе го Живот, нали помните, онази, дето прилича на елф от роман на Толкин:
- Аз и моите съграждани от леса стигнахме до следния извод...
Сърцето ми се присви. Вече предвиждах разрешението на проблема и как всичките ми приятели отново стават хора, а не разложени локви от плът и личинки.
- Тъй като този Събор отне прекалено дълго време, отлагам вземането на решение за след сто години. Така де, трябва да починем, че се отрепахме от работа.
Очите ми се разшириха като Деветте кръга на Ада. Ама как можеше подобно нещо? Проблемът бе взел своя връх и моментално се налагаше да се вземат ответни мерки, а тези висшестоящи същества...
Наругах наум и си тръгнах с наведена глава към Долното кралство. Бях начумерен и разочарован. Как беше възможно подобно нещо, как можеше...
И тогава се сетих за едно от кралствата на спиралата на Паралелус. Май че му викаха България или нещо подобно. Усмивката ми веднага се върна на лицето, защото в такива моменти човек бе добре да си напомня, че винаги има и по-зле от него. Така де, в сравнение с онова, което се случваше в Булгаристан, това тук беше като разходка в парка.
***
Коментирай от FB/G+ профил