Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Това чувство ми дотегна. Седя и мисля за бъдещето. Не мога да избягам от него. Не мога да достигна края на този ден, а искам цял един живот да планирам. Ще поспя. Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта... Плавах цяла вечер. Измежду мислите ми се навъртаха различни гласове. Те се чуваха като низ от тонове с различни послания. Всички те сочеха към Изтока - Близкия и Далечния. Почувствах го като зов за помощ. Зов за моето спасение от неподредени мисли. Тогава дойде едно малко момче и ме поведе напред. Така и не разбрах накъде, а и не исках да разбирам. Видях сливащи се сенки и обрисувани тела по пътя. Това място имаше прилив на енергия, дори повече – усещах го! За миг го зърнах, когато забелязах настръхналата ми кожа. Поех по странен и непознат досега път. Не беше уморителен, защото съзерцавах все по-нови и нови невиждани неща. Запознах се с хора и с тяхната култура. Изглеждаха спокойни, сякаш пазеха самообладание за нещо велико.
Изминаха дни, безгрижни и щастливи дни. Един ден малкото момче дойде при мен и ме попита: „Няма ли да се върнеш? Навярно някой тъгува за теб, не мислиш ли?” Но аз нямах намерение да се връщам. Чувствах това място истинско и точно в сърцето ми. Макар да знаех какво изоставям, се зарекох да остана и клишираното „да не поглеждам назад”.
Хората, които ме приютиха, бяха приветливи и всеотдайни. Разказваха ми всяка вечер преживяни истории, които винаги приключваха с незавършен край. Казваха ми „Давай, това е твоята история, използвай въображението си и я продължи ти! Знай само едно – когато искаш, можеш да поставиш запетая или точка”. Тогава не разбирах какво имаха предвид. Но аз винаги отказвах да слагам край. Струваше ми се нередно. Точките бяха някак далеч от мен. През всичките тези дни не помислях и за миг завбъдеще. Живях в момента – пих вода, разхождах се безцелно и се наслаждавах на пътеките, заобиколени от дървета с най-различни багри. Приличаше на приказка. Не, прощавайте! Това е действителността, създадена от природата. Истинската реалност, на която гледах със затаен дъх поглед. Защо ми бе приказка или чудо, след като ги имах вече?... Тогава малкото момче се появи пак. Подаде ми ръка без отново да го питам накъде, ме поведе. Нещо в него излъчваше топлина и вяра. Изведнъж се озовах там, от където тръгнах. Но този път нещо се беше променило. Не, не беше външният свят... беше моят вътрешен свят. Гледах с други очи на средата, в която се намирах. Полезрението ми сякаш не съществуваше, виждах цяла една вселена. Всичко имаше вече смисъл и си заслужаваше. Заслужаваше си да гледам залеза, да дишам, говоря и слушам тишината. Малкото момче без да каже нищо ми пусна ръката.
- В реалността ли съм? – попитах изненадана от своя глас аз.
- Ти ми кажи. Единствената реалност, която съществува, е тази, която ти си създаваш и градиш през живота си – мъдро отговори момчето.
Всъщност в момент като този се разколебах, защото виждах моята реалност, но не и чуждата. Погледнах с нови очи севера, юга, запада и след това бавно обърнах глава към изтока... Те бяха тук пред мен, разкриваше се нов хоризонт и го знаех. Чух отново тон след тон от звуци. Събудих се. Това чувство ми хареса. Седя, наблюдавам и действам, не обмислям бъдещето. Не мога да достигна края на този ден, нито утрешния, нито следващите няколко, защото не съм завършила все още моята история. Слагам запетайки и така преоткривам нови възможности.
Не бива да се ограничаваме само с това, което сме чули и видяли. Съществуват измерения, до които и сами можем да стигнем, стига да не поставяме точка. Кой знае... зад нея може да се крият хиляди неизказани думи или недовършени дела, с които да променим своята история.
А какво общо има моята история с Изтока... е, оставям тази задача на Вас да разберете. Един съвет: Не поставайте граници на ума си!
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
