Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Тежка въздишка разпръсна тишината. Червеникавата светлина на изгрева лениво започна да си проправя път сред дърветата и сякаш се разплискваше покрай листата им. Пурпурното Слънце изглеждаше като огромно око в небето. Утрото сред природата се очертаваше да е свежо, но и заплашваше с непоносима жега към обяд.
„За какво ми беше да идвам…” помисли си младото момиче и изпусна още една измъчена глътка въздух. С огромно усилие на волята тя стана и прибра малкото си принадлежности. Вещите изглеждаха обикновени, поизносени, но качествени и все пак без никакви признаци на лукс. С изключение може би на ножа, който черноокото момиче затъкна в колана си преди да изтича напред. По цялата дължина на острието едва забележимо се виждаше гравиран дракон, а на дръжката му (която представляваше главата на дракона) бе инкрустиран тъмно червен камък – бе поставен точно в окото на създанието.
Девойчето се движеше относително бързо през дърветата, преодоляваше без усилие големи трънливи храсти и от време на време минаваше направо през езерата, които препречваха пътя ѝ. Въпреки това до обяд не бе изминала чак толкова разстояние от първоначалното си разположение. Това се дължеше на привидно хаотичния ѝ маршрут. От време на време, без видима причина, тя спираше като закотвена на едно място, затваряше очи, подушваше въздуха и изведнъж се втурваше в различна посока. Обикновено тези настройки на курса отнемаха около минута-две, но на няколко пъти беше спирала за почти половин час.
Обещаният от сутринта непоносим задух вече се спускаше, когато тя спря изведнъж. Пред погледа ѝ се простираше река – дълга, дълбока и бърза. Вперила тъмните си очи в хладната водна повърхност, тя бавно си поемаше дъх – сякаш търсеше определена миризма във въздуха. Вдишванията бяха бързи и плитки, а на лицето ѝ се появи изражение на пълна концентрация. Измина доста време, но в крайна сметка на лицето ѝ разцъфна триумфална усмивка. Гримасата не смекчи суровите ѝ черти, даже напротив – в черните очи сякаш се прокрадна злоба. Красотата на момичето изглеждаше хладна, а правилните черти излъчваха някаква заплаха. Устните ѝ се раздвижиха беззвучно, а водата точно пред нея закипя.
Секунда-две по-късно на мястото на мехурчетата се появи лъщящият корем на риба. Девойката взе мъртвото същество и го изкорми с няколко ловки движения на ножа. Предварително бе извадила от чантата си купичка, водниста кафява течност и клечки. Нарязаните на ивици парчета месо бяха старателно почистени във водата и поставени сурови в соевия сос. Храненето в полеви условия със сурова риба може и да звучи неприятно и варварско, но момичето успя да му придаде някаква церемониалност.
След като почисти и прибра съдовете си, младата жена отвори шишенце с прозрачна течност и отля малко в реката, изричайки някаква благодарност. По всяка вероятност думите бяха отправени към местното полубожество, управляващо реката. Ритуалът бе типично шинтуистки, като идеята беше да се върне отнетото от природата, макар и символично. И въпреки че го извърши както повеляваха традициите, в очите на момичето се четеше гняв.
Продължи да върви срещу течението на реката напук на жегата и умората си. Почиваше си рядко и за малко и скоро бе преполовила пътя към извора на реката. Когато обаче Слънцето напече прекалено, тя бе принудена да спре прехода си. Притаи се в сянката на дърветата, положи главата си на постелка от листа и скоро заспа напълно изтощена.
Когато се събуди, Слънцето вече се скриваше зад хоризонта – в посока обратна на нейната. Погледна с неприязън стръмния склон, по който ѝ предстоеше да се катери часове наред. В продължение на дни. Въздъхна отново, но намери решителност в себе си и продължи. Трудният терен забавяше темпото ѝ значително и тя трябваше все по-често да спира за почивка. Използваше загубеното време максимално, запасявайки се с плодове от гъстите храсти, които също така ѝ пречеха. Знаеше, че скоро ще се озове прекалено нагоре, където щеше да има само ниски треви и камъни. Тогава, въпреки неохотата си, вероятно отново щеше да се наложи да се нахрани от реката… Тръсна глава и отпъди досадната мисъл.
Оставаха няколко часа до изгрева, когато тя реши, че няма сили да продължава. Щеше да поспи малко и да тръгне отново призори. Искаше ѝ се да е максимално бързо, но си налагаше воля. Силите щяха да ѝ трябват…
Така изминаха още ден и половина. Изворът на реката вече бе близо. Но за съжаление следите ставаха повече и по-объркващи и тя трябваше все по-често да спира, осланяйки се предимно на носа си за посоката. Слънцето вече изгряваше от изток, но тя му бе обърнала гръб, опитвайки се да проследи една от по-пресните дири. Острието на ножа ѝ проблясваше в заревото на зората, а гравираният върху него дракон вече беше напълно отчетлив. Детайлите изпъкваха, а самият червен камък сякаш излъчваше собствено сияние.
Момичето не чу приближаващи стъпки или друго обезпокоително обстоятелство, но застана нащрек и взе дългия нож в ръка. Бе усетила присъствие зад гърба си и рязко се обърна.
Огромното създание я гледаше със смесица от насмешка и възхищение. Единственото му ярко око се взираше в лицето ѝ, но сякаш виждаше до дъното на душата ѝ. На мястото на другото зееше празнина. Именно там се бе спрял погледът на девойката.
„Какво желаеш, дете?” – мощта на изречението се дължеше най-вече на факта, че бе предадено директно в главата ѝ. Въпреки това тонът не бе заплашителен, тъкмо напротив, бе приятелски, макар и леко надменен. За момент тя не успя да промълви и дума. Размерите на създанието я изпълниха със страхопочитание против волята ѝ. Главата на дракона бе голяма колкото нея; тялото се виеше на седем метра и изчезваше в пещера при извора; всяка разноцветна люспа бе по-голяма от дланите ѝ; ципестите криле закриваха огромна част от небето, макар че бяха прибрани. А окото беше най-странно – огромно, то сякаш излъчваше собствена светлина. На цвят изглеждаше като Слънцето, погледнато без атмосферата – червено, оранжево и жълто се преплитаха в хаотични форми, които се разместваха и видоизменяха непрестанно.
Девойката разтърси глава и затвори очи за да се откъсне от хипнотичното влияние на страховитото митично същество. Ножът, който бе лежал в отпуснатата ѝ ръка, бе вдигнат така, че драконът да го види добре.
– Виждаш какво нося. Знаеш много добре какво представлява това оръжие, както ти е известно каква съм аз, щом го притежавам.
Драконът кимна. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в съвсем лека усмивка.
– Предците ми са сключили споразумение с теб. Споразумение, което ти отказваш да спазваш – тя говореше гневно, а в очите ѝ се четеше несломима решителност.
„Споразумение, казваш… с такава увереност говориш, момиче, че няма как да не ти се възхитя на смелостта. Но и да се ядосам от наглостта и невежеството ти.”
– НАГЛОСТ?! – извика девойката рязко. – Нима има по-голяма наглост от това да наводняваш земите ни, въпреки обещанията си? Съсипваш хората, реколтата и труда ни, надсмиваш се на усилията ни! А окото, което си поставил в небето? Опожарява това, което не си успял да наводниш! Жегата и задуха избиват добитъка и уморяват хората. За капак на всичко унищожи и покривите над главите ни! Земетресенията бяха последната капка, която преля чашата на търпението ми! Аз съм потомък на тези, които си наричал приятели и на които си дарил този нож. Тези хора, които изтощаваш до смърт, също са деца и правнуци на онези, които са ти се доверили някога!
„Да, някога… но вие не сте достойни за подобно отношение!” Драконът звучеше гневно, но изведнъж в думите му се прокрадна горчивина. „Някога хората на тази земя се грижеха за мен. Взимаха много, но и даваха толкова. Мъдрост, храна, подслон – нищо не съм им отказал. И те заслужаваха това, което получаваха, както и обичта ми. Влагаха труд неуморно в земята ми, взимаха рибата ми, но никога прекалено, винаги гледаха водата да е чиста. Когато окото ми отслабнеше и паднеше сняг, аз им давах от собствения си огън, защото знаех, че те се отплащат за това. И не беше само символично – те взимаха от природата и даваха също толкова. Сега оставяте земята да пустее и да подивее или по-лошо – пълните я с мръсотия, застроявате там, където не бива, унищожавате видове без да ви е грижа. Реките ми са пълни с боклуци, рибата, която преди ви давах или умира, или ви трови, когато я вземете…” В гласа на митичното същество се прокрадна топлота. „Поне ти благодари. Символично, с неохота и може би недостатъчно, но благодари. И дойде да ме потърсиш… Сама знаеш, че споразумението е валидно само когато и двете страни го спазват. Вие не го зачитате от много време насам. Нима трябва да се сърдиш, че се опитвам да взема мерки?”
Момичето бе свело глава. Острието вече не бе насочено към дракона. Когато вдигна поглед, срещна окото му без да трепне. Сърцето ѝ, освободено от гняв и гордост, вече можеше да приеме истината. Колкото и да ѝ се искаше друг да е виновен за бедствията, тя разбра, че хората сами са виновни. Някои от тях с преките си действия, а други (сред които самата тя) – с бездействието си.
– Ще ни дадеш ли шанс да се поправим?
„Земята е тялото ми. Слънцето е едното ми око, огъня, разпръснат навсякъде – другото. Реките са кръвта ми, океаните – сърцето ми. Спрете ли да нанасяте удари по тялото ми и да тровите кръвта и сърцето ми, то и Слънцето и огньовете няма да ви вредят толкова. Защото ще спра да гледам към вас с укор. Шанс имате, не го пропилявайте.”
***
Загледана в Окото на изтока, младата жена предаваше посланието на Великия Дракон.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил