Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Нищо не работи. Поне никой от часовниците.
Часовникарят седи зад тезгяха и ги наблюдава. Отляво, отдясно, зад него, всичките стрелки са спрели и така е от дълго време насам. Часовникарят вече не се опитва да си припомни от колко време. Толкова отдавна беше, струва му се. Не желае да се напряга отново. Когато го прави, губи представа за време.
Времето за него е спряло. Стои самотен зад тезгяха на магазина, обграден от неми цифри и недишащи стрелки. Големи и средни, и малки, и миниатюрни циферблати, втренчени в него, и той - втренчен в тях. Защо продължава да стои тук? И ето пак въпрос, въпросите го объркват. Няма отговори за тях.
Неделя е, поне доколкото може да си вярва, когато сам разчита времето. Неделя е и той отново работи. Застинал е отново зад щанда и гледа към затворената врата, през която някога мина, когато дойде тази сутрин. Засега е единствен посетител в магазина, вероятно и за днес. Кой щеше да си направи труда да дойде в неделен ден в магазина за часовници, препълнен с часовници без време.
Отначало гледаше стрелките. Разликата в циферблатите. Разликите във вкочанените им часове. Изучаваше гримасите им. Ала след време ги наизусти. Научи всяка част от тях и сега се взира единствено във вратата. Изучава застиналостта ѝ, а времето така и не минава.
В неделя времето е спряло. Спряло, за да може то да се огледа в теб. Да те изучи. Да се откъсне от забързаността си и да забави темпо със секунда - две. Да си почине.
Когато се налага, часовникарят работи и в неделя. Не роптае. Просто идва сутрин и застава зад щанда. И започва да чака. Какво чака? Ето, пак въпроси. Никога не чака неделният ден да свърши, защото той не свършва. Как се чака в стая, препълнена с липсващо време, нещо да свърши, когато времето е изначално спряло? Как се справяш с това време?
Часовникарят чете книга, но за него четенето е мъчително. Опитва чрез нея да се откъсне от текущия си свят, но старанието му е пагубно. Въображението му не може да пресъздаде времето в романа. Не разполага с нужните сечива. Последното, което може да се помъчи да си припомни, е време, което е спряло да функционира. Съзнанието му е препълнено с тази липсваща информация за минало и въображението му се разпростира до границите на тази времева ограниченост. Четенето на книгата му носи само болка. Тя не го измъква от неговата реалност. За него времето е спряло, каквото превръща времето и в самата книга. Тя му носи и отчаяние, породено от неспособността на романа да му разкрие едно друго бъдеще, различаващо се от настоящето и от пепелявите фрактали минало.
И ето, пак се обърква. Захвърля книгата. Точно тези мисли, тези въпроси го погубват. Миналото се размива в собственото си отражение, а бъдещето е минало без лик. Остава му сегашното време, ала за него то е спряло. Затова и идва на работа в неделя. Затова прави само и единствено това. Седи на този безименен стол всеки ден. Отрича сега. Седи и чака сега да отмине. А то така и не го прави. Поне не и в неговото възприятие, защото времето, което отминава, неминуемо става бледото, безформено минало, което часовникарят не разпознава. Той игнорира застиналото настояще, насочило се към невъзприемчиво бъдеще, превръщайки го в ненадеждно минало. Затова и продължава да идва на работа. От всичко, седенето на този стол, зад този щанд, в този магазин, обгърнат от погубено време, за него е най-сигурното нещо и той си налага, да идва всяка сутрин на работа.
Поглежда часовника над вратата. Смяната му свършва, време е да си ходи. Заключва три пъти вратата на магазина и нагазва в руините. Замижава към изгряващото от изток слънце, към пепелявия небосклон. Прозрачните утринни лъчи разсичат разпокъсаното туловище на града.
Часовникарят гази през тухления пясък, заобикаля изкорубените коли и мълчаливи автобуси, минава между бездомните опърпани сгради, прибира се в останките на своя дом. Прибира се да спи, защото утре ще трябва пак да става рано.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
