Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Прибра се със залеза. В странноприемницата беше спокойно, особено на втория етаж, където се намираше стаята му. Ман Ир беше доволен от днешната свършена работа и с наслада щеше да си почине. Вкара ключа в ключалката и завъртя два пъти. Бутна леко вратата и остави сакото си на закачалката. Завъртя глава в посока на леглото си и веднага се стресна. На него се беше излегнал мъж на средна възраст, с татуировки по лицето. Топлите слънчеви лъчи очертаваха тялото му. Уплахата премина веднага в гняв, защото Ман Ир познаваше много добре мъжа.
– Демоните да те вземат, Лен!
– Де да можеха, господин Ир! Моля се ден и нощ това да се случи, но не се вслушват в молбите ми.
Ман Ир щеше да се чуди какви ги бръщолеви Лен, ако не беше запознат с историята му. Е, поне с някаква част от нея. Лен беше отритнат демон. Луд при това. А имаше ли нормални демони? И ако въобще Ман Ир вярваше на думите му, но в известна степен му имаше вяра. В едно обаче бе сигурен – че Лен е луд.
– Защо си тук?
– Просто да те видя, Ман.
Лен винаги го наричаше или господин Ир, или просто Ман.
– И си изминал толкова много разстояние просто да ме видиш? – вдигна вежди Ман Ир.
– Дойдох по реката. Това ми спести доста ходене. Природата е уникална. Насладих се на пътуването.
– Със стотиците комари, хилядите досадни мухи и огромните речни змии, които нападат всяка втора лодка?
– Не съм забелязал подобно нещо. Нас демоните такива неща не ни закачат. Дори и да си прокуден като мен.
– Щом казваш. Мен обаче ме съмнява да си дошъл ей така, за едното виждане. Казвай веднага какво ще ми предлагаш този път?
Лен се засмя и изведнъж с рязко движение се протегна и хвана ръката му. Кожата му пареше и Ман изкриви лице в болезнена гримаса.
– Чудя се как с такава кожа не подпалваш разни неща.
– Част от магията, господин Ир – смигна той и му пусна ръката. Краката му докоснаха пода и се изправи. Започна да се разхожда из стаята.
Ман Ир потърка ръка и разкопча най-горното копче на ризата си. Отиде до прозореца и погледна навън. Присви очи заради светлината.
Разкриващият се пред очите му град Джин’Тарад сякаш бе притихнал в очакване. Червените керемиди по покривите на ниските къщи блестяха, в небето летяха птици със зелено и синьо оперение. Лодки и по-големи корабчета плаваха в широката река Лимай.
По нея бе дошъл Лен. Димът от комините на два разминаващи се парахода се смеси и разнесе във въздуха. Отнякъде се носеше смях, от другаде се чуваше спор между мъже. В далечината се виждаха могъщите заснежени върхове на планинската верига Банили. Златисти, оранжеви и сини нюанси бяха обагрили света.
Ман Ир се обърна. Лен ходеше по стената, тялото му се намираше перпендикулярно на пода. С това поне Ман беше свикнал, един от честите номера на демона.
Лен внимателно прескочи една картина изобразяваща натюрморт. Разпери ръце, а в това време Ман Ир въздъхна и седна на ръба на леглото.
– Винаги ми харесва да правя така – засмя се Лен.
– Не думай – впери поглед в него Ман. Демонът сякаш го усети и се обърна. Сега беше с корем към пода и отвърна на погледа на мъжа.
– Виждате ли, господин Ир, работата е там, че не сме се виждали отдавна, а сме такива добри приятели. А добрите приятели трябва да се виждат често, нали? – ухили се той.
Ман Ир заговори бавно и отчетливо.
– Виждаш ли, Лен, аз съм работлив човек, гоня много задачи. А който гони много задачи е зает. В моя случай - прекалено зает. Нямам много време за срещи с приятели. Особено с такива като теб.
– Ех, Ман... Ти си от хората, които искат да доведат... как го наричат... прогрес! А така – Прогресът! – Лен започна да ходи назад, в случая от гледната точка на Ман нагоре, към тавана. Застана надолу с главата и бавно се завъртя на едно място.
– Искаш да пренесеш Западната култура по тези земи, да запознаеш западняците с нашата култура и така нататък, да си стиснем ръцете с тези хора със странни нрави... Но да не се отплесвам, понеже виждам, че ме гледаш лошо. Та предложението ми е следното...
Той млъкна загледан в лекия черен дим, който влизаше през отворения прозорец. Ман Ир се загледа и настроението му още повече се вкисна. Трябваха му няколко секунди да се сети за какво ставаше въпрос. А то въобще не беше по вкуса му. Лен също се смръщи, все още висящ с главата надолу от тавана, татуировките по лицето му се зачервиха.
Черният дим се движеше на дълги ивици, които се усукваха и разделяха помежду си. Започнаха да се съединяват в спирали. Спиралите нараснаха и се превърнаха в крака, торс, две дълги ръце, шия и най-сетне глава, в която се освободи празно пространство за уста и две очи. „Косата” сякаш бе щръкнала нагоре.
Димът спря да нараства, все едно бе затворен в невидима отливка на човешко същество, високо около два метра. Стоеше в средата на стаята.
Лен и Ман Ир въобще не бяха впечатлени.
– И ето го нашия самодоволен, самоуверен и самовлюбен бог – констатира хладно Лен.
– Добре си дошъл, Икиш – поклони се леко Ман Ир, вътрешно проклинайки късмета си. Знаеше вече, че днес точно нямаше да си почине като хората.
– Здравей, Ман Ир – отговори със спокоен дебел глас богът Икиш. Лъчите на залязващото слънце минаваха през очите и устата му. – Здравей и ти, клети демоне.
– Спести ми, моля ти се, съжалението си... – рече Лен и се приземи с тропот на пода.
Опита да задържи погледа си на лицето на Икиш, но не издържа дълго. Вирна брадичка и отиде в сенчестия ъгъл на стаята. Имаше едно трикрако столче и той седна на него. Преметна единия си крак върху другия.
Ман Ир беше разкопчал второ копче на ризата си.
– Радвам се, че те виждам, Икиш. На какво дължа тази чест?
Икиш се обърна към Ман. Движението на дима по тялото му едва се забелязваше.
– Предложение – каза просто богът. Никой смъртен не можеше да разбере каква интонация използваше. Ман Ир можеше само да предполага дали го е казал с добро, злоба или проста констатация.
– И ти ли? – попита го Ман. – Лен също щеше да ми предлага нещо. За добро или лошо ти го прекъсна.
В стаята настана мълчание. Чуваха се звуците отвън, нервният, потропващ крак на Лен и тежкото му дишане.
– Е... – рече Ман. – И тримата много добре знаем какво значи едновременното присъствие на бог и демон (дори и отритнат в случая на Лен), и наличието на предложения към човек – те трябва да се отправят насаме, без присъствието на другия.
Икиш и Лен мълчаха.
– А понеже вие двамата три пъти вече сте ми правили този номер, а аз не мога да разбера каква е тази мания да ме преследвате, съм се подготвил този път с нужното устройство.
Той се наведе към чантата си, която бе оставил на пода, отвори едното отделение и бавно започна да рови из съдържанието. Извади матово-сребриста кутийка, която беше с размерите на такава за бижута.
Икиш и Лен заговориха.
– Не разбирам защо трябва да слушаш този лицемерен бог!
– Не разбирам защо трябва да слушаш този смрадлив демон!
На вратата се почука с отмерени движения.
– Шшт.
Ман Ир пое въздух и вдигна показалец нагоре, за да накара Икиш и Лен да замълчат.
– Господин Ир? – приглушено попита женски глас.
– Да?
– Вечерята Ви, господине.
Ман Ир си отдъхна и върна кутията в чантата. Отиде да отвори вратата. Прислужницата беше с вързана на опашка тъмна коса. Не го гледаше в очите, просто му подаде подноса с вечерята – пилешка пържола със задушени зеленчуци и една студена бира в дървена халба.
Ман Ир кимна и се усмихна.
– Благодаря.
Тя се поклони, продължаваща да бъде със забит поглед в земята. Със ситни крачки тръгна по коридора и слезе по стълбището на първия етаж.
Ман Ир се огледа. Коридорът беше празен. Нямаше признаци някой друг да се е нанесъл на етажа. Освен неговата стая беше заета и тази в дъното на коридора, а в нея имаше само един възрастен човек – писател, както беше разбрал от единствения им разговор преди няколко дни на закуска, който недочуваше.
Ман се обърна, придържайки подноса с една ръка, а с другата леко затвори вратата. Мисълта за храната го разсея за това, какво щеше да прави с двамата си гости.
Икиш се беше преместил в срещуположния ъгъл на стаята, скръстил димните си ръце. Лен гледаше навсякъде другаде, освен в бога. Ман остави подноса на малката, но висока маса и придърпа един стол с облегалка. Изплакна ръце в купата с вода на тоалетката и се настани. Последните слънчеви лъчи се прокрадваха и рисуваха ярки багри по стената.
– Бих се обзаложил, че от присъстващите аз най-много съм си заслужил вечерята – подсмихна се Ман. – Но знам, че вие двамата не се интересувате от така нужната за нас хората храна, така че няма да ви каня да се присъедините. Не се засягайте, просто отбелязвам факт. Освен ако през цялото време не съм бил в голяма грешка.
За секунда помълчаха. Лен се засмя.
– Така е, господин Ир!
Икиш кимна.
– Е, в такъв случай... – намигна им Ман и започна да се храни.
Чуваше се само потропването на приборите, докато режеше пържолата на ситни хапки, и боцкането му с вилицата. След като свърши, пресуши халбата на няколко дълги глътки. Със сигурност беше удовлетворен. Трябваше да сложи и черешката на тортата. Стана и взе чантата. Извади комплекта си за пушене и пак се върна на стола.
През цялото време Икиш и Лен го наблюдаваха търпеливи и мълчаливи. И последните слънчеви лъчи се бяха скрили, лилавото и тъмнооранжевото превзеха зрителните възприятия. Любимото време през деня на Ман Ир.
Напълни лулата си с тютюн, захапа края ѝ и драсна клечка в кибрита. Пламъкът за момент освети лицето му. Разпали я, дръпна и издиша дима.
– В такива моменти човек се радва, че е жив – каза им той и се облегна назад.
– Малките човешки радости – обади се Лен, подхилквайки се. – На моменти ви завиждам заради тях... но само на моменти.
– Всеки има някакви радости. Сигурен съм и че вие двамата си имате своите.
Икиш не продума, но се раздвижи леко. Знак, че може би се е изнервил. Ако въобще изпитваше някакви чувства. Ман Ир трябваше да действа вече. Стана, продължавайки да пуши от лулата, с кибрит в едната ръка. Запали двата газени фенера, които бяха закачени на стените. Имаха по едно малко кръгло огледалце, което отразяваше допълнително светлината им.
Ман разчисти предметите, които се намираха по средата на стаята, за да освободи нужното пространство. Взе чантата и започна да вади един по един шест разноцветни камъка. Бяха полирани и в различни геометрични форми. Направи кръг с тях и в средата му постави сребристата кутия. Извади от чантата още шест тънки метални пръчки и кесийка, вързана с въженце.
При по-внимателно вглеждане човек можеше да види кръглите малки вдлъбнатини, които се намираха по краищата на кутийката. Те бяха със същия диаметър и дебелина като на пръчките. Той ги вкара в дупките, където паснаха идеално. По една такава вдлъбнатина имаше и по всеки от камъните. Той ги свърза една по една и се изправи. Погледна ги внимателно. Лулата беше угаснала, но това не го интересуваше. Наведе се и отвори капака на кутийката. Беше празна. Точно по средата ѝ имаше преграда, която разделяше вътрешността ѝ на две равни части.
Пресегна се за кесийката. Развърза връвчицата с вниманието, с което би сложил бебе да спи. Разтвори я бавно и я наведе надолу върху един от камъните. Ситен прашец със златист цвят се посипа отгоре му. Той заблестя в бяло сияние, какъвто бе и цветът му. Металната пръчка също засия. Повтори процедурата и върху другите. След малко, освен бялото сияние, имаше и зелено, синьо, червено, жълто и лилаво.
Едната половинка на кутията засвети в сребристо, а другата в изумрудено сияние.
– Мисля, че сме готиви, господа – обърна се към бога и демона той. – Кой ще е пръв?
– Няма ли да е редно да съм аз, господин Ир? – приближи се бързо Лен. – Понеже все пак бях пръв при Вас?
– Аз нямам нищо против. Ти, Икиш?
– Нямам – рече богът и пак скръсти ръце.
– В такъв случай, Лен – Ман протегна ръка към демона. – Хвани ръката ми.
Цялата система на пода се наричаше Хидорис – или с други думи – телепортатор. Телепортатор към вътрешни подизмерения, които, за добро или зло, само хората можеха да контролират. Създания като Лен и Икиш можеха да влизат само ако са във физически контакт с човек.
Демонът стисна ръката на Ман, който протегна другата си към кутийката със сочещ показалец към сребристото сияние. И изведнъж бяха засмукани за част от секундата. Телата им се разпаднаха на малки частици, които се съединиха от другата страна. От субективна гледна точка беше като заслепяване от фотографска светкавица. Очите им привикнаха постепенно.
Намираха се в голяма прашна стая. Таван може би. Изоставен, това доказваха многото паяжини по гредите, пред двукрилите прозорци, по изтърбушените кушетки. Светлината, която идваше, беше бяла и приглушена, сякаш отвъд прозорците бе паднала много гъста мъгла. Със сигурност на Лен му хареса обстановката.
– Леле, Ман! Уникално е! – засмя се истерично той и заигра някакъв лудешки танц.
Ман Ир изчака радостта му да стихне и се прокашля.
– И този бог не ни чува, нали? – попита Лен.
– Гарантирам ти.
– Чудесно! Та сега – рече той, пресегна се, взе един паяк от паяжината му и започна да го разглежда внимателно. – Говорихме си за прогреса, преди да довтаса онзи – извърна глава и се изплю на пода. – Вие сте един от виновниците за довеждането на западния свят по тези земи. Обаче не смятам, че това ще доведе до добри промени. Искам да ви разубедя.
Ман се изсмя на висок глас. При това искрено.
– Ще трябва доста да се постараеш.
– Предлагам изгодна сделка – Лен се приближи до него. – Вие движите нещата с изграждането на... как му беше името... релс, релси... Релсовия път! Това странно нещо, по което ще се движи още по-странното нещо, наречено Железница. Казвате това било бъдещето, лошо няма, но какво ще кажете да сложите прът в колелата на прогреса, както съм чул да се изразяват някои западняци.
Ман се чудеше дали пак да не се засмее. Лен продължи с друга интонация, по-смирено:
– Всъщност, да ти призная, най-много ще спечеля аз от сделката. Даже не ме интересува дали ще продължиш да се занимаваш с работата си. Въпросът е, че трябва да ми помогнеш. В замяна ти гарантирам сила, която никой смъртен не притежава. Просто трябва да се върна в демонското царство и ще ти я дам. Но за да се върна, трябва да накарам човека, с когото съм обвързан, да извърши нещо лошо... Зависи от гледната точка, естествено. Трябва да извършиш нещо, което не се приема добре от обществото ти. Не мога да накарам друг, защото както казах, съм обвързан с теб. Правилото за прокудените демони: първият човек, когото срещнат след като преминат в човешкия свят, ще бъде и единственият, на когото могат да влияят по някакъв начин.
Ман Ир добре си спомняше деня, в който се срещна с Лен, и как го докосна. Мислеше го просто за припаднал на улицата мъж. Би дал всичко тази среща изобщо да не се бе състояла.
– И за да се върне демонът в царството си – продължи Лен, – трябва да накара дадения човек да извърши нещо лошо, зло... зависи от гледната точка – намигна му той. – А колкото и пъти да те накарам да извършиш нещо подобно, все става нещо друго. И най-вече свързано с този проклетник Икиш. Сега е шансът и за двама ни.
– И какъв ти е планът? – изстреля Ман. Лен видимо се изненада.
– Значи приемаш?!
– Не съм казал такова нещо. Просто се интересувам от намеренията ти.
– За малко да скоча от радост... – раменете му увиснаха, но продължи. – Виждам, че строите мост за железницата над реката. Наистина впечатляваща конструкция, в чието построяване доста сте напреднали... Искам да го унищожиш.
– Какво?!
– Добре чу.
– И как предлагаш да стане това?
Лен се ухили и бръкна във вътрешния джоб на мръсното си горнище. Държеше метална топка. От горния ѝ край стърчеше връвчица. Фитил.
– С това – рече и подаде топката на Ман. Той я огледа внимателно. – Знам откъде мога да се сдобия с още много от тези. Просто ще ги сложиш, ще ги свържеш тайно и... бум! – плясна с ръце демона, при което се разлетя прах из въздуха между двамата.
– Хубаво предложение, Лен, но трябва да изслушам предложението и на Икиш. Решил съм да приема едно от двете в крайна сметка, защото отдавна протакаме нещата с вас двамата. Моли се твоето да е по-добро – той му върна топката.
– Хей, каквото и да е, сигурен съм, че няма да го приемеш. Предложенията на демоните винаги са по-изгодни от тези на боговете.
– Ще ме чакаш тук – каза Ман и му обърна гръб. Отиде в една дълбока сянка в стаята и се пресегна за дръжката на вратата на помещението. Дръпна я и тя изскърца жалостиво.
***
– И какво е твоето предложение, Икиш?
С Икиш бяха повторили същата процедура и преминаха в отделението с изумруденото сияние. Намираха се сред зелена поляна, под сянката на високо дърво с разперени дълги клони, чиито листа се поклащаха от умерения вятър. В далечината се виждаха планински върхове. На Ман Ир много му напомняше на природата в родното му място.
– Баща ти иска да се прибереш.
Изражението на Ман Ир посърна. Винаги, когато чуеше за баща си, ставаше така.
– Той тази песен я пее, откакто съм заминал...
– Отношенията между клановете са обтегнати. Ти си първородният му син. Трябва му подкрепата ти.
– Имам двама братя и две сестри, които се справят далеч по-добре от мен в кореспонденцията между клановете. Винаги сте знаели – ти и баща ми, че интересите ми винаги са били насочени на запад.
– Да, но не ти пречеше като дете да запознаеш с културата и традициите ни онова момче, дошло именно от запад. Бяхте много добри приятели...
– Сега не говорим за него – прекъсна го Ман. – А и виждаш много добре с какво се занимавам сега. Начинът, по който съм облечен, навиците, които съм придобил. Опитвам се да свържа двете култури, Икиш. И го правя единствено с добро намерение.
– Баща ти ще е по-силен, ако си до него. Ти го зареждаш с увереност.
– Аз?! Никога не ми го е признавал. А и знам, че водачите на другите кланове недолюбват тези, които са в контакт със западняците. Само ще внеса допълнително напрежение.
Ман се облегна на дебелия ствол на дървото и затвори очи. Знаеше, че Икиш го наблюдава.
– Виждаш какво става на запад много по-добре и от мен – носеше се с вятъра гласът на бога. – Но освен прогресът има неща, които не са както трябва. Вярата към боговете на повечето хора се е изменила към вяра към боговете на тези същества... фентурите. Боговете на западняците изчезват един по един от царството си и започват да скитат като сенки по земята. Балансът е нарушен. Нима искаш и това да стане тук?
– Ами ако наистина техните богове не са се вслушвали в молбите им? Може би с право са си променили вярванията.
– Ман, знаеш, че съм един от боговете на семейството и съм личен пазител на вашия дом, на рода Ир. Не мога да влияя на нечие решение, но съм длъжен да помагам и да давам съвети.
– Казах на Лен, че съм решил да приема едно от двете предложения, защото от доста време протакаме нещата.
– Аз те съветвам да си помислиш... – Икиш се надвеси над Ман. – Според мен ще е най-малкото несериозно да слушаш думите на този демон.
– Не съм искал да го срещам. Знаеш много добре правилото за първия срещнат и докоснат от демон човек. В момента съм на везни.
– Надявам се това да ги наклони в моя полза – Икиш протегна ръка. Държеше идеално кръгъл камък, подобен на голяма перла, около която имаше златен пръстен. Подаде му го и Ман прие.
– Знаеш какво е това – каза Икиш.
– Бързият път за вкъщи – отговори Ман и се замисли.
– Задръж го, той е на семейството ти. Помисли добре.
Ман тръгна нанякъде с бавни крачки.
– Дай ми пет минути и ще ти кажа решението си – казваше той, докато вървеше към откритото пространство. Изведнъж изчезна.
Бързо проблесване и пак беше в стаята.
Всичко беше утихнало. Погледна към Хидориса. Камъните светеха много слабо. Явно поддържането на порталите при наличието на бог и демон (дори и прокуден) ги изтощаваха бързо. Сипа им внимателно от прашеца. Това щеше да ги презареди, но все пак не биваше да рискува с прекаленото му използване, защото помнеше какво му казаха специалистите по портали, ако Хидорисът се претовареше, и това въобще не му харесваше. Камъните отново засветиха с предишното силно сияние. Трябваше да действа бързо. Прибра скъпоценния камък, даден му от Икиш, в един от джобовете си.
Беше взел решение.
Пресегна се към отделението, където беше Лен.
***
Отвори скърцащата врата и влезе. Лен висеше с главата надолу и си подсвиркваше. Като видя Ман, скочи на земята. Татуировките по лицето му се бяха разтеглили от широка усмивка.
– Печелиш, Лен.
Демонът нададе вой и се затича към Ман. Прегърна го с такава сила, че му спря въздуха.
Няколко секунди Ман се чудеше как да проговори.
– Пусни ме, ненормалнико! Ще ме задушиш!
Лен отслаби хватката си, но това беше достатъчно на мъжа да го избута.
– Вие сте умен човек, господин Ир. Гарантирам Ви, че ще бъдете най-силният мъж в цялата околност! Най-силният във...
– Почакай за момент – прекъсна го Ман. – Ще изпълня предложението ти, но за целта първо трябва да отстраним Икиш за известно време. Знаеш, че той е бог на семейството, а боговете от този вид са против всички лоши неща, които се вършат от хората, над които бдят. И правят всичко, за да отстранят факторите, които са им повлияли, за да стигнат до дадените си... разрушителни намерения да го кажем. А при нас ще има разруха в буквален смисъл. Икиш ще се навърта постоянно около мен, дори и да му откажа, сигурен, че ти ще ме накараш да извърша нещо лошо. На него ще му трябва само доказателство и ще действа.
– В смисъл, ако види това? – Лен извади от джоба си металната топка с фитила. Ман я взе от ръката му и я вдигна пред очите му.
– Точно така.
Изражението на Лен беше замряло, дори леко уплашено.
– Но имаме изключително оръжие на наша страна – продължи Ман и извади от джоба си камъка, даден му от Икиш. – Това е Икрин – можем да го наречем и домашен телепортатор. Принадлежи на семейството ми и отваря портал към дома ми. Знаеш, че някои богове могат да бъдат наивни и за радост Икиш е такъв. Той ми го повери и каза да си помисля за решението. Интересното при това нещо е, че като се активира може да засмука на мига Икиш. Дори и да е бог, той е безсилен, защото е свързан със семейството ми и, ще не ще, ще се върне в родния ми дом. Това ми го е разказвал баща ми и се радвам, че съм го запомнил. Икиш не е с безмерна сила и не може да преминава разстоянията със светлинна скорост, както могат други богове. А моят роден дом е още по-далеч на изток и ще му трябват поне два дни, докато дойде. За това време с теб трябва да сме свършили работата си. А успеем ли, ти ще се върнеш отново в царството си и, надявам се, да ми дариш някаква сила. Аз ще гледам да замажа нещата, за да мога все пак да продължа с работата си. Но най-много ще се радвам, че веднъж завинаги съм се отървал от теб.
Усмивката на Лен се разтягаше все повече и повече. Очите му не слизаха от Икрина. Даже пресегна ръка и го взе. Ман не се възпротиви.
– Да, да, да, да, да – държеше в ръце камъка и танцуваше в кръг. – Ще го разкараме и ще действаме.
– Виж сега какъв е планът – каза му Ман и преметна ръка през рамото му, все едно бяха най-добри приятели. – Излизаме от това неприятно помещение и ти ще чакаш в стаята с камъка. Готов за действие. Активираш го просто като стиснеш пръстена, и разбира се, го насочваш право към Икиш. Аз ще го излъжа, че не съм ти приел предложението, за да бъде максимално изненадан като излезем горе. И ти ще се намесиш. И гледай да не ме уцелиш случайно.
– О, няма, Ман. Заклевам се – демонът продължаваше да зяпа скъпоценния камък.
Ман му кимна и Лен хвана ръката му. Излезнаха през вратата.
***
Озова се на зелената поляна. Икиш стоеше на слънце и гледаше белите облаци, които се движеха по небето.
– Претеглих везните, Икиш. Ти печелиш. В крайна сметка предложението на демона хич не ми е по вкуса. Не искам да загубя работата си.
Бръкна в джоба си и извади металната топка с фитила. Радваше се, че в опиянението от камъка, Лен беше забравил за нея.
– Предложението му беше свързано с това нещо – подаде я на Икиш. – Иска да поставя множество от тези неща и да унищожа моста, който изграждаме над реката.
Димното тяло на бога ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Отворите на очите му се свиха гротескно.
– Със сигурност не ме устройва – продължи Ман. – Предпочитам да отсъствам за малко, отколкото завинаги, от работа. Излъгах го, че не съм приел предложението ти. Чака ни горе.
Ръката на Икиш стисна металната топка и тя просто изчезна. Другата му ръка стисна силно рамото на Ман.
– Изведи ме оттук. Веднага.
Този път можеше да познае по гласа му, че е ядосан.
Проблесна светлината.
***
Всичко стана за секунди. В момента, в който се озоваха в стаята, Ман Ир отскочи встрани и се приземи по корем на пода. Икиш и Лен изкрещяха едновременно. И двамата бяха протегнали ръце един към друг.
Лен стисна златния пръстен около камъка, който сочеше към Икиш. Изстреля се бял лъч, който потъна в тялото му.
Икиш изстреля от ръката си сребрист лъч. Лен беше много бърз в залягането, но все пак лъчът го закачи по рамото. Изкрещя веднага от болка, изпусна камъка от ръка и се преметна през прозореца. Ман не пропусна да вземе светкавичко камъка от пода.
Междувременно тялото на Икиш все едно изчезваше през фуния. Смаляваше се така бързо, че накрая не остана нищо от него – нито дума, нито дим.
Ман се изправи и се облегна на перваза на прозореца. Навън беше паднала мъгла, но можеше да види Лен. Той виеше от болка. Тялото му започваше да изчезва – ситни червени искри се носеха из въздуха. Лазеше и крещеше.
– Защо, господин Ир? Защо трябваше да измамвате клетия демон?! Ах, как боли!
Краката му бяха изчезнали, сега започваше и торса.
– Аз ще си намеря друг човек, Ман! Ще видиш!
– Май че забравяш собственото си правило. За добро или зло сме обвързани и не можеш да влияеш на никой друг. За всички останали ти си просто един луд!
– Проклет да съм, така е! Но аз ще се върна, Ман! Не ме забравяй. Още не сме свършили – и започна да се смее истерично до момента, в който главата му се пръсна на малки искри. Те се стопиха. За момент настана тишина, която бе прекъсната от други звуци. Стъпки. Гласове. Хора.
Няколко прозореца на съседните сгради бяха светнали от светлината на запалени свещи и газени фенери. Имаше и няколко хора по улицата с такива в ръце. Зададе се и един полицай, държащ фенер пред лицето си. Мъглата сякаш бе станала още по-гъста.
– Какво става в този късен час – каза той строго и надигна козирката на шапката си. Гледаше сурово хората. Един мъж посочи към стоящия на прозореца Ман Ир. Полицаят се приближи.
– Веднага ми кажете какво се случи, господине... – продължи да говори ядосано полицаят, но като се вгледа в лицето му, тонът му се смекчи – Господин Ман Ир! Това Вие ли сте?
– Същият.
Май че всеки втори в Джин‘Тарад го знаеше. Това от една страна си имаше своите предимства.
– Как сте? Добре ли сте?
– Не се притеснявайте, господин полицай! Един ненормалник крещеше под прозореца ми и го изгоних. Избяга надолу по улицата.
Ман посочи една тясна калдъръмена уличка, обвита в мъгла.
– Доста бързо изчезна. Да се надяваме да не ни безпокои повече.
– Дано да е така. Аз ще проверя. Желая Ви лека вечер, господин Ир!
– Лека служба, господин полицай!
Хората зашушукаха помежду си. Полицаят му кимна, разпъди зяпачите и на свой ред тръгна по уличката, която бе посочил Ман.
След това затвори прозореца и се сгромоляса на леглото. Издиша няколко пъти въздух и се хвана за главата. Тези неща го изцеждаха. Разкопча цялата риза и остана гол до кръста.
Разглоби внимателно елементите на Хидориса, затвори капака на кутийката и ги прибра в чантата си. Уви в чиста кърпа Икрина, който също отиде в чантата.
На този етап се бе отървал от двамата. Но до кога ли? Знаеше, че Икиш нямаше да му се сърди – все пак бе пазител на рода му. Скоро със сигурност щеше да дойде с предложение. Лен? Не беше сигурен дали е умрял, но по последните думи на демона разбра, че явно ще се върне. Кога ли? Дано не скоро. Със сигурност искаше да е поне след хиляда години.
Оправи се за лягане и се зави с одеялото. Утре го чакаше много работа и искаше да използва всяка минута да се наспи. Заспа още щом затвори очи.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил