Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Пустинята се извиваше от запад на изток като гърба на котка – гигантски полумесец, който в единия си край опираше в морето, а другият свършваше в подножието на непристъпна планинска верига, която разделяше тази част на континента на две. Нямаше пясък, само прашна сива равнина, разнообразявана единствено от каменни арки и изядени от вятъра гранитни стълбове. Единствената растителност се намираше в сенките на камъните - странен син мъх, дребни бодливи растения и гъби, които гарантираха фантастични съновидения и бърза смърт. Слънцето висеше над хоризонта, малко и червено, но и неговият цвят беше странно избелял в наситената с пепел атмосфера. Малка сива змия изпълзя под един камък и се стрелна напред само за да се озове затисната под тежък напукан ботуш.
Двете фигури изникнаха като че от нищото. Ако имаше страничен наблюдател освен злополучната змия, той щеше да се закълне, че преди миг там не бе имало никой, но пък нажеженият трептящ въздух често караше хората да виждат неща, които не бяха там. Мъжът се наведе, вдигна безжизненото тяло на пясъчната пепелянка и го пусна в торбата си. Беше облечен в избелели сиви роби, в същия цвят като пейзажа, лицето му, иначе младежко, бе почерняло и обрулено от ветровете, състарено без време, а въздългата му коса и наболата брада изглеждаха почти бели. В сянката на голяма каменна гъба имаше цветно петно – няколко топчести кактуса, оцелели напук на сушата. Мъжът ги отряза внимателно, ръкавиците му го предпазваха от острите, леко завити в края си като кукички бодли. Сряза единия и изцеди горчивата течност в устата си. Когато се обърна, момичето вече не беше до него, а се опитваше да се изкатери по скалата. За момент се зачуди дали ще падне и ще си счупи врата, но малката се катереше ловко като маймуна и за секунди се оказа на върха на ронливата колона.
Меги приклекна, загуби баланс, но успя да се закрепи и се огледа. По пътя, по който бяха дошли, се издигаха останките на древния град, през който бяха минали. От запад на изток равнината беше прорязвана от стар път от черен напукан камък, който Дан беше нарекъл „магистрала“. Когато излязоха от града, вървяха по пътя, но Дан беше преценил, че е прекалено опасно. Най- лошото, което можеше да ги сполети в пустинята, беше да ги ухапе змия или да умрат от жажда, но магистралата, останка от загиналата цивилизация, привличаше не само пътници като тях, но и мародери. В посоката, в която отиваха, нямаше нищо, само пустинята, която гризеше хоризонта. Момичето въздъхна, обърна се за последен път към града и заслиза. Мястото не ѝ беше харесало. Беше сенчесто и дори прохладно, но огромните кули, които изникваха директно от пукнатини в земята, ѝ бяха заприличали на зъбите на гигантски звяр. Беше се чудила що за хора са живели в сгради от стомана и стъкло, но и Дан не знаеше много за тях. Въпреки протестите ѝ се бяха промъкнали в една от кулите. Според Дан някога в миналото бе имало земетресение, което ги е затрупало, оставяйки само най-горните етажи на повърхността. Не бяха намерили нищо интересно, каквито и съкровища да бе криела кулата от стъкло, други скитници и престъпници ги бяха обрали много отдавна. В прахоляка нямаше други отпечатъци освен техните.
Дан беше приклекнал и чоплеше с ножа си почвата. Очите му, необикновено светли, стряскащи на фона на мургавата кожа, следяха пътя на момичето надолу. Все още беше пъргава и това го зарадва – животът, който водеха, бързо състаряваше дори децата, превръщаше хората в камък, който после лесно се разпадаше, също като гранитната гъба. Но Меги, която беше на дванадесет и изглеждаше на девет, все още имаше пъргавостта на невестулка, наследена от майка ѝ. Дрехите ѝ бяха с цвят на прах като неговите, но около главата си беше увила шарена кърпа. Бяха взели червения шал на оранжеви цветя от последното обитавано от хора поселище и Дан първоначално не искаше да ѝ дава да го носи, не и в пустинята, където щеше да се вижда от далеч, но в крайна сметка отстъпи. Две седмици по-късно парцалът беше започнал да избелява и скоро щеше да е напълно незабележим.
Меги пое от ръцете му другия кактус и изпи сока с видимо отвращение.
- Има вкус на пикня – изхленчи тя, но не се изплю, влагата беше прекалено безценна.
- Откъде знаеш какъв вкус има пикнята?
- Знам – отсече момичето и му обърна гръб.
Мъжът остави темата намира. Напълно беше възможно да е опитвала пикня. Когато я намери, живееше на улицата в един от свободните градове на север и се изхранваше къде с кражби, къде с… услуги за клиенти с по-особени наклонности. Беше се върнал да намери Мария, жена, с която беше имал връзка и може би дори бе обичал, но откри, че е умряла от чума преди две години и му е оставила в наследство кутия с неизпратени писма и дъщеря си. В никое от писмата не се споменаваше дали Меги е негова, но бе напълно възможно. Доста често в жестовете ѝ и в магарешкото упорство разпознаваше самия себе си като дете, но може би просто се самозалъгваше.
Дан заряза заниманието си. На дълбочина от педя и половина почвата беше все така суха и отровна. Меги, все още нацупена, обръщаше големите плоски камъни, докато най-накрая намери нещо интересно. Под едно парче скала се пулеха две огромни дебели мутирали жаби, които преглъщаха насреща им и ги фиксираха със слепите си очи. Меги изписка доволно и ги наниза на ножа си. Докато ги прибираше в торбата си, Дан се зачуди с какво ли се бяха изхранвали чудовищата. Явно не бяха гладували, но в пустинята насекоми изобщо не се срещаха. След като си починаха, си запроправяха път през каменната гора. Движеха се успоредно на магистралата, но достатъчно далеч, че да се скрият, ако видят някой да приближава.
Слънцето все още беше доста високо, когато намериха пещерата. Две каменни арки се бяха срутили от ерозията и образуваха нещо като малък портал, покрит със син мъх. Дан подуши въздуха. В пустинята нямаше миризми, слънцето беше изгорило всичко дори и мириса на пот по дрехите им. В първия момент реши, че най-накрая е загубил обонянието си от дишането на токсичната пепел във въздуха, но когато подухна ветрец, го усети – мирис на влага. Меги го погледна с очакване. Преди няколко месеца би се втурнала без изобщо да чуе предупрежденията му. Мъжът допря пръст до устата си и се промъкна в пещерата. Беше миниатюрна и му се наложи да се прегъне на две, но в дъното имаше дупка. Когато се надвеси, видя, че скалата се спускаше около половин метър като пързалка, а после започваха грубо издълбани стъпала. Зад гърба му Меги трепереше като пренатегната струна. Желанието ѝ да види какво има долу беше толкова силно, че можеше да го усети като почти физическо присъствие на трети човек. Дан измъкна от дрехата си две парчета слънчев кристал и подаде единия на момичето. Светлината им беше анемична, но достатъчна, че да виждат къде стъпват. Тунелът постепенно се разширяваше, докато накрая стигна до малка пещера от гладък лъскав камък. На светлината от кристалите им стените заблещукаха – явно съдържаха люспи кварц, които превръщаха голата скала в звездно небе.
Меги беше тази, която откри скелета. Докато Дан оглеждаше изумен сиянието на камъка, момичето – доста по-практично по природа и напълно лишено от романтика, бе забелязало нещо бяло в дъното. Първото, което видя, бе усмивката на отдавна оголения череп. Това не я стресна кой знае колко, беше виждала много по-неприятни трупове. После обаче, когато разбута купчината парцали и видя нещо да мърда, изписка, залитна назад и се блъсна в Дан, който изпусна слънчевия си кристал. Оказаха се в пълен мрак. Дан успя с една ръка да хване истеричната Меги през кръста преди да се е пребила, а с другата започна да опипва земята около себе си. Пръстите му се плъзнаха по гладката повърхност, но вместо кристала напипаха нещо студено, меко и лигаво. Мъжът издаде звук на погнуса, но не отслаби хватката си. Издиша бавно, за да се успокои, през дрехите си усещаше ускорения пулс на момичето като сърцето на птичка в капан. След около минута, която му се стори колкото час, най- накрая успя да напипа кристала и го вдигна високо. За щастие не беше се счупил.
Дан внимателно пусна Меги и я избута зад себе си. До купчината парцали, явно бивши дрехи, лежеше кристалът на Меги, а до него се пулеше още една бяла сляпа жаба. Влечугото беше доста по-голямо от роднините си под камъка, докато те бяха приблизително колкото чаши, жабата срещу тях беше с размерите на чиния. Беше бяла, на неприятни зеленикави петна, лъскава от слуз. Мъжът несъзнателно избърса ръката си в дрехите си и наниза жабата на ножа си. Когато разбута с крак дрехите, от тях изпадаха още четири тлъсти жабока. Без да каже нищо, Меги ги уби един по един и ги прибра. Лицето ѝ беше огненочервено от срам, че се беше разпищяла заради някакви си жаби. Дан не каза нищо, знаеше, че ако се опита да я успокои, щеше да я ядоса още повече. Когато се увериха, че няма повече неприятни изненади, Дан изпрати момичето горе и започна да пребърква джобовете. Дрехите, макар и разпокъсани, изглеждаха нови и запазени, а по пода забеляза засъхнали петна от кръв, прекалено пресни на вид, за да са там от години. Но пък скелетът изглеждаше стар. Ръцете на мъжа се плъзнаха по ребрата и намериха това, което търсеха – две от тях бяха счупени, разрязани от почти на две. Рана от нож. Някой явно неотдавна беше намушкал мъжа, но не смъртоносно. Той беше пропълзял в пещерата и бе кървял до смърт. А жабите… Дан потръпна и отново обърса ръката си. Жабите бяха толкова тлъсти, защото след години чакане бяха попаднали на истинско пиршество. Огледът на единия мутант потвърди предположението му. Животното имаше зъби, ситни и остри като игли.
Намери Меги подпряна на каменната арка да подритва камъчета. Не ѝ каза с какво се бяха хранили жабите. Най-малкото ако знаеше, имаше доста голям шанс да откаже да ги яде. А и по света бродеха достатъчно кошмари, не искаше да добавя към тях и страхът от големи зъбати жаби. Това, което го притесняваше повече, беше смъртта на непознатия. Явно в пустинята освен тях имаше още някой и този някой беше въоръжен.
***
Същата вечер запалиха малък огън с подпалките, които Меги носеше в раницата си. В една тенджерка Дан наряза изчистените и одрани жаби, змията и още няколко влечуги, които бяха срещнали по пътя си. Отвориха една от консервите без етикет, които бяха купили на безумно висока цена, оказа се боб с доматен сос. Нахраниха се без да разговарят. Мълчанието се беше превърнало в навик и на двамата. След смъртта на майка си Меги не беше имала кой знае колко възможности за общуване, а Дан… Дан открай време изпитваше неприязън към хората, които запълваха тишината с безсмислено бърборене от страх да не останат насаме с мислите си. След вечеря Меги изтърка с прах съдовете им и ги избърса внимателно с кърпа, докато залъщяха на гаснещите въглени. Докато ги прибираше в чантата му, Дан я чу да си припява. Когато от огъня останаха само няколко въгленчета, двамата се завиха и извърнаха лица към небето. Въпреки пелената от пепел и замърсяване, можеха да се видят звезди. В един от по-големите градове Дан беше разглеждал звездни карти от преди Катастрофата. Съзвездията на тях нямаха нищо общо с тези над главите им. Светът се беше променил, слънцето им умираше, а звездите изглеждаха странно близки и не бяха същите светили над предците им.
- Разкажи ми Приказката – помоли Меги изпод завивките си.
Дан, който се беше умислил, се стресна и се извърна към момичето. Очите ѝ бяха прекалено големи за изпитото лице и пълни със звездна светлина. В този свят децата порастваха прекалено бързо. Причината да вземе със себе си Меги не беше толкова Мария, колкото факта, че момичето въпреки живота, който бе водила, пазеше у себе си някаква невинност, която му беше непонятна и му се струваше рядка скъпоценност. Затова беше започнал да ѝ разказва и Приказката – такава, каквато ѝ беше чувал от прабаба си като малко дете.
- Имало едно време…
- Кога? – попита Меги и въпросът ѝ също беше част от Приказката.
- Преди много много години, преди аз или ти да сме били родени, един учен на име Хопкинс. Това било преди Катастрофата, когато моят прадядо е бил млад мъж, служещ във военновъздушните сили на една голяма страна. Хората били достигнали апогея на своето развитие, суеверията и религиите по света били забравени, а науката била новият всесилен бог. Успели да намерят лек за повечето болести, да удължат човешкия живот и да спрат старостта, дори да изпратят хора до звездите, но учените продължавали да дълбаят воала на Творението в търсене на отговори за нашето съществуване. Хопкинс бил един от големите мозъци на времето си, физик, по-гениален от всички преди него…
- Какво е физик?
- Човек, който изучава механизмите, които карат света да работи. Та… Хопкинс бил от учените, които вярвали в съществуването на други светове освен този, успоредно с нашия, но разделени. Той искал да открие начин да достигне тези светове и да се срещне с хората в тях. Затова създал машина на име Голиат, която да отвори вратата между световете. Но това, което открил, го ужасило. Моята баба винаги казваше: „Всички приказки са истина.“ Това според колегите му били последните думи на Хопкинс, след като се върнал от света отвъд портала. Скоро след смъртта му започнали да се случват странни неща. Голиат била изключена, но въпреки това нови и нови врати помежду световете започнали да се отварят и от тях излезли същества.
- Демони? – попита Меги, въпреки че знаеше отговора.
- Някои хора, които още помнели старите религии, ги нарекли демони, да. Но създанията били много по-стари от християнството. В приказките на хората от преди Златната епоха се срещат всякакви твари – елфи, феи, гоблини и троли, има ги във всяка митология по света. Съществата много приличали на тях, но не били точно такива, каквито ги описват в приказките. Разбираш ли, световете били разделени с причина. По времето, когато се случват приказките, вратите между нашия и техния свят били все още отворени, но хората намерили начини да ги затворят и да прогонят от земята. Защото за тези създания ние сме били паразити, чума, унищожаваща Земята и всичко живо по нея. Светът им и нашият винаги са били в баланс, двете страни на една монета, и въпреки че били разделени, останали свързани. С технологическия напредък на хората природата ни започнала да умира, много животински видове изчезнали, а други мутирали. По някое време хората са се усетили, че режат клона, на който седят, и спрели, но вече било късно. А в Света Отвъд нещата също отивали на зле заради човешките действия. Затова, когато Хопкинс отворил вратата между световете, създанията, които минали през нея били освирепели за човешка кръв. Първото, което направили, било да унищожат голяма част от техниката, от която хората станали толкова зависими. След това им било лесно. Създанията притежавали някакъв… чар. Хората отивали при тях на заколение с усмивка на уста. Някои пеели песни във възхвала на убийците си. Въпреки че съществата не притежавали технически умения, по някакъв начин те успели да се свържат с интелекта на компютъра, управляващ Голиат, и го накарали да отвори врати по целия свят.
- Кажи ми за сина на учения – измърмори сънено Меги.
- Младият Хопкинс, да… по времето на катастрофата той бил още ученик, но познавал проекта на баща си. Докато траели войните, той и група учени били включени в проекта „Ноев ковчег“. Скрили се в бункер някъде в планината. Идеята им била да подготвят технология за възстановяване на загиналите животински и растителни видове, както и на човешката раса. Но синът на Хопкинс имал и друг проект – вирус. Той посветил пет години от живота си в писането на нещо достатъчно сложно, че да унищожи компютъра на Голиат. Нарекъл го Давид. Когато вирусът бил готов, Хопкинс младши, придружаван от военен кордон, тръгнал на мисия да унищожи машината. Един от военните с него бил моят прадядо. От тридесет души се върнали само десетима. Хопкинс успял да пусне Давид в действие, но по пътя на връщане били прихванати от вражески патрул. Когато прадядо ми се върнал в базата, открил, че останалите учени завършвали машината си за тераформиране, по която работели. Gaia mark 2 била създадена по проекти, които подготвяли за населване на космоса преди Катастрофата. Радостта им била кратка. Преди да успеят да я изпробват, били нападнати. Голиат наистина бил засегнат от вируса, но преди да угасне и да затвори със себе си порталите, успял да изпрати последен сигнал на съществата – координатите на базата. Не е ясно откъде ги е имал, прадядо ми казвал, че в групата им трябва да е имало предател.
- И машината била загубена?
- Затрупана в планината. Тези, които успели да се спасят, унищожили входовете.
Дан се извъртя на лакът. До него момиченцето спеше с нос, заровен в ръката си. Мъжът издърпа завивката върху раменете ѝ и също се опита да заспи. Помнеше очите на прабаба си, когато му разказваше тази история. По това време надали е бил на повече от пет години, а старицата, съсухрена и изгубена в огромното си легло, беше дребничка почти колкото него. Помнеше как си мислеше, че самата тя е някаква фея, не като онези минали през вратата на Голиат, а другите от старите приказки. Косата ѝ беше бяла и много дълга, а очите върху миниатюрното личице – огромни и ясно сини. Майка му казваше, че баба Нан не е с всичкия си, но Дан винаги бе вярвал в Приказката дори когато беше станал прекалено голям за приказки. Като младеж дълго след смъртта на прабаба му беше се опитал да се свърже с наследниците на оцелелите учени и военни, но напразно. Повечето от тях не бяха оцелели дълго след бягството си, други бяха полудели, а малкото, които бяха разказали историята на децата и внуците си, я бяха превърнали в приказка за малки деца, също като Нан.
***
Меги изпълзя от дупката, в която се криеше през последния час. Прахолякът по пътя вече се слягаше, а следите водеха на изток. Бяха минали пет години, откакто бяха намерили скелета в подземната пещера, и две години от смъртта на Дан. Мародерите, които бяха превърнали горкия човечец в купчина кости, обикаляха пътя през пустинята и въпреки цялата им предпазливост ги бяха намерили. Тези, които следваше сега, не бяха същите отпреди две години. Меги се беше погрижила за това. След като погреба Дан в прашната земя и натрупа камъни върху плиткия гроб, в прикритието на нощта беше се заела със систематичното изтребление на членовете на онази банда. Беше ѝ отнело няколко месеца и на два пъти се отклонява от маршрута си към планините, но си струваше. Освен чувството за удовлетворение, беше успяла да събере от телата безценно оборудване, включително нови слънчеви кристали и локатор, който ѝ помагаше да се придвижва по безопасните земи без да се отклонява от посоката. Но когато наближи планината, откри, че единственият начин да продължи бе по старата магистрала.
Момичето се запромъква приклекнала. Един скорпион, стреснат от стъпките ѝ, вдигна предупредително опашка, но Меги го игнорира. За пет години не беше пораснала на височина кой знае колко. Дан често казваше, че прилича на майка си и ще си остане дребна на ръст, нещо, което винаги я дразнеше, но сега се бе оказало предимство. Отри чело с опакото на ръката си, слънцето вече беше високо, въздухът пред нея трептеше като водна повърхност. Вода… последните ѝ запаси, за които беше работила цели три седмици в онова селище на задницата на географията, бяха свършили и караше на сок от кактуси. Усещаше, че се обезводнява, кожата ѝ беше суха и напукана и въпреки жегата почти не се потеше. Ако не намереше вода скоро, щеше да пукне тук в подножието на целта си.
През целия ден следва стъпките на бандитите. Чак привечер достигна лагера им. Когато го видя, за малко да се изсмее на глас. Запуши устата си с юмрук, за да задуши кикота. Подножието на планината имаше шепа избелели потрошени сгради, останки от караулен пост. Дан ѝ беше говорил много за това място. Според него ако го намереха, входът за бункера на учените трябваше да е някъде наблизо. И точно там се бяха поселили мародерите без да знаят, че са на метри от нещо, което може да промени света.
Меги ги дебна скрита в една скална ниша през цялата нощ. По изгрев слънце, след като беше запаметила на колко време обикалят патрулите, поспа за няколко часа. Изяде последната си храна и я поля със сок от кактус. Стори ѝ се почти сладък. Някъде към обяд, когато лагерът беше притихнал в жегата, се промъкна между сградите. Дан я беше научил на стария език и Меги успя да прочете избелелите табели и разбра, че постройките бяха цяла военна база. В една от сградите намери това, на което се надяваше. Нямаше начин да избие обитателите на базата без никой да забележи нещо. Но това беше като подарък от съдбата. През цялата нощ беше наблюдавала огромните огньове на бандитите. В пустинята нямаше дърва или растителност, която да горят, единствената друга възможност намери в барака с надпис СКЛАД – варели, пълни с гориво за скелетите на превозни средства, които вече никой не знаеше как да ползва. Въпреки безразборното горене бяха останали достатъчно за целите на Меги. Тя се върна обратно в нишата си и спа до вечерта. Когато слънцето залезе, издебна пролуката между два патрула и се промъкна обратно в лагера. Повечето се намираха в бившата столова. Мъжки и женски гласове се чуваха през избитите прозорци. Меги намери голяма пластмасова туба, напълни я с гориво от един от варелите и започна да обикаля помежду сградите. Беше толкова увлечена в заниманието си, че за малко да се натресе в гърба на мъж, който за щастие беше зает да препикава една стена и не я забеляза.
Обратно на скалата Меги намокри с остатъка от бензина няколко парцала, омота ги около камъни и запали малък огън. Имаше само няколко минути преди някой долу да го забележи и само няколко изстрела преди прашката ѝ да се запали. Три горящи камъка изхвърчаха в нощта. Първите два паднаха на бензиновите следи, третият влетя директно през прозореца на склада, където Меги беше обърнала повечето варели. Момичето залегна и се сви колкото се може по-навътре в скалата. Нищо. Веселите гласове все така се чуваха необезпокоявани. Момичето надигна нос и видя нещо бяло. Експлозията я залепи за скалата и я посипа с камъчета. Няколко по-едри скали се откъснаха и прелетяха покрай нея. После всичко притихна. Чуваха се само пращенето на огъня и падащите по склона камъни. Меги се изправи и се огледа. Бузата ѝ беше раздрана. Дрехите ѝ, които и без друго не бяха в добро състояние, сега бяха покрити с пепел и каменна прах. По скалите около нея имаше нещо тъмно и лепкаво, което тя старателно не погледна, докато слизаше. По-голямата част от базата беше заличена. От склада не беше останало нищо, изгорените тела на бандитите се търкаляха наоколо като зарязани ненужни вещи. Меги се надяваше, че смъртта им е била бърза.
***
- Пристигнахме, Дан – прошепна момичето пред голямата метална врата.
Беше открила срутения тунел и бе вадила камъните с голи ръце, докато пръстите ѝ не закървяха. Кръвта ѝ по белите варовикови камъни беше странно гъста – сигурен признак за това, колко беше обезводнена. За неин късмет земетресение в миналото беше отпушило част от тунела, а експлозията бе разчистила още няколко метра. Имаше табели, които успя да разчете, благодарение на уроците на Дан. Бандитите не бяха стигнали до там, вероятно убедени, че пещерата не води на никъде.
Когато натисна бутона за отваряне, механичната врата не реагира. Вместо това до бутоните се отвори малко прозорче. В нишата имаше табло с отпечатък от човешка ръка. Когато Меги сложи своята, таблото оживя със зелено сияние. Малки остри игли се забиха в пръстите ѝ. Машината я сканираше. Когато прецени, че взетата проба е от човек, вратата се разтресе. С мъчително скърцане се отвори колкото да пусне много слаб човек и спря. Вътре всичко беше като консервирано. С изключение на вещите, съборени от земетресението, базата беше такава, каквато я бяха оставили. Килим от прах заглушаваше стъпките ѝ по коридорите. На няколко места намери телата на бившите обитатели, явно не бе имало време да изнесат умрелите си, базата се беше превърнала в тяхна гробница. Един скелет в униформа още стоеше на маса пред празна чаша. В отворената му уста древни паяци бяха изплели мрежите си преди да умрат от глад. Друг скелет стоеше свлечен до някаква машина, а в ръката си стискаше оръжие. Половината му череп беше отнесен. Момичето потрепери, когато разбра какво гледа – човекът беше този, който беше останал да запечата базата, след което беше отнел живота си.
Гея се намираше в средата на подземния комплекс. Машината беше толкова огромна, че заемаше няколко етажа – горният ѝ край се губеше някъде в скалата. Меги започна да натиска копчета по контролното табло с надеждата да улучи това, което ѝ трябваше. За нещастие прадядото не беше узнал как се включва. Вече беше на път да се разплаче, когато един от огромните мониторите оживя. На него се появи лице на млада жена. Жената се обърна и макар и да беше невъзможно, я фиксира с големите си зелени очи. Компютърът започна да чете списък с инструкции с отегчен механичен глас.
- Да бъде светлина – каза Меги, а последвалото сияние я заслепи.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил