Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
„Какъв хубав живот имам… “, замислих се аз. Топлият летен ден вещаеше много забавления край реката, а вкъщи щастието завладя дори и мен. Сестра ми Слава щеше да се жени. Такова събитие се случваше доста рядко в затвореното ни общество. Женихът не беше кой друг, а синът на кмета на селцето ни. Усмихнах се при вида на щастливата ми сестричка... довчера беше малка, а виж я сега – готова да поеме своя път в живота. Пожелах ѝ късмет и напуснах малкото ни жилище с усмивка и въдици на рамо.
Докато вървях през селото, не един или двама души ме поздравиха за сватбата на сестра ми. Всеки от съселяните ми се занимаваше с редовните си занимания: Старикът почистваше стария си рог, Звездата метеше пред малкото си ханче, където не веднъж се бях напивал. Колко е хубав животът... мислех си аз, докато вървях към реката.
Навлязох в малката горичка до селото ни. Рекичката беше близо. Изглеждаше, че моето щастие влияе и на природата около мен. Птиците пееха, водата се плискаше весело и малките листенца на къпиновия храст до мен потрепваха леко в такт... сякаш бяха подхванали песен в моя чест. Загледан в коритото на реката се замислих и за себе си... какво правех... защо си губех времето вместо и аз да си потърся място в живота. Радостта ми се изпари точно толкова бързо, колкото се беше появила. По крехкото ми тяло пробягнаха гневни тръпки... как можеше досега нищо да не съм постигнал. Завист ме изпълни отвътре, но реших да я потисна временно... поне да мине сватбата на сестра ми. Ловджийски рог се чу в далечината и това ме извади от състоянието, в което бях попаднал. Вероятно Старикът отново се опитваше да си припомни миналото в Имерската армия – той е бил капитан и от там си е взел рога, с който ни тормозеше вече близо 15 години. Усетих нечие присъствие зад мен. Посегнах към ножа ми и се обърнах рязко. Там стоеше Слава.
- Какво правиш тук, сестричке? - попитах я аз.
Тя не каза нищо, а просто ме прегърна... усетих много мъка в тази прегръдка.
- Отидох да посетя Знахаря. Той предрече, че нещо лошо ще се случи – каза ми тя.
По принцип не бих повярвал на това, но станеше ли дума за Знахаря, той имаше... да го наречем пророческа дарба. Неговите предсказания винаги се сбъдваха. Седнах на земята и Слава седна до мен. Прегърнах я, а тя се облегна на рамото ми. Надявах се това да я успокои, исках да е щастлива преди сватбата си.
- Е, какво ти каза Знахарят? - обърнах се към нея.
Слава заплака. Уплаших се - тя не беше плакала дори като пеленаче, а виж я сега.
- Имам Дарбата, Гарван - обърна се към мен, - ако ме открият, с живота ми ще се свърши... никога няма да видя теб или Блясъка (това е синът на кмета)... а и откакто мама и татко ни напуснаха...
Отново се чу звук от ловджийски рог... но този път беше различен. Чуха се викове от селото ни... от дома ни.
- Стой тук Слава... скрий се - казах ѝ.
Забързах към градския пощад. Въпреки че беше горещо, ги видях... племената на изтока ни бяха нападнали. Паниката ме завладя и аз побяхнах към реката. Стори ми се цяла вечност, докато стигна до там, а виковете на съселяните ми се чуваха дори близо до ручея. Отчасти се обвинявах заради начина, по който избягах... но имах друга грижа... нещо много по-важно от хората, с които живях 15 години.
- Слава! - извиках отчаян. - Къде си?!
Тя се показа, беше се скрила зад падналия дънер, на който седях вече толкова години. Сълзи се стичаха по красивото ѝ лице.
- Какво има, братко? - попита ме тя през сълзи.
- Трябва да бягаме... източните племена нападнаха селото ни - отвърнах ѝ съкрушен... всичко, което градихме ние... родът ни близо 250 години, беше загубено.
- Но ние нямаме нищо... загубихме всичко - проплака тя. Aз я прегърнах и се опитах да я утеша. Обърнах се към нея и заговорих:
- Грешиш, Слава, не всичко е загубено. Въпреки че домът ни изгоря... както и всичко, което познавахме, грешно е да мислиш, че всичко е загубено. Остава ни надеждата...надеждата за деня утре... за по-хубав живот - завърших така наречената ми пламенна реч... По дяволите, в главата ми звучеше по-добре, но явно подейства, колкото и изненадващо беше. Слава изтри сълзите си и ме хвана за ръка и двамата тръгнахме към неизвестното... към новия ни живот, изпълнени с надежда за по-добро. Макар и от изтока да се носеше единствено отчаяние и страх... на мен и Слава това не ни влияеше... ние бяхме изпълнени с надежда и желание за живот.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил