Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Севар влезе в тронната зала щом гласът на викача заглъхна по коридора.
Стените излъчваха хлад, приятен като балсам след душното стоене в претъпкания с молители коридор. Високите медни свещници хвърляха два кръга светлина пред трона на императора и превръщаха златото в огън, а скъпоценностите в звезди.
Ъглите тънеха в сенки.
Той се просна на плочите пред Мармиос, Великия Господар на Юга.
- Стани, търговецо, и Ни разкажи за притежанията си – изтътна боботещият глас на Господаря. – Чухме удивителни неща за теб.
“Разбира се, че ще чуете.” Беше се погрижил за това.
Севар се изправи без да вдига очи от пода. Да погледне императора без да бъде изрично поканен щеше да му донесе най-малко двадесет камшика на голо.
- Идвам от далечни земи, Премъдри. Видях чудни светове, окъпани във варварска красота и жестокост. Срещнах се с диваци и крале, стъпих на земята, от където изгрява слънцето и залязва луната, видях удивителни животни. Но никое царство не е по-велико от твоето.
- Да, да – в гласа на Мармиос имаше нетърпение и лека досада. – Какво си ни донесъл? Носят се всякакви слухове за чудната ти менажерия. Говорят даже за дракони…
Да. Новата страст на императора. Чудовищни животни, създадени от огън и магия. И смърт. Севар отвори уста, готов да започне наново съчинената си ода, когато нов глас го прекъсна:
- Искаме да знаем за драконите.
Той вдигна очи. Забраната за гледане важеше единствено за Господаря.
Последната конкубина на императора, Фила Скалийска, се бе разположила върху златотъканите си възглавници встрани от своя повелител като на втори трон. Тежката коприна на роклята се диплеше на кървави вълни до пода. Сплетената на плитки тъмна коса се виеше около главата ѝ като змии.
Севар беше чувал да наричат очите ѝ смарагдови пламъци, а усмивката ѝ – поразяваща като светкавица. Осмели се да я погледне само за миг.
Мигът му бе достатъчен.
- Да, Господарке. Намерих и дракони.
Императорът изхъмка одобрително. Фила плесна с ръце като дете. Прониза го позабравен спомен – неговата малка Лиа, радваща се на чуждоземната си играчка. Сърцето му се сви.
- Трябва да ги видим! О, Господарю, може ли да купим един още сега? Лаонидците ги впрягат в царските коли.
Мармиос се изправи. Даже и да не го гледаше пряко, нямаше как да пропусне планината от плът, пристегната в кожа и коприна, преливаща над колана. Севар отново се поклони. Всичко вървеше по план.
- Ако Господарят разреши, мога да докарам дракона още тази вечер. Но това са опасни създания, Премъдри, диви и недокоснати от човешка ръка. Не са дресирани да се подчиняват на никого, освен на природата си.
Сякаш беше нарекъл императора страхливец.
- Няма същество по тази земя, което не съм успях да укротя! – прогърмя Мармиос. – А ти внимавай с езика си, за да не се разделиш с него!
Севар церемониално се простря на пода и издекламира извиненията си. Императорът, вече поускопокоен, му каза:
- Доведи ми най-страшния си дракон, търговецо. Тогава ще се пазарим.
Севар се поклони дълбоко.
“Скоро, малката ми, съвсем скоро.”
***
Коства му още три изгаряния и опърлени вежди, за да докара дракона в оградения двор.
Императорското семейство се бе събрало да гледа чудовището. Мармиос – с изпъчен корем и плетена ризница, Фила зад него, приличаща на огнена птица в официалните си одежди. За полата ѝ се държеше Хацон – бъдещият император, единственият жив наследник, само на седем години.
Севар махна на двамата си помощника да стегнат веригите. Самият той стискаше една, омотана около челюстите на дракона. Животното издаде гърлен рев през стиснатите си челюсти и ръцете му се разтресоха.
Тялото на дракона приличаше на огромна извита змия. По-голям от кон и силен колкото десет бика, със сиво-сини люспи, по-твърди от най-здравите щитове, той представляваше непобедима бойна машина. Късите крака завършваха с извити като куки нокти. Севар сам се бе убедил в тежината и силата им, когато разпориха корема на най-добрия му помощник. Опашката – също окована с верига – потрепваше нервно. Един от хората му го изгледа предупредително.
От ноздрите на дракона се извиха тънки струйки дим, когато изръмжа за втори път.
Конкубината изписка и дръпна детето назад. Севар направи полуофициален поклон пред императора.
Само той не бе помръднал, не бе продумал, не бе показал какъвто и да било признак за страх. Очите му, Севар се осмели да хвърли кос поглед, очите му излъчваха глад.
- Господарю – промълви Фила, прикривайки детето зад себе си, - той е величествен. – Бдителните ѝ очи се местеха от дракона към Мармиос и обратно, сякаш изчисляваха нещо.
Императорът пристъпи към главата на звяра и Севар стегна веригата инстинктивно. После, при погледа на конкубината, пак я отпусна.
- Прекрасно същество, търговецо. И казваш, че в Поднебесните земи ги ползват често?
Севар кимна. Ползваха ги, естествено. Особено за публични екзекуции.
Мармиос щракна с пръсти.
- Дай ми веригата. Искам да го яздя.
- Господарю – той се поклони, за да не бъде възприет тонът му като обида. – Не можете да яздите дракон, това да не е кон.
Ударът, макар да го очакваше, го свари неподготвен. Той се свлече в краката на властелина си и веригата издрънча по плочите.
Мигът застина.
Никой не смееше да мръдне.
- Господарю, моля…
Ботушите преминаха покрай сведената му глава без да го удостоят с внимание. Веригата бе вдигната.
Севар изправи глава предпазливо. През ноздрите на дракона се процеждаше дим на тънки струйки. Жълтите му очи следяха случващото се с внимание. Дали думите на поднебесния народ бяха верни и разбираше човешката реч?
- Освободете го!
Помощниците му се поколебаха, потърсиха напътствия от него, но устната му беше сцепена, а челюстта... не можеше да я помръдне.
Пуснаха оковите, оставяйки ги да висят от тялото, и императорът се приближи към главата на дракона.
Звярът запристъпва на място. Въпрос на време е, помисли Севар. Остана полу-седнал, полу-проснат, да наблюдава зрелището. Гадеше му се. От болката и предчувствието.
Императорът, хванал веригата, използва изпъкналите люспи, за да се покачи на хлъзгавия гръб.
В първия миг Севар си помисли, че Мармиос е успял.
И тогава драконът се изви в дъга. Опашката изплющя, повлякла отпуснатата верига. Императорът се вкопчи във врата му. Гигантската шия се замята, мъчейки се да го свали.
Накрая успя.
Тялото му се стовари на земята. Веригата се размота, освобождавайки челюстите на дракона. Дълъг пламък блъвна от разтворената паст и лизна плочите, на косъм от главата на Господаря.
Мармиос изквича и запълзя назад.
- Спрете го! Озаптете го! Търговецо! – очите му трескаво търсеха помощ. – Вържете го!
Севар не можеше да помръдне. Наблюдаваше как драконът пристъпва от лапа на лапа, как разтърсва ципести криле, как очите му обхождат мястото. Новата огнена струя накара Мармиос да изпищи.
Помощниците му се втурнаха напред. Опашката ги помете и запрати в другия край на двора.
Конкубината дръпна детето и двамата се втурнаха назад към замъка.
Севар се завлачи по-далеч от разбеснялото се туловище. Нямаше намерение да свърши размазан от дракон. Не още. “Лиа…” Мисълта му даде още сили и той запълзя по-бързо.
И все пак не беше достатъчно далеч. Видя как една лапа се стоварва върху пищящия император. Последният му вик заглъхна незавършен и увисна във въздуха. Драконът разпери криле и с подскок, който натроши плочите, прелетя над стените на двореца. Севар гледаше как фигурата се смалява сред облаците, докато не заприлича на точка. После се опомни.
Никой не го спря, докато се олюляваше към мястото, където стоеше конкубината, галеща свилото се в дрехите ѝ момче-император. Коленете му се подкосиха и той се свлече в краката ѝ.
- Дъщеря ми. Моля. Къде е дъщеря ми? – болеше. От думите. От мислите. – Моля ви. Казахте, че ще ми я върнете, ако го направя…
Фила дръпна полите на роклята си, по които бе покапала кръв от сцепената му уста.
- Бордеят на Гранатовата улица. Сигурно дори си го посещавал - тя се обърна към двамата вцепенени стражи, чакащи на разстояние. – Отрежете му езика. Виждаш, че съм милостива – подхвърли му, преди да се обърне. – После го пуснете. Не можем да го виним за трагичната кончина на великия Мармиос.
Севар се остави да го влачат. Зад него отекна ясен детски глас. Минаха няколко минути преди вцепененият му мозък да разбере думите:
- Мамо, вече може ли да седна на трона на тате?
- Сега е само твой, миличък.
***
Коментирай от FB/G+ профил