Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Слънцето залязваше и последните му лъчи едва се подаваха зад върховете на Синева планина.
Мисия́ се сгуши до мекото тяло на аяна си. Плътният, съответстващ на грубата му външност глас редеше приказка след приказка на напевен непознат език. Наричаха го езика на аян-талите, който Мисия́ бе научила някак неусетно, може би прекарвайки по-голямата част от времето си с него. Тези същества скитаха безпризорно и безцелно по света, докато не намерят утеха в силата на слабия. За много от тях хората бяха това, което винаги са търсели – безсилни, но всеотдайни. Те си мислеха, че аян-талите им служеха, но истината бе съвсем друга…
Мисия́ не си спомняше откъде се е появил, сякаш винаги е бил до нея – огромен като разярен мечок, с устни бели като току-що сварено мляко, с дълги еластични ръце и тъмна индигова кожа. Косите му изчезнаха с времето, не помнеше дали жълтееха или червенееха, не помнеше дали изобщо имаше коси, но най-прекрасното нещо бе гласът му – тежък, монотонен и горещ, като ментов чай. И винаги миришеше на нещо сладко, едва доловимо, но до болка познато…
И ето ги сега, прибързано подтикнати да напуснат долината в този остарял вагон от миналите епохи – единствения бърз превоз, който можеше да ги спаси от надвисналата опасност, те отново бяха на път.
Отзад, в дъното или сгушени край стените, странно притихнали дремеха последните семейства на хората.
Мисия́ чу силен тропот и погледна през прозореца на вагона. Пръски влага докоснаха челото ѝ. Конници яздеха край вагона и следваха неотлъчно оцелелите. Очите ѝ срещнаха погледа на един от тях и сърцето ѝ подскочи.
– Принцът извадил меча си и го забил в сърцето на дракона.
– Принцът човек ли е, аян? – въпросът на малката Мисия́ учуди разказвача.
– Принцовете са били смели воини, малката ми. Те предвождали армия от хора срещу враговете си…
– Дай, прибери се веднага!
Мисия́ погледна през рамо и срещна погледа на малко русокосо момче, което безразсъдно си бе подало главата през прозореца на вагона. Надменната му физиономия я подразни. Олекна ѝ като видя нахалникът как получи шляпване по врата от майка си, която го придърпа ядосана на мястото му.
Приказките на аян-тали бяха късчета спомени от древността, както и този стар, изгнил вагон.
– Той бил защитник на своя дом…
– Какво е дом? – прекъсна го отново Мисия́.
Аян-тали млъкна.
През годините непрекъснато бягаха от място на място. Как да обясни какво е това, което не съществуваше?
– Домът е мястото, в което живееш.
– Вагонът ли е моят дом?
Чу се въздишка. Хората се умълчаха и въпросът на Мисия́ не получи отговор.
Някога хората съществували на тази земя с милиони, но единствената им амбиция била за надмощие един над друг. Избивайки се, те живеели ден за ден, все по-самотни и с жесток пламък в очите.
Но хората били и любопитни. В опитите си да създадат оръжие за ефективно елиминиране на ближния, показвайки собственото си превъзходство, те допуснали една единствена грешка – разровили с алчните си ръце пръстта, затрупала забраненото. И тогава в един миг прогледнали, но на каква цена! Отваряйки четирите врати, те поканили в своя свят тези, които щели да го унищожат – Създанията на нощта.
Тогава човекът разбрал, че не е божественото създание, което си мислел, че е. Той се оказал едно от низшите същества, принудени да се борят за оцеляването си.
Законите на природата се променили и Владетелите на материята и времето започнали постепенно да заличават съществуването на хората.
И днес шепата бегълци се носеше с шеметна скорост в древен вагон, теглен от четири ата с буйна черна грива, чиито ноздри бълваха сякаш огнена пара. Старите релси едва се виждаха, обрасли с плъзнали тученица и троскот, чиито стебла обгръщаха метала като зелено въже. За радост, растенията бяха крехки и нежната им структура не издържаше на тежките колела. В хладната вечерна тишина всичко бе притихнало и само ярките искри от триене на колелата по релсите от време на време осветяваха вече тъмнеещата околност.
С времето оцелелите бяха разбрали, че старият железен път е най-безопасният и бърз начин за придвижване в пустошта. Сякаш имаше някаква магия в тракането на колелата и опасностите, дебнещи край него, се отдръпваха.
Встрани на вагона с равномерен галоп яздеха стражите на Стрез. В полумрака конниците с черни маски пред лицето изглеждаха като призраци, чиито очи проблясваха от време на време, осветявани от релсовите искри.
Заваля пороен дъжд и малкото останала светлина потъна рязко зад гористите хълмове на хоризонта, отстъпвайки място за най-страшното време от деня – дългата, непрогледна нощ.
Челникът на стражите извади белия си рог и го наду. Стонът му прокънтя предупредително.
В далечината, на около триста метра пред вагона се движеше дървена вагонетка, чието ускорение се изменяше с помощта на четирима водачи, които сменяйки се, поддържаха скоростта, използвайки ръцете си, което си беше доста уморително. Единствените атове, които бяха останали, теглеха вагона, а малката вагонетка трябваше да използва човешките сили за движението си.
Щом чуха звука на белия рог, двама от тях, борейки се с насрещния вятър, бръкнаха в торбичките на кръста си и извадиха шишенца с ярко червена прах. Наведоха се над редицата подредени и здраво завързани фенери в предната част на вагонетката, после ги отвориха и посипаха прахта вътре.
– Да бъде ден! Добър ден! Да бъде! – прошепна деди Пантелей заклинанието, което като златиста светлина излезе от устата му и се завъртя около главите им, превръщайки всяка капка дъжд в искра.
Фенерите се запалиха едновременно, а сигналният им блясък освети мрака в далечината. В тях гореше светлината на деня.
Преди време хората се бяха научили да събират слънчевите лъчи в специални фенери, които можеха да се запалят само с прах, събирана по утринна зора. В този нов свят денят трябваше да се задържи възможно най-дълго, за да може да оцелее.
Деди Пантелей – стар мустакат чудак с килната шапка, чиито бели коси бяха подгизнали и висяха като стебла на тученица покрай ушите му, разви въжето от кръста си и го завърза за останалата все още здрава странична греда. Вдигна поглед нагоре изпод гъстите рунтави вежди, откривайки дълбоки, втренчени очи.
– Внимавай, деди Пантелей, завой! – извика един от водачите, стиснал лоста здраво, заради силното ускорение.
– Не бой се, Вай! Знам как се опъва въжето! – засмя се деди Пантелей и пусна въжето. То се изви и изплющя високо на запад зад четиримата водачи, разпъвайки бело кожено платнище. Вятърът го пое, сякаш бе корабно платно. Поеха глътка въздух.
В този миг нещо закачи платнището и въздушната струя го усука, мятайки го върху малката вагонетка. Деди Пантелей наду силно рога, останалите водачи натискаха спирачката. Железните колела се запалиха, оставяйки огнена диря. Вагонетката се завъртя и изхвръкна от релсите, заставайки напречно. Светлините угаснаха. Водачите гледаха ужасени.
Назад, чул звука от рога, челникът на стражите на Стрез се приближи плътно до четворката атове и скочи върху първия от тях, оставяйки коня си. Последван бе от друг страж, който се прехвърли върху капрата на вагона и освободи атовете. Челникът сграбчи юздите и ги поведе встрани от релсите. Дребният му кон ги догони и тревожно започна да цвили.
Вагонът се движеше, оставяйки се единствено на ускорението. Вторият страж изсвири силно и щом конят му се появи, се прехвърли отново върху него.
Всички семейства бяха предупредени – следваше непредвидено спиране. Преместиха се в дъното на вагона и притискайки се един в друг зашепнаха някакви неразбираеми молитви.
– Ще се разбием ли, аян? – промълви Мисия́.
Аян-тали извика и тежкият му глас обгърна пространството, сякаш мъгла притъпи съзнанието. После сграбчи Мисия́ в прегръдките си и всички затвориха очи.
В този миг вагонът се удари във вагонетката и я повлече шумно с колелата си напред, докато накрая спря.
Окопитени, хората слязоха от него. Нямаше никой пострадал.
Изведнъж всички притихнаха, ужасени от непрогледния мрак. Усещаше се нещо зловещо и една дразнеща болка по кожата, сякаш хиляди дребни мушици хапеха ли, хапеха. Хората се намираха в непознатата територия на Виденията – безплътни същества, живеещи на границата между тоя и оня свят. Само дневната светлина можеше да ги държи на разстояние.
– Стойте един до друг! – извика някой.
Чу се шум и стражите на Стрез извадиха мечовете си, заемайки защитна позиция по посоката му. В тъмнината заблещука светлина, осветявайки водачите. Те носеха единствения оцелял фенер.
Челникът се приближи към тях и свали маската от лицето. После се вгледа в уплашените погледи на хората. Лицето му – тясно и бледо, с дълъг белег на лявата буза издаваше суровост, която се подсилваше от черните огнени очи с тъмни кръгове под тях.
– Опасно е да запалим огън – каза той.
Останалите стражи се съгласиха с него.
– Но не може да стоим и на тъмно, Стаго.
И в думите на деди Пантелей имаше смисъл.
– Колко светлина имаме?
– Останахме с един фенер, соколе! Червената прах е малко, но ако я пестим, ще ни стигне за няколко часа.
Стаго преглътна. Няколко часа. Обречени сме.
Деди Пантелей погледна другарите си водачи. Те разбраха посланието и скочиха върху тавана на вагона.
Стаго огледа наоколо и стисна сурово устни.
– Всички цивилни да се качат във вагона! Ние ще обезопасим района и ще чакаме – извика той.
– Какво ще чакаме?
Стаго погледна дъщеря си и сърцето го заболя. Мисия́ от малка бе смела и много любопитна.
– Ще чакаме утрото, гълъбче!
Стаго се пресегна и я взе в ръце, после бързо целуна златните ѝ коси. Притвори за миг очи. Миришеше на поле и на лято. Някога имаше лято, спомни си той.
Рязко я отдръпна от себе си и я подаде на аян-тали, като му кимна. Той промълви нещо на странния си език и Стаго се почувства така, сякаш бе отпил глътка горещ чай.
Аян-тали бързо се скри с протестиращото дете във вагона. Останалите семейства последваха примера му.
Деди Пантелей се приближи до Стаго и му подаде протрито парче кожа.
– Мислех да ти го дам, когато пристигнем, соколе мой, но то само́ си избра момента.
Стаго разгърна парчето кожа и се вгледа, невярвайки. Върху кожата бяха изобразени двете кръстосани линии на свети Лазар, а източната страна бе погълната от Евър – изворът на живота и любовта.
– Откъде имаш това, деди!?
– Преди нападението от изток долетяха двойка гълъби с прерязани крака. Гълтачите не са успели да се доберат до парчето и ето, че сега то е при нас.
– Кой ни изпраща този знак ? На изток няма никой оцелял!
– А дали е така? Гълъбите не са си завързали сами парчето кожа за краката. Трябва да заведем семействата там и да проверим източната врата!
– Кой знае колко години са летели птиците…
– Не мислиш ли, че си струва да проверим, соколе мой.
– Молиш ме да преведем единствените оцелели хора по пътя на смъртта!!! Напразно е, деди! Оттук до Източната врата е земята на Гълтачите, от които бягаме. Това си е чисто самоубийство.
Стаго изтръпна при мисълта Мисия́ да изчезне завинаги от този свят.
– Помисли си, Стаго, ако Източната врата е отворена, тогава и Северната, и Южната и Западната ще се отворят.
– Още ли вярваш в пророчеството, деди!? Това парче кожа може да е всичко – капан, стар спомен…
– А ако е молба, няма ли да откликнем, соколе?!
– Задачата ми в този живот е да опазя последните хора с цената на всичко! Как да рискувам живота им заради една мечта?
– Аз не го наричам мечта, наричам го вяра.
– Деди, борим се за оцеляване.
– Водим битки всеки ден, соколе, и пак тръгваме нанякъде.
– Такъв е начинът ни на живот, деди, от много време насам.
– Цял живот бягам, соколе мой, и виж ме къде съм сега – насред нищото с по-малко от половината на брой хора, отколкото по времето на младостта ми. Аз съм единственият на преклонна възраст, децата се броят на пръсти, мъжете в стремежа си да оцелее потомството падат в обречени битки, жените раждат и повечето умират след това. Какво ще стане с нас в близките дни, или седмици най-много. Кой ще оцелее? Ще живее ли Мисия́, спасена от аян-тили? Нали и те са заложници, чакащи само да отклоним поглед и да ни напуснат като мишки потъващ кораб. До кога ще бягаме, соколе мой! Докога!??
Стаго отстъпи назад и прочете молба в погледа на стария човек. Той не настояваше. Той се надяваше.
Прибра парчето кожа до гърдите си, завъртя се на пети и заедно с останалите стражи започна да поставя дървета и храсти около спрелия вагон. Бяха завързали атовете отново пред вагона, готови всеки момент да продължат. Буйните жребци тропаха с копита неудържимо.
В този миг, сякаш от нищото в главата на Стаго се прокраднаха думите на умиращата пророчица Месе́я: „Ако четирите врати се отворят, през тях ще излезе това, което е дошло…” Не беше я забравил, просто не искаше да си спомня миналото. Искаше само щом погледне в очите на дъщеря им, да не се изгуби, а да намери онова мъждукащо пламъче, което да осветява мрака на настоящето. Нямаше време да помни, трябваше да върви все напред…
До днес. Огледа се и видя изморените, бледи и посърнали хора наоколо. Цветните някога дрехи висяха край изнурените им тела, смешна окъсана панделка в бледорозов цвят стърчеше в края на една пшеничено руса къдрица, подала се през прозореца на последния вагон. В миг алчният вятър я грабна и я понесе към тъмнината на бездната край тях. Ахна и усети болка, сякаш някой откъсна част от него. Не панделка видя…
Деди Пантелей въздъхна, поклати с глава и се качи на покрива на вагона. Един от водачите му подаде последния фенер и той го постави пред себе си, вглеждайки се в бледата му светлина. Мястото около вагона засия, а оттатък нищо – само непрогледен мрак, сковаващ от ужас, се стелеше до самата земя.
Заели позиции, зачакаха. Водачите и стражите на Стрез се подготвяха за поредната битка.
Нещо изфуча и скочи на покрива до фенера. Зефир, издайник на безплътните, носещ диханието на смъртта, прелетя край него и започна да кълве пропуканото му стъкло. Деди Пантелей замаха с платнището, но не успя да го прогони. Зефирът разпери огромните си жълти криле и от маховете им създаде силен вятър, който почти събори стария човек. В този миг някой скочи зад зефира и отсече едната му глава. Животното изпищя и завъртя останалите си глави срещу деди Пантелей, смятайки да нанесе удар, но преди да го стори и трите му глави вече се търкаляха по тревясалите релси, издавайки хриптящ звук.
– Ако оцелеем до сутринта, обещавам, че ще тръгнем на изток, деди!
Стаго подритна тялото на съществото и то тупна на земята. В очите му се бе появил онзи огън, подклаждан някъде във времето. Той се усмихна за първи път от години. После се обърна и бързо скочи на земята.
Деди Пантелей усети как косите се наежиха и нещо мокро потече по бузата му. Дойде времето! Мислите му се избистриха и той стисна въжето си здраво, по-уверен от всякога.
Започнаха да прелитат още зефири, а зад тях мракът оформяше нещо непонятно за очите.
Ааа-иии-ааа! Непознати дрезгави звуци насочваха в тъмното откъде идва опасността.
Стаго и останалите стражи заобиколили вагона от всички страни, притихнаха с мечове насочени напред. Тъмнината сякаш се задвижи и черни воали омотаха клоните на близките храсти. Един от тях обгърна меча на младия страж, вляво от вагона. Той го вдигна високо към светлината и воалът започна да се гърчи и цвърчи. Заприлича на огромна гъсеница и натежа на меча. Стражът го стовари на земята и създанието скочи, плъзгайки се. Без да чака, замахвайки с меча си, младият страж го разсече на половина. Започнаха да прелитат още черни воали.
– Очаква ни дълга нощ, стражи на Стрез! Да се залавяме за работа! – извика Стаго и разсече поредното създание-воал.
***
Светлината от последния фенер бавно започна да намалява и мракът стесняваше кръга около вагона. Водачите оплитаха зефири с въжетата си…
Деди Пантелей, дишайки уморено, погледна към хоризонта на изток.
Ела и ще ти кажа добро утро, Зорнице!
Все още имаше време да опази светлината, заради смелите стражи, заради Мисия́ и всички живи деца, заради бъдещето на хората. После срещна жълтите очи на нападащ зефир и заметна въже около главата му, стискайки здраво. Главата се залюля в края на въжето. Прозвуча пронизителен писък.
Отдолу във вагона семействата на последните хора бяха притихнали, чуваше се само шепот от едва промълвени молитви.
Малкият Дай разтревожено доближи аян-тили на Мисия́ и седна до него. Той го придърпа до себе си и детето успокоено въздъхна. Понечи да каже нещо, но Мисия́, свита на кълбо до защитника си, докосна с пръст устните на момчето. Замириса му на ментов чай. В тъмнината като пълна луна блестяха устните на аяна. Дай се заслуша в тежкия, дълбок глас на съществото, което разказваше поредната приказка:
– Имало едно време един принц. Той бил смел и силен и всички дракони се страхували от него.
***
Коментирай от FB/G+ профил