Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Бледа светлина пробяга през затворените му очи. После усети подръпване на косата, което се засили и премина в силно скубане. Отвори очи и премреженият му поглед се спря върху изцапани детски лица с черни като копчета влажни нослета, чиито румени бузи блестяха, отразявайки светлината на огъня, който гореше запален някъде в стаята. Огледа се намръщено. Стаята приличаше на хралупа.
– Ш-ш-т!
Някой се скара на децата. От опушената стена изникна женска фигура.
– Излезте навън!
Със смях и възгласи децата се запремятаха презглава над леглото на младия мъж и с весели подскоци по стените и таваните избягаха през вратата на хралупата, не пропускайки да се оплезят на излизане.
Нахлу хладен вятър. Дребната жена се загърна плътно и се приближи до лежащия мъж на леглото. Загледа се в краката му, които стърчаха наполовина навън, заради което бе необходимо да бъдат поставени няколко дънера под тях.
Беше рошава женица със същия черен и влажен нос и същите румени бузи като тези на децата.
В тишината, настъпила за миг, се чуваше единствено глухият звук от движение на сухи клони, удрящи се в дървения под. Каква изненада бе когато това се оказа не друго, а нейната…опашка! В очите на мъжа се прочете удивление. Никога не бе виждал такива същества.
– Приветствам те, гостенино от Север, в дома на веверците!
Пискливата реч на дребната опашата женица съвсем го разсъни. Той стана рязко и усети моментална болка. Беше си ударил главата в ниския таван. Срещна широката усмивка на женицата и мигом забрави за болката в главата, разбирайки нелепото положение, в което бе изпаднал. Беше гол. Тутакси грабна пухената завивка от мъничкото легълце и се препаса с нея.
Отвори уста, но освен глухо бучене, друго не излезе от нея. Докосна гърлото си. Беше превързано с парче плат и остри треви стърчаха през краищата, причинявайки му сърбежи.
– Не се опитвай да говориш, северняко! – сякаш пищеше женицата. – Стрелата, която извадихме от там, може да ти е причинила голяма вреда.
Мъжът трескаво се огледа. Вдигна ръце и опита да обясни нещо, но само събори рафтовете с книги, подредени по протежението на стените.
Веверката го поведе към изхода и посочи с жест надолу.
Намираха се високо в клоните на стогодишен дъб. Веверците живееха в короните на дърветата, като строяха жилищата си високо над земята. Виждаха се много подобни хралупи в далечината, от които долитаха детски смях и пискливо бръщолевене. Множество ококорени тъмни очи следяха случващото се.
Долу, до ствола на старото дърво, бе привързан гривест бял кон. Мъжът позна животното.
– Твоят кон обикаляше наоколо, когато те намерихме преди близо месец. Имаше и друг с тебе – веверката посочи младо яворово дръвче. – И тя оцеля.
Мъжът бе пребледнял от така произнесената новина.
Притвори очи. Усети студ да пронизва тялото чак до костите...
***
Отново препускаше през Бялата пустиня, носен от вятъра на гърба на коня. Снежен вихър бръснеше лицето му, само сините очи светеха в нощта като ярки огньове. Усети тънки ръце, обхванали кръста му като обръч.
След дълги дни неспирен бяг Студеният Север бе отстъпил. Приютени от южните гори на Жътвар, конник и спътник спряха внезапно. Мъжът се свлече от седлото, избутвайки жената зад себе си.
Тя се изправи пъргаво на крака и приближавайки се до него, приклекна върху меката трева. Наведе се над тялото му, вслушвайки се в равномерното дишане. Беше заспал.
Жената се изправи и мигом започна да съблича дебелите кожени дрехи от себе си. Останала по риза, вдигна очи, срещайки лъчите на изгряващото слънце.
След време погледна младия мъж и видът ѝ придоби свирепо изражение.
– Наивен си и ще получиш чаканото, Изоте, сине на Севера! – прошепна злобно тя.
Изот отвори очи и се изправи. След обещанието да я доведе в земите на Жътвар, очакваше да му върне откраднатото.
– Наистина ли мислеше, че ще се върнеш жив?
– Мислех – продума Изот, – че в теб е останало малко човещина.
– Аз не съм човек! – изкрещя жената, грабвайки стрелите си.
Изот се чувстваше като опакован в тежките си дрехи, съвсем неподходящи за топлината на деня. Дългите руси коси, наследени от старите князе, се бяха оплели като змия около врата му.
– Калю́!
Мъжът крещеше името ѝ. Разбра, че е измамен, а свитъкът – може би изгубен завинаги. Не трябваше да ѝ помага. Още от стари времена хората повтаряха като вечност, че на самодива вяра не трябва да имаш. Сластните песни, кръшните танци само прикриваха тяхната жестокост и хитрина. Князът я бе затворил в тъмница с причина, а той, неговият син, пренебрегвайки заповедите на баща си, сега се намираше в ситуация, която сам си бе заслужил. Заради свитъка.
Не ти е време! – жегнат от думите на княза, Изот бе потърсил друг начин да открие тайната, скатавана поколения наред.
Все бързаш! – като ехо дочу сестриният глас.
Усети остра болка и пред очите му притъмня.
Калю́ бе изстреляла стрела, която се бе забила в гърлото на младия мъж.
– Като предател, заслужаваш съдбата си! – Калю́ се изсмя, гледайки как наследникът се гърчи на земята. Кръв обагри белите ѝ нозе.
Сякаш огън се запали и тя затанцува край умиращия, мятайки тежките си черни коси, които като влажни клони се виеха край крехкото ѝ тяло.
– Мислехте, че ще ме спрете ли, мен, самодивата! Мислехте, че ще ме затворите завинаги ли? Като песен неизпята прелетях на юг с помощта на този тук!
Думите ѝ се превърнаха в наричане, наричането – в песен, песента в неспирен танц.
На север не растат цветята! – шептяха дърветата.
Изведнъж танцът спря. Самодивата замръзна в поза. Някой изля мразовита вода върху ѝ. Сякаш ледена висулка Калю́ се разтече и потъна в мократа земя. На нейно място се показа млад филиз, който за миг избуя в крехко яворово дръвче.
Вятърът засвири в клоните му.
С тихи стъпки девойка от Севера пристъпи до умиращия. Белите ѝ коси закриха слънцето.
– Не се оставяй, братко! Не умирай! Обрекох се на тебе пред княза, пред баща ни и Ледовете ме доведоха през Бялата пустиня. Обещах им да те спра и сега съм тук.
Гласът на девойката трепереше, сълзите падаха като снежинки по земята и се топяха на мига от топлината ѝ.
– За миг закъснях, след тебе летях с коси побелели. А сега, ето на – ти умираш, а тя е свободна. Да те спра не можах и сега ще поема вината ти. Ще замина там, където Изгубеният зефир целува Утринната зора. И когато изминат тринайсет луни, Звезда Златица ще запламти с искрата, която ще покаже пътя, по който да се върна. Някой трябва да ми покаже пътя. Ще ме намериш ли, братко?
Погледът на Изот тъмнееше все повече и образът на сестра му като призрак сякаш се носеше над гъстата гора. Изстена. Думите ѝ причиняваха болка.
– Ако ли не, ще се скитам гола и боса там, където никой не ме чака, дордето се плъзне сетният ми дъх.
Древният свят. Един от двамата трябваше да се жертва преди властта на Жътварите отново да разцъфти, преди да настъпи края на Севера.
Среброкосата въздъхна и скреж покри сочните треви. После постави ледена корона на главата си. Целуна Изот по челото и мястото изгоря, оставяйки червена диря, като че ли леден огън го жигоса. Като вихър скочи на белия си кон и препусна на запад, носена от ледените ветрове.
Изпод сенките на дърветата изникнаха малки създания с черни, влажни носове и румени бузи...
***
Изот залитна надолу, но няколко веверци го сграбчиха с дребните си ръце, спасявайки го от гибел. Силният спомен заудря мислите му. Ситара! Трябваше да намери сестра си. Заради извършеното от него, тя бе поела бремето на наказанието, спасявайки го от сигурна смърт.
***
На сутринта короните на старите дървета бяха накичени с веверци, стърчащи край хралупите си, а пискливите им гласове пригласяха на птичите песни. Черните им очи втренчено следяха отдалечаващия се конник и белия му кон. Казаха, че самодивата ще израсте наново ведно с младия явор. Той трябваше да се върне преди златистите му листа да опадат, наесен...
Помогни и се върни! Думите на веверците се носеха след него като мъгла, оставяйки неясни очертания в мислите.
Ще се върне, трябва да се върне.
Но днес се бе отправил натам, където Изгубеният зефир целува Утринната зора, с черна лента около врата си, броейки изгубеното.
Нарекоха го Изот Мълчаливия.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил