Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
- Всичко започна преди точно тридесет години, - странникът отпи от халбата си, преди да продължи. – Малдур беше седнал до реката. Още го помня, сякаш беше миналата седмица.
***
- Тих си днес, дядо.
Малдур беше седнал на брега на близката река и беше зареял поглед към северния бряг отсреща. Макар да беше хвърлил въдицата, въобще не ѝ обръщаше внимание. Храна имаше, а умът на стареца беше зает с други мисли. Младият му внук го гледаше притеснено.
- Да не е станало нещо?
Малдур се откъсна от унеса си и погледна момчето. Макар да беше едва на шестнадесет години, вече се извисяваше една глава над всички мъже от селото. Беше здрав като канара и работата на полето си личеше по загара на кожата му.
- Не, не. Добре съм.
- Сигурен ли си? Плувката ти за трети път потъва, а ти даже не я поглеждаш.
Малдур хвърли бегъл поглед към вълничките около месината си и изпсува ядно. Докато свари да издърпа въдицата, уловът му вече си беше отишъл, заедно с двата червея, които беше сложил за стръв.
- Яде те нещо, усещам - младият Кано беше не само висок и корав, а и проницателен. Може би, ако не живееше в това забутано селце, щеше да има светло бъдеще пред себе си. – Кажи си какво ти е.
Старецът се замисли за момент и свъси вежди, преди да се обърне към внука си.
- Лоши ветрове идат от север, момчето ми.
Кано отправи взор към хоризонта. Близките тръстики се поклащаха лениво под повеите на вятъра, а погледът на момчето обходи черните облаци далеч отвъд реката.
- Прав си, дядо. Буря иде. Сигурно и сняг.
- Не снегът ми е болката, момко. Вълчи вой чувам във вятъра.
Младежът се подсмихна и поклати глава.
- Тея шамански истории съвсем ти размътиха главата, дядо. Вълците са си в горите. Още имат достатъчно храна, че да не идват близо до селото.
Да, вълците бяха сити и бягаха свободно из горите на няколко километра отвъд реката, далеч от обсега на местните ловци. Но не те притесняваха Малдур. Как да обясни на момчето? Как да му каже, че чува Северните Глутници? Всички в Камъшово го мислеха за изкуфял ненормалник, който вярва на шаманските глупости на зеленокожите. Но те не разбираха. Не чуваха воя и ръмженето, което се блъскаше в ушите на Малдур вече цяла седмица. Чуваше ги постоянно и с всеки ден – все по-близо. Те идваха. Не знаеше как знае, просто беше така. Глутниците идваха и щяха да пометат Камъшово без да им трепне окото.
- Утре заминаваш, Кано.
- Какво? – младежът не успя да повярва. – Къде ще ходя?
- В Занабор. При Негово Величество.
- Какви ги говориш, дядо? Какво ще търся при Краля, мътните ме взели?
Малдур се пресегна и зашлеви един шамар зад врата на внука си.
- Ох! Това пък за какво беше?
- Недей кълна, да му се не види. И стига задава въпроси. Като ти казвам, че отиваш, значи отиваш. Утре ще ти кажа защо.
- Ама ето, че и ти кълнеш!
Кано дори не успя да реагира преди втори шамар да срещне врата му.
- Аз съм дърт ненормалник, на мен ми е позволено. Мълчи сега и си лови рибата!
***
- Тогава ли нападнаха Глутниците?
Младите мъже, които се бяха събрали около масата бяха притихнали и очакваха продължението на историята. Странникът не побърза да им отговори. Вместо тoва извади лулата си и я натъпка с тютюн. Докато я плаеше и вдишваше гъстия пушек, никой от младите не проговори. Той се усмихна и продължи.
- Не. Дойдоха чак късно вечерта.
***
Кано лежеше в леглото си и гледаше дървения таван замислено. Мислите му не му даваха покой и прогонваха всякакви наченки на сън. Вярно, дядо му беше стар и мъдър човек. До скоро дори го смятаха за най-мъдрия старец в Камъшово. После почна да говори за онези зелени шамани и техните духове и всички го отписаха като побъркан. С възрастта шансът да откачи ставаше все по-реален, нали? Но пък, колкото и глупости да бе изприказвал последните години, в края на краищата, всеки път се оказваше прав. Макар другите да не искаха да го признаят, това си беше така. Дядо му още си беше проницателен и мъдър мъж въпреки възрастта си. Но колкото и да си проницателен, не можеш да чуваш вълчи вой във вятъра, нали? Освен ако наблизо няма вълци. А никой друг не ги беше чувал или виждал. Дали Малдур нямаше най-сетне да сгреши в преценката си?
Момчето не успя да продължи размислите си. Тъкмо когато щеше да стигне до заключение и да заспи с успокоен ум, вратата му се отвори с трясък.
- Ставай! – избоботи Малдур.
- Дядо, какво...
- Ставай ти казвам, бе! – старецът хвана внука си за ръката и го задърпа със завидна сила въпреки сериозната си възраст. – Тръгваш за Занабор.
- Ти съвсем ли се побърка? – запротестира Кано, докато дядо му му подхвърляше някакви дрехи.
- Обличай се и идвай в обора. Няма време! По-бързо!
След тези думи Малдур изтича извън стаята. Стъпките му трополяха по дъсчения под, докато той се отправяше към входната врата. Младежът чу и гласа на баща си, докато се обличаше. Изглежда беше тръгнал след Малдур, за да види какво става. Кано най-сетне се убеди. Дядо му беше откачил.
Когато стигна в обора, Кано забеляза, че дядо му вече е оседлал най-здравия и бърз кон, който имаха. Баща му, от своя страна, викаше нещо и ръкомахаше разпалено.
- Татко, побърка ли се? Кое време на нощта е? Как ще пращаш Кано на майната му, да казва на краля, че ни нападат? Кой, по дяволите, ни напада?
Малдур се пресегна и зашлеви сина си зад врата.
- Недей кълна, бе! – Старецът се обърна към внука си. – Скачай на проклетия кон и директно към Занабор. Не спирай за почивка, докато не спреш да си чувстваш задните части, ясно? Трябва да стигнеш при Краля възможно най-скоро.
- Ама защо... – Кано също получи шамар зад врата.
- Говоря. Мълчи. Отиваш при Краля. Само при Краля, на друг няма да се доверяваш. И му казваш, че Северните Глутници нападат Камъшово.
- Северните Глутници!? – извикаха едновременно Кано и баща му.
- Ти луд ли си, бе, татко? Какви глутници те гонят? Ти съвсем ли изкуфя?
Тъкмо когато синът на Малдур набираше инерция, нощта се раздра от един самотен вой. Отначало на Кано му се стори, че е вълчи. Но после осъзна, че вълците не звучаха толкова ужасно и първично. Те не виеха от злоба, а този вой беше точно такъв – зъл. Очите на стареца се ококориха.
- Те са тук - промърмори той. После даде юздите на внука си. – Бягай! Бързо!
Втори вой разкъса нощната тишина, последван от трети и още няколко след него. Като зловещ хор, смразяващ кръвта във вените. На Кано не му трябваха повече подкани. Той скочи на коня и погледна дядо си.
- А вие? Трябва да бягате! Ти, татко, мама.
- Не, ще ни хванат - Малдур го потупа по коляното. – Един трябва да тръгне. Иначе нямаме шанс вестта да стигне до Занабор.
Старецът удари задницата на коня с плесница. Добичето се стресна и литна в галоп.
- Тендомире.
- Да, татко?
- Бягай и бий камбаната. На оръжие я бий, да знаят всички, да си вземат мотиките.
Синът на Малдур се затича. Старецът го гледаше как отива към камбанарията в центъра на селото. Знаеше обаче, че нищо вече не ще им помогне. Глутниците бяха пристигнали, а той се беше забавил прекалено много. Надяваше се само Кано да стигне до Занабор и да се върне с кралската армия, та да спре Глутниците от това да превземат още села.
***
- Когато Кралят получи вестта, можех да се закълна, че зъркелите му ще изскочат. Беше по-шокиран и от мен.
- Значи все пак новините стигнаха до него?
- Ама, разбира се! Нали това беше идеята на цялата работа!?
***
Гирам се беше изправил до голямата дъбова маса, на която бяха разхвърляни най-различни листи. Негово Величество ги преглеждаше обстойно и току изсумтяваше или кимаше едва забележимо. Макар да знаеше, че всичко е наред с месечния му рапорт, капитанът на градската стража всеки път се притесняваше, когато трябваше да го представи на Краля. Обикновено „представянето“ минаваше в пълно мълчание. Капитан Айрънгрип стоеше прав до масата, докато Краля прегледа всички доклади. После Негово Величество слагаше кралския печат на последния лист и връщаше рапорта на Гирам. Капитанът се покланяше отсечено, пожелаваше приятен ден и отиваше да занесе купчината документи в кралската библиотека преди да се върне към рутинните си задължения. Но не и днес.
Кралят вече привършваше с четенето, когато тежката двойна врата се отвори със скърцане. Двамата мъже вдигнаха озадачените си погледи и ги впиха във влезлия гвардеец. Той, от своя страна, отдаде чест на Краля, притича до него и му прошепна нещо на ухо.
- И не иска да каже на вас за какво става въпрос?
- Не, милорд. Отказва да каже на когото и да било, освен Вас.
Негово Величество се намръщи. Крал Торен беше справедлив и мил владетел, но не обичаше хората да го търсят лично за щяло и нещяло. Все пак този път реши да се отзове. Гирам предположи, че кралската интуиция му е подсказала така.
- Кажи му да влезе.
Гвардеецът отдаде чест още веднъж и напусна залата. Няма и минута по-късно, вътре влетя млад мъж. Беше висок и силен, но когато Гирам се взря по-добре, осъзна, че беше още момче. Новодошлият падна на едно коляно и сведе глава.
- Простете наглостта ми, Ваше Величество, но нося важна вест.
- Говори, момче. Но по-бързо - Крал Торен още беше навъсен.
- От Камъшово ида, милорд - момчето заговори толкова бързо, че Гирам реши, че ще се задави. – Той дядо ме предупреди, но не му повярвах. Ама, прав се оказа дъртакът му с дъртак! Вярно, че дойдоха.
- Говори свързано, момко - нареди твърдо Краля. – Нямам цял ден. За кое е прав дядо ти и кой дойде?
- Северните Глутници, милорд. Нападнаха Камъшово.
Кралят скочи на крака. Бокалът му с вино се разля на масата. За негово учудване сърцето на Гирам подскочи, не защото беше чул лошата вест на младежа, а защото виното се разля опасно близо до внимателно изписания доклад. Негово Величество дори не погледна напитката си, която капеше бавничко от ръба на масата.
- Осъзнаваш ли какви обвинения подхвърляш, младежо?
- Да, милорд - момчето все още беше коленичило.
- Ако не си сигурен в това, което казваш, по-добре се обърни и напусни замъка. Глутниците не са ни създавали проблеми от времето на дядо ми, но ако наистина са нападнали Камъшово, ще пратиш цяла армия на война срещу опасен противник, момче.
- Сигурен съм, милорд. С очите си видях как преплуват реката и нападат селото. Аз тръгнах да бягам с кон малко преди да стане, но се спрях на един хълм, за да видя с очите си.
- Стража!
Кралят дори не беше довършил думата, когато през вратата се шмугна същият гвардеец от преди малко.
- Погрижете се момчето и животното му да бъдат нахранени и напоени. Дайте му и кесия с пари, да има с какво да живее, докато си намери работа в Занабор.
Гвардеецът кимна и сложи ръка на рамото на младежа. Той, обаче, се изправи и погледна краля право в очите.
- Милорд, позволете ми една молба. Няма да искам много.
Кралят присви очи.
- Кажи, пък ще видим.
- Позволете ми да постъпя в армията, милорд. И да се върна в Камъшово с тях.
Негово Величество огледа пратеника бавно. Гирам се усети, че неволно и той прави същото. Не можеше да не признае, че момчето има телосложението на воин, макар най-вероятно да бе въртял само мотики и лопати. С малко работа от него щеше да излезе добър войник.
- Така да бъде. Ако армията тръгне към Камъшово, и ти ще маршируваш редом с тях - кралят се обърна към гвардееца. – Изпрати някой да повика сержант Бролтар.
Войникът кимна и отведе младежа извън залата преди да затвори вратите.
- Може ли да Ви задам един въпрос, милорд?
- Слушам, Гирам - кралят върна погледа си към документите на масата, но не седна. Капитанът знаеше, че Негово Величество трябва да изглежда спокоен дори в най-напрегнатите и неочаквани ситуации.
- За какво Ви е Смахнатия?
- Сержант Бролтар, капитане. Постарайте се да запомните името му. И ми трябва, за да го пратя на разузнаване в Камъшово.
- Милорд, простете, но Бролтар не е от най-стабилните хора. Може ли да се има доверие на преценката му?
- За преценката му може да се спори, прав сте - Негово Величество удари печата си на един от листите и започна да събира купчинката, – но на всеки друг грифонов ездач ще му отнеме цял ден да стигне до Камъшово и цяла нощ да се върне. А той ще ми е представил доклада си лично до залез.
- Но, милорд, пладне е.
По лицето на Краля плъзна усмивка, докато подаваше документите на Капитан Айрънгрип.
- Именно.
***
Бролтар беше легнал на билото на хълма и гледаше селото отдолу. Големите му очила бяха здраво пристегнати към челото му с кожен каиш. Всички летци имаха такива, за да пазят очите им от ветровете. Над тях черната му коса стърчеше на шипове във всички възможни посоки, а под очилата дивият му поглед скачаше от една гледка на друга. По едно време Бролтар се усети, че е изкривил очите си и гледа две различни неща. Той разтърси глава и събра погледа си, преди да се изкиска тихо.
Заповедите му бяха ясни. „Отиваш до Камъшово, виждаш какво е положението и се връщаш, без да влизаш в бой“, беше казал Кралят. И колкото и да не го слушаше главата, дори Бролтар осъзна, че идеята да нападне върколаците в селото сам беше от най-лошите. Ето защо сега само оглеждаше, докато грифонът му дъвчеше някакъв кокал звучно, скрит от другата страна на хълма.
Това, което видя, определено потвърждаваше думите на момчето. Северните Глутници бяха в Камъшово. Или поне една от тях. Летецът успя да преброи около петдесет върколака, преди вниманието му да бъде привлечено от един бръмбар в тревата до него.
- Я, скивай - изкиска се той. – Бръмбарче.
Бролтар протегна показалец към насекомото, преди да го обхване странното чувство, че има нещо за вършене. Той застина така за момент, с пръст на половината път до буболечката, преди да щракне с пръсти и да се удари силно по главата. Естествено, беше на разузнаване. Той отново разтърси глава и се загледа към селото.
Видя купчина трупове, всичките – на мъже. Миризмата се усещаше дори на хълма на Бролтар. Изглежда бяха там от поне няколко дни. Част от тях изглеждаха сякаш някой е решил, че това не са хора, а обяд. Но това, което направи впечатление на Бролтар, беше, че никъде не се виждаха жените от селото. Защо не бяха на същата отблъскваща могилка? Нима бяха избягали? Не, хлапето беше казало, че само той се е измъкнал.
След още един кратък оглед Бролтар забеляза, че прозорците на една от по-големите къщи се движат. И този път не летяха няколко метра над къщата, както когато летецът яде от онези гъби. Движението беше по-скоро в рамките на прозореца. Мъжът започна да блъска по челото си с показалец.
- Съсредоточи се, Бролтар - зашепна той. Лицето му се намръщи от напрежение, докато той се опитваше да състави нормална мисъл. – Жените липсват. Прозорците мърдат. Върколаците не влизат в оная къща - летецът пак щракна с пръсти. – Жените са там! Сигурно с децата. Ама, защо не са ги убили?
Бролтар откъсна поглед от Камъшово и се огледа набързо. Никой не го приближаваше, но със сигурност щяха да го усетят, ако се помотае още малко. Той се надигна леко и се спусна приведен по хълма. После се метна на седлото на грифона си и го пришпори. Животното отскочи с яките си крака и разпери криле. Сигурно Негово Величество щеше да се досети, защо жените са пощадени. Я, скивай... мишеловче!
***
- Мур! Някакъв летец излетя от хълмовете и тръгна на юг! – извика нечий ръмжащ глас.
Мур вдигна поглед от пукащия огън. Огромното му козинесто тяло се изправи и той се извиси над братята си. Като най-голям и силен не беше трудно да вземе ролята на алфа в своята глутница. Но за разлика от дивите си братовчеди, тези върколаци бяха и интелигентни. Беше някакъв страничен ефект от това, че можеха да се преобразяват, когато си решат, а не само по пълнолуние. Макар че повечето от тях си предпочитаха вълчите форми и рядко оскверняваха честта си, като се връщат в човешкото си тяло.
Мур изръмжа гърлено.
- Съгледвач. Армията скоро ще е тук.
Огромната му черна лапа се пресегна и хвана най-близкия му брат за врата. Мур го придърпа към себе си и изръмжа в ухото му.
- Хапете жените и децата. Отиваме си - Мур изблъска подчинения си грубо.
Постоянната демонстрация на сила и власт щеше да ги спре от това да го предизвикват за мястото му. А сега, когато най-сетне си бяха осигурили женски, бъдещето на глутницата му изглеждаше светло. Най-сетне щяха да имат потомство и можеха да планират влиянието си над останалите глутници. Мур не искаше някой от тези слабаци да му вземе това. Не, той щеше да властва над всички върколаци от Севера, както цял живот бе мечтал.
***
- Чух, че Бролтар Смахнатият лично предал доклада си на краля още същата вечер.
- Няма начин - възкликна един от младежите. – Дори грифон не може да покрие разстоянието между Занабор, Камъшово и обратно за половин ден! Даже проклетите дракони не летят толкова бързо!
Младокът тъкмо завърши изречението си, когато се ококори от изненада. Ръката на странника го беше зашлевила зад врата.
- Недей кълна, бе - той издиша облаче дим. – И недей ме прекъсва. Щом ти казвам, че е станало, значи е станало, мътните ме взели.
Един от другите мъже, събрани около масата, се обърна към многознайкото.
- Мълчи и остави човека да довърши!
***
Кано и новите му другари си проправяха път през горите. Слънцето беше залязло преди няколко часа, но командирите настояха да продължат. Вече цяла седмица гонеха Глутницата от Камъшово и нямаше много време за почивки, камо ли за тренировки. Бяха въоръжили момчето с къс меч и дървен щит. Бронята му беше стара и очукана, очевидно бе принадлежала на някой друг войник преди него. Младежът дори не искаше да си задава въпроса, какво е станало с предишния ѝ собственик. Макар че отговорът беше повече от ясен. Най-вече заради голямата пукнатина отляво на шлема.
Най-вероятно Кано щеше да го застигне подобна съдба. Единствената тренировка, която беше получил, се бе състояла в Занабор, няколко часа след срещата му с краля. Макар че кратките инструкции, които получи, преди да ги изпратят към Камъшово, трудно можеха да се нарекат тренировка. Бяха му казали кой край на меча да държи и кой да насочва към врага. Със сигурност не беше добре подготвен за предстоящата битка. Но смъртта не го плашеше. Искаше само отмъщение.
Сержантът му беше сигурен, че скоро ще настигнат върколаците. Следите ставаха все по-пресни. Но с всеки следващ километър отпечатъците от човешки стъпки ставаха все по-малко, а тези от лапи – все повече. Кано беше чул достатъчно от войниците около себе си, за да знае какво става. Най-вероятно заложниците бяха нахапани до един и сега се преобразяваха в онези чудовища, човек по човек. Изглежда някои от тях просто се поддаваха по-трудно.
Докато младежът обмисляше ситуацията и се молеше поне някой от селото му да е оцелял и да не е бил ухапан от зверовете, строят спря. Бяха спрели в подножието на голям хълм. Достатъчно висок и достатъчно широк, че да скрие какво има от другата му страна. От предните редици се отдели самотен съгледвач. За разлика от повечето войници зад него, той не носеше броня и тежко оръжие. Беше облечен с кожено сетре върху простата си ленена риза. Черните му панталони почти се сливаха с кожените ботуши, високи до коленете. Единственият признак, че този човек се готвеше да влезе в битка, беше дългият кинжал на колана му. Елфически, ако можеше да се съди по прекрасно декорираната дръжка и леко закривеното острие.
Мъжът се изкачи нагоре по хълма с изумителна пъргавина. Никой воин, покрит с метал от глава до пети, не би могъл да го направи толкова бързо и тихо. Когато се притаи на билото на хълма, легнал във високата трева, Кано го изгуби от поглед. Видя го чак след няколко минути, когато започна да се спуска обратно към армията, точно толкова бързо и безшумно.
Полковникът си размени няколко думи със съгледвача и кимна назад към подчинените си. Новините се зашепнаха от уста на уста назад в строя. Глутницата беше зад хълма. Заложниците не се виждаха никъде.
Първи се заизкачваха стрелците, следвани плътно от тежко въоръжените пехотинци. Близо двеста мъже катереха хълма пред себе си, внимавайки да не издадат и един звук. По принцип биха го заобиколили, но високата позиция щеше да им даде предимство. Когато стигнаха билото, стрелците се притаиха в тревата и погледнаха към закътаната полянка отдолу. Глутницата наистина беше там, но не се състоеше от петдесетина звяра, както беше предположил Бролтар. Бяха поне сто, ако не и повече. Щяха да са предизвикателство. Добрата новина беше, че повечето спяха. Шепа часови бяха насядали около огъня в средата на вълчия лагер и глозгаха някакви кокали. Кано с ужас установи, че не бяха животински. И все пак, миризмата на пушек и месо прикриваха миризмата на спотаената армия. Светлината на огъня заслепяваше часовите до толкова, че едва ли виждаха нещо на повече от стъпка-две отвъд кръга светлина.
Полковникът приклекна пред стрелците и им даде знак да атакуват. Първият залп стрели събори неколцина от върколаците, но щетите не бяха значителни. От поляната повече от сто гласа се извисиха в нечовешки вой.
- Атака! – изкрещя полковникът. – Избийте ги до крак!
Кано и пехотата се спуснаха надолу по хълма с рев. Върколаците пък хукнаха нагоре по него. Двете групи се срещнаха малко над основата на възвишението и настъпи абсолютен хаос.
***
- Хората, които са се преобразили... защо се биха срещу вас?
- Заради инстинкта. Те вече не бяха хора. Не бяха тези, които познавахме - другоселецът отново вдиша от лулата си. – Не бяха и истински членове на Северните Глутници. Не се бяха научили как да контролират звяра в себе си. Бяха повече като дивите върколаци, които следват само животинските си инстинкти. Мур беше техен Алфа, значи трябваше да правят каквото им каже и това е.
- Значи така започна Вълчата Война? – попита някой друг.
Странникът кимна.
- Да. Именно така започна.
- И тази първа битка беше спечелена?
- С цената на много жертви, но, да. Победихме глутницата на Мур. Избихме ги до крак. Дори и тези от Камъшово. Колкото и да ме болеше, не виждахме друг изход.
- Не разбирам едно нещо - обади се трети младеж. – Ако всички в Камъшово са били избити или преобразени... как така ние живеем тук едва тридесет години по-късно? Нали това е същото Камъшово, за което разказваш?
- Да, селото е същото - той отпи от халбата си. – Там, където е имало живот, винаги ще има. Жителите на Камъшово оставиха хубаво и поддържано село. Бързо се намериха хора да го заселят отново.
- Истина ли е всичко това, страннико? Не се обиждай, но идваш в селото ни и започваш да ни разказваш някакви истории от преди половин век, а даже не живееш тук.
- Истина е. Затова и хората по тоя край наричат първите зимни ветрове Вълчи ветрове. Да не ми е името Кано, ако ви лъжа.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил