"Бездушният" от Емил Георгиев

(Разказ от вътрешността на "Пограничната Земя" от Чемби Чембърс)

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"

~~~

Пролетта напираше от юг. Пъпките на дърветата вече се разпукваха въпреки все още натрупалия по клоните сняг, свежа зеленина сред мърлявата белота на умиращата зима. Когато полетата побеляха не от закъснялата слана, а от цветовете на кокичетата, пролетта окончателно надделя над студа. Небето се изпълни с пухкави облачета, наподобяващи агънца, тичащи след майка си, а той се влюби.

Ами С`Оден беше дребничко девойче с толкова буйни черни коси, че често падаха върху лицето ѝ, криейки игривата ѝ усмивка, а очите ѝ святкаха сякаш скрити в дебрите на качулка. Лим често се улавяше, че я гледа с отворена уста. Огромният му ръст и фактът, че се изчервяваше всеки път, когато тя го погледнеше с изумрудените си очи, въобще не улесняваха нещата. Работеше като чирак при ковача и всеки път, когато успееше да открадне няколко свободни часа, той отиваше на мегдана, където се събираха девойките. Те го гледаха как стои като истукан в сенките на къщите и нервно пристъпя от крак на крак. Шушукаха си и хихикаха в шепите си. Той знаеше, че се смеят на него. Но винаги, когато се обръщаше да си тръгне, Ами С`Оден дотичваше и го хващаше за ръка.

- Да отидем до Зъбера да наберем цветя?

Изтичваха до края на селото, после през овощните градини и се озоваваха в подножието на планината. Зъберът не беше кой знае колко висок, нито голям, а по върховете му имаше сняг само през най-студените зими, ама си беше тяхната планина. Момичето посочваше някоя полянка, изпъстрена с ярки цветя, и те започваха да се катерят, за да я достигнат. По склоновете се стичаше истинска плетеница от потоци и Лим качваше девойката на гърба си, за да не мокри везаните си ботушки. Щом стигнеха избраната полянка, Ами С`Оден скачаше от гърба му и хукваше из цветята. Спираше се тук и там, за да бере от дъхавите цветя и да ги връзва на китки. Лим сядаше на някоя скала и започваше да плете кош от жилавата трева, която растеше в изобилие по Зъбера. Знаеше, че ще му трябва, момичето никога не се ограничаваше с букетче две. Накрая винаги се връщаха в селото с пълен кош цветя, от които Ами С`Оден щеше да изплете венци, за да ги носи на танците, които младежите си спретваха всяка вечер. Когато момичето се измореше да бере цветя, се отпускаше по гръб върху мекия мъх, гледаше облаците, сочеше ги ентусиазирано и смеейки се обявяваше на какво ѝ приличат. Лим лягаше до нея и също гледаше небето, но всъщност скришом я наблюдаваше. Чувстваше се щастлив, тялото му се изпълваше с топлина, която нито едно огнище не можеше да му даде.

Вечер Лим отиваше на танците както всички други. Гледаше как Ами С`Оден танцува окичена с цветя, като малка кралица на предстоящото лято. Гледаше я! Тя танцуваше с всеки, който успееше да я покани. Но никога с Лим, той не успяваше да събере смелост, за да я покани. Така минаваха дните, опитваше се да се доближи до нея, но тя винаги беше на една ръка разстояние. Толкова близо, а все не успяваше да я достигне. Тя ли бягаше твърде бързо, той ли беше твърде муден? Лим винаги я наблюдаваше в захлас, удавен в дълбините на сините ѝ очи, а огънят в него се разгаряше все по-силно и по-силно. До деня, в който събра смелост... а не трябваше.

Тайно бе кътал парченца метал, докато работеше в ковачницата. Сутрин отиваше преди майстора и ковеше, изработваше годежен дар. Накрая от пещта излезе роза с толкова фини и остри листенца, че режеше светлината на малки парченца. Уж беше черна, а искреше във всички цветове на дъгата. Отиде на вечерните танци с увереност и с роза, скрита в шепите. Пламъкът вътре в него гореше с небивал ентусиазъм.

Беше разгарът на лятото, най-дългият ден, а той беше закъснял.

Видя я да танцува с друг. Всъщност тя винаги танцуваше с някой друг, но този път той усещаше, че е различно. Ами С`Оден не само танцуваше, прегръщаше го, притискаше го силно и дори го целуваше. Носеха еднакви венци от цветя, цветя, които Лим беше донесъл от Зъбера. Те бяха кралят и кралицата на Лятото. Беше я загубил.

В този натежал от жега ден от север повя вятър. Тънък и леден като кинжал, и го прободе в гръб. Огънят, който гореше в него, трепна. Вятърът обаче не стихваше. Забиваше ледените си нокти в гърба му и късаше парчета от огъня, докато не го изтръгна изцяло. В косите на Лим се прокраднаха бели кичури, кожата му загуби типичната си руменина и започна да сивее, тялото му се прегърби. Той се обърна и си тръгна, а след него в праха на простата селска улица остана смачкана до неузнаваемост роза, давеща се в локва кръв.

Лим не си тръгна само от танците онази нощ. Той напусна селото без да каже на никого и без да вземе дори багаж. Никой не разбра, че го няма. Дори ковачът, при когото се учеше, може и да се е зачудил къде се е запилял чиракът му, но имаше твърде много работа, за да мисли за един вятърничав младеж.

Лим вървеше без цел и посока, а всяка вечер вятър повяваше от север, впиваше се в плътта му и късаше части от душата му. Беше изтръгнал сърцето му още първия път, но в плътта на момчето имаше още много чувства и емоции. Вървеше Лим и нищо не можеше да го спре, освен нещата, които не беше способен да отмести, разбира се, тях просто заобикаляше. В един момент осъзна, че върви на север, но в него вече не бе останало почти нищо, да не говорим за някакво си любопитство към този факт. А вятърът идваше всяка вечер и ръфаше душата на момчето, идваше и го глозгаше дори когато в него не остана нищо. Лим минаваше през селата като сянка, никой не искаше да го види и всеки бързаше да го забрави. В градовете нещата стояха малко по-различно, или поне в първия град.

Прегърбен, посивял и окъсан той изглеждаше лесна плячка за уличните гамени. Още първият, който го забеляза, не се поколеба да го нападне, за да го ограби. Самоуверено размахваше парче верига, мислейки си, че е изключително хитро оръжие. Лим вдигна ръка, за да се предпази от веригата, с която се канеха да го ударят. Тя се омота около ръката му и той дръпна. Гаменът явно не беше нито достатъчно умен, нито достатъчно бърз, за да избяга. Лим го преби методично със собственото му оръжие, спря да налага окървавеното тяло чак когато то спря да мърда. Мълви, те се движеха бързо из уличките на града, но не чак толкова бързо. Затова когато Лим напусна града, след него останаха пет трупа на улични бандити, които не бяха чули слуха за него или не бяха повярвали.

Движеше се на север, натам го теглеше вятърът, който не спираше да идва всяка вечер и да го ръфа безмилостно. Случайните пътници го отбягваха отдалеч. Случваше се да се движи с някой керван, но това беше така само защото споделяха една посока. Хранеше се от остатъците, които намираше, или с непредпазливи животинки, изпречили му се на пътя, спеше под каруците и кърпеше дрехите си с изхвърлени парцали.

Случваше се бандити да нападнат кервана, точно като тази вечер. Лим седеше на един камък не далеч от огъня, където приготвяха вечерята. Разбойниците с яростни викове нахлуха сред малкия лагер от каруци. Крещяха, за да вдъхнат смелост в сърцата си и да всеят страх у търговците. Керванът беше малък и беден, или пък търговците бяха стиснати, така или иначе нямаха охрана, която да окаже съпротива. Мъжете бяха изклани, а жените – насилени, а Лим не помръдна от мястото си. Седеше и гледаше в една точка все едно ставащото около него не съществува. Всъщност гледаше казана с вечерята. Бандитите не бяха умни, нито кой знае колко смели, но умееха да слушат слуховете по пътя, затова дори не се приближиха до Лим. Щом стоновете на умиращите стихнаха, той стана и навитата около ръката му верига зловещо изтрака, бандитите се наежиха. Нямаше от какво да се страхуват, той искаше просто паница гозба, на търговците нямаше да им трябва повече. Бандитите опоскаха кервана и преди да си тръгнат оставиха в паница до него няколко дребни монети. Нещо като приношение на зъл дух с надеждата да го умилостивят. Лим дори не я погледна, а стана да си сипи втора порция. Бандитите решиха да си тръгнат и то по възможност на бегом.

Лим продължаваше да върви на север, ден след ден. От време на време се сблъскваше с непредпазливи люде или свирепи зверове. Но нищо не можеше да го спре. А след него оставаха само слухове. Вървя дълго, докато стигна място, където земята беше побеляла като от слана. Когато се наведе и вдигна шепа мъх, разбра, че това не е попарена от студ зеленина, а криджис¹. Беше стигнал границата на Севера. Пристъпи напред, а замръзналата трева захрущя под краката му като крехко стъкло. Въздухът, който вдишваше, беше толкова студен, че имаше чувството, че в мозъка му се забиват ледени кинжали. Загърна се в кожите, които бе смъкнал от непредпазливите зверове, с които се бе сблъскал, но дори и те не можеха да запазят топлината на тялото му, защото в него не беше останала дори една искрица. Тук небето целодневно беше с цвета на старо олово и беше трудно да се разбере кое време от деня е. Но той сметна, че е късен следобед, когато се натъкна на група ездачи. Дори и просто селско момче като него от затънтено селце от другия край на Пограничната земя можеше да разпознае в тях ИНКВИЗИТОРИТЕ. Телата им бяха стегнати в плътни стоманени брони, толкова добре излъскани, че отразяваха дори и най-малката светлина и изглеждаха като обгърнати от ореол на свръхестествена сила. Те можеха и да бяха най-страшните и безмилостни воини на Кръстияните², но сега стояха на пътя му. А нищо не заставаше на пътя му освен ако не е от камък и забито поне на метър в земята. Пристъпи напред и разклати веригата. Един от инквизиторите извади меч и понечи да пришпори коня си към него. Друг побърза да препречи пътя му със собственото си животно и да го спре. Наведе се напред и бързо зашепна в ухото му. Последваха резки погледи и бързи размени на тихи реплики, но накрая инквизиторите се отдръпнаха, за да може да мине.

- Хайде, върви! - подкани го този с меча.

Лим отпусна веригата и влачейки я след себе си като вярно куче тръгна. Докато минаваше между конете на инквизиторите, видя, че един от тях се е спешил и държи в ръцете си дребничко момиче. Беше го стиснал със стоманения си юмрук за гърлото, така че тя не можеше да издаде нито звук. Въпреки това докато минаваше покрай нея, устните ѝ се раздвижиха, оформяйки безгласно само три букви. Лим я подмина. Продължи да се движи натам, накъдето го теглеше вятърът... но след крачка-две спря. Нямаше вятър! Нищо наникъде не го теглеше! Една мисъл се прокрадна в ума му. Момичето не беше отправила към него молба за помощ или милост. Обърна се, за да види отново безгласно изречените букви от устните ѝ.

- "Л... И... М..."

Тя произнасяше името му! Отново и отново.

Веригата в ръката му изплющя като камшик. Уви се около врата на единия конник. Едно дръпване и той падна на земята. Там си и остана с прекършен врат. Хубаво е, когато носиш петдесет килограмова броня да седиш по-здраво на седлото. Нападението можеше и да беше изненадващо, но не свари инквизиторите неподготвени. Единият вдигна Жилото³ си и почти го опря в гърдите на момчето. Преди да успее да дръпне лоста, който щеше да освободи натрупаното в скритата в дръжката пружина, а тя на свой ред да изстреля еднометровата стоманена стрела, Лим небрежно отмести оръжието нагоре. Лостът изщрака, пружината звънна и излитащата стрела развя косите му. Все пак тя намери жертва, в която да се забие. Третият инквизитор непредвидливо се бе промъкнал в гръб на момчето. Падна от коня след звън на стомана, Лим небрежно го оприличи в ума си на изтърван чувал с посуда. Момчето все още държеше Жилото и с рязко дръпване го измъкна от ръката на объркания инквизитор. Хубавото или лошото в случая беше, че тези оръжия имаха острие и на другия край. Лим примижа, за да се прицели, и го заби в отвора на забралото на рицаря, от където то попадна право в окото му. Четвъртият инквизитор накара коня си да се изправи на задните крака, за да стъпчи нападателя със стоманените си копита. Момчето се наведе, за да избегне първия ритник на животното, и пристъпи напред. Вече под туловището на коня, уви веригата около задните му крака и дръпна. Конят и ездачът може и да тежаха няколко стотици килограма, но точно сега се крепяха само на две крехки опори. Веригата прекърши краката на животното и то се строполи настрани, затискайки ездача си. Колкото и да махаше с копита, никога повече нямаше да се изправи. Лим се извърна към спешения инквизитор, който все така стискаше момичето за врата, но вече бе извадил меч.

- Ако направиш и крачка ще...

Момчето бе събрало веригата в шепа и сега просто я хвърли. Тя се разплете и шибна инквизитора в лицевата част на шлема и тя се вдлъбна. Той изпусна момичето и направи крачка назад. Подхлъзна се и падна по гръб. Дори и да се беше опитал да стане, Лим не му даде шанс. Скочи отгоре му. Затисна гърдите му с коляно и започна да го налага с юмруци. Под безжалостните удари шлемът започна да се вдлъбва. През отворите и сглобките швирна кръв и премазана плът. Лим спря да нанася удари чак когато шлемът заприлича на зле изкована купа. Изправи се и погледна момичето, което го гледаше с ококорени очи, затиснало с ръце устните си, за да не извика. Обърна ѝ гръб и тръгна, не знаеше накъде върви, вече нямаше вятър, който да го напътства. Чу тичащи стъпки. Момичето бягаше, и с право. Той беше чудовище... не, той беше нещо много по-лошо... той беше БЕЗДУШЕН! Обърна се, за да я види за последен път. Тя наистина бягаше, но не от него, а след него. Настигна го и се хвърли върху му. Телата им се сблъскаха и тя го притисна в прегръдка. Лим за малко да извика, докосването на момичето беше изгарящо топло и изпълнено с чувства. Те го заляха като порой и той се срина на колене. Момичето продължаваше да го държи в прегръдката си и все по-силно го притискаше към себе си. Докато Лим не се разплака. Тя хвана лицето му с ръце и старателно избърса сълзите му.

- Вървим... на... там! - Личеше, че думите, които изрича, са ѝ чужди и трябва да търси значението им в ума си.

Лим проследи протегната ръка и видя в далечината обвита в мъгла злокобна гора. За него нямаше значение накъде ще върви, затова я последва. Тя го държеше за ръката и го дърпаше да побърза, но той не можеше да се движи чак толкова бързо.

Сивото небе се наля с тъма и те трябваше да спрат за през нощта. Опитите на момичето да запали огън, удряйки два камъка един в друг, не постигнаха успех, а ставаше свирепо студено. Едва сега забеляза факта, че тя е облечена в пъстра, но тънка рокличка, която не можеше да я предпази дори от хлад. Лим свали кожите, с които беше наметнат, и я загърна в тях. Колкото по-тъмна ставаше нощта, толкова по-нагъл ставаше студът. Хапеше така силно, че по откритите части на телата се появиха кървави следи. Момчето непохватно прегърна момичето, за да я стопли, а тя се гушна в него като коте в шепи. Топлина обля празната му душа, а тази вечер вятърът не дойде да къса душата му с ледените си повеи. Може би не беше останало какво да отнема или пък се страхуваше от момичето.

- И Н`на - прошепна тя в ухото му. - И Н`на.

На Лим му трябваше известно време, за да схване, че тя му казва името си. Сънят го обгърна, лек и приятен, дори цветен, и от доста време насам той му се наслади.

Слънцето беше просто по-светло петно на сивия небосклон, когато те поеха отново на път. Момичето му беше обяснило с малкото думи, които знаеше на неговия език и с много повече жестове, че трябва да стигнат до гората, която вече покриваше целия хоризонт. Трябваше да го направят, днес. Не утре или в други ден, а именно днес. Защото беше най-късият ден от годината, идваше Зимата. Когато я попита за името на гората, тя тихичко прошепна:

- Ил Шулу.

Той знаеше значението на тези думи: Злата Гора. Това щеше да изплаши всеки, дори и него преди месеци, но сега това беше просто факт, който нямаше никакво значение. Движеха се бързо и упорито и въпреки неприветливия терен, застанаха пред гората, когато слънцето беше на цял пръст над хоризонта.

Тъмни, та чак черни голи дървета с разкривени клони като съсухрени ръце. Парцали тежка мъгла капеше от тях и се стичаше в слузести вади из коренищата. В Ил Шулу не вирееха храсти, трева или цветя. По земята се стелеше само плесен и упорит мъх, който се осмеляваше да расте само върху костите на мъртви животинки.

Когато навлязоха сред първите дървета, И Н`на му направи знак да чака и изчезна в мъглата. Лим седна на паднал дънер и се загледа в нищото. Макар и да изглеждаше мъртва, гората не беше пуста. Нещо тромаво се движеше из нея. Чупеше клони и мачкаше с тежките си стъпки кости и черепи, и тези неща идваха насам. Ръката на Лим само малко по-силно се сви около веригата. Слънцето докосна хоризонта и тварите, обитаващи това място, излязоха от мъглата, отупвайки от себе си лепкавите ѝ късове. Бяха хора, бледи, с безжизнени очи, посивели коси и облечени в дрипи. Пречупени, прегърбени човеци също като него... БЕЗДУШНИ. Хвърлиха му бегъл поглед и започнаха да сядат всеки на точно определено място. Сякаш гости пристигаха на отдавна планирана вечеря. Едва сега Лим забеляза, че са седнали в кръг, а по средата имаше оградено с камъни място, пълно със стари въглени. Слънцето се скри зад хоризонта и мрак погълна Ил Шулу и само очите на бездушните останаха да святкат в нощта. Тогава Лим чу песента, трябваше да е песен, беше звънка и мелодична и въпреки че не разбираше думите, те имаха рима и ритъм.

От дълбините на Злата гора излетя облак от насекоми. Зажужа над главите им, забръмча и накаца по клоните. Поляната се обля със светлина, защото това бяха светулки. От мъглата излезе дълга процесия от момичета в пъстри дрехи. Всяко носеше наръч дърва, поставяше го в старото огнище и сядаше до своя бездушен. После последва нова процесия от девойки, този път окичени с цветя, те безмълвно се наредиха около огнището. Тогава от мъглата излезе И Н`на, носеше простичка бяла рокля и факла. Обиколи кръга от девойки и всяка я закичваше с цвете, когато завърши обиколката, тя хвърли факлата сред наръчите дърва. Огънят се извиси огромен и див. Мяташе се като пленен демон, но не можеше да напусне каменния кръг. И Н`на хвана Лим за ръката и го накара да застане редом до нея пред огъня. Едва сега той се осмели да я огледа. Простата ленена рокличка не беше способна да скрие пищните извивки на тялото ѝ. Косите ѝ бяха сплетени в сложна прическа и току-що окичена с цветя от другите девойки, а ушите ѝ предизвикателно стърчаха. Та тя беше ПЪРВОРОДНА. Всички бяха първородни, но защо бяха толкова дребни и крехки? Приказките ги представяха като високи и стройни. . .

- Лим - прошепна името му момичето.

- И Н`на - тихичко я назова по име и той.

И сякаш ехо поде двете имена.

- Лим... Лим... Лим... - повтаряха името му първородните.

- И Н`на... И Н`на... И Н`на... - тътнеше грубият глас на бездушните.

Момичето откачи от врата си малка стъкленица, в която имаше странно семе. Лим разбра, че от него се очаква да го засади. Наведе се и просто заби юмрук в земята, за да издълбае дупка. Първородната отпуши стъкленицата и остави семето да се изтърколи в дупката. Момчето тромаво и непохватно натрупа шепи пръст отгоре му. Когато се изправи, видя, че в очите на И Н`на напират сълзи. Тя тръсна глава и те покапаха върху земята, за да напоят семето.

Земята се разтресе и Първородната дръпна Лим настрани, за да направи място на поникващото дърво. То имаше множество стебла, които се извиваха и преплитаха наглед хаотично, но явно следващи някакъв план. Когато дървото престана да расте, пред тях имаше малка и кокетна колибка. И Н`на го придърпа вътре, а дървото услужливо спусна върху входа завеса от раззеленени клонки. Останали сами тя го притисна в страстна прегръдка. Толкова силно го притискаше в него, че той усети всяка извивка на тялото ѝ през дрехите си. И Н`на се надигна на пръсти, за да достигне лицето му, и го целуна. Нещо в него избухна. Цветове, вкусове, усещания и чувства, блъскаха го като с чук и той се свлече на колене. Непонятна жега разцъфна в гърдите му и той започна да съдира дрехите си, за да се отърве от тях. Явно същият пламък гореше и в И Н`на, но тя имаше само една проста ленена риза, от която се отърва с лекота. Сръчните ѝ малки ръце му помогнаха да се отърве от парцалите, били някога негови дрехи. Остана само веригата, омотана около ръката му, тя сякаш се беше сраснала с нея. Момичето нежно хвана ръката му и я погали. Веригата се свлече безпомощна и безжизнена на пода.

Навън гората се променяше. Мракът отстъпваше, но не пред светлината на огъня. Сякаш сияние обгръщаше всяка първородна, а тези от тях, които си имаха собствен бездушен, сияеше като малко слънце. Листа покриваха мъртвите дървета. Разцъфваха пъпки и дори даваха плод.

Телата на Лим и И Н`на се преплетоха. Вътрешността на къщичката избухна в пищно и разноцветно сияние. Първородната усети как бъдещето расте вътре в нея.

Навън девойките танцуваха около огъня и пееха. Лим не разбираше нито думите, нито езика, но когато и бездушните запяха, той улови смисъла.

- Мъничка фея плаче в горатa
ето от де е сутрин росата.
Чудовища бродят из чудния лес,
Капани поставят и феи ловят,
Крилцата им нежни те ще изтръгнат
В сребърна клетка те ще ги пъхнат.

Бездушни воини с студени сърца
рицари дръзки на смели дела.
Чудовища бием и трепем злодеи.
Нямаме жалост, нямаме страх
Душа не остана в нашата плът
Затуй и не сещаме грях.

Ловците на малките феи ловим
Ръцете им скверни
Дет късат крилцата им нежни
Режем без жал, до лакътя чак.

Нощем когато луната изгрей
Мънички феи с ефирни крилца
Даряват ни своите нежни сърца.
Огън разгаря се в нашата плът
Ледът на душите ни стапя се тук
Отново сме хора, тук и СЕГА
Додето споделяме тез сърчица.
Но утрото иде, слънце изгря
Пропъждайки феите в тъмна гора
Изстиват сърцата и лед ни сковава
Стоманата само тук ни остава
Денем ще режем пак чужди гърла.

Беше чувал тази песен, не беше приказка или пък легенда. Митът за ВАРДЯНИТЕ, стражите, които пазят феите, които се опитват да върнат Бялото дърво към живот. Е, явно не беше нито приказка, нито легенда, още по-малко пък мит, защото сега той беше един от тях. Той беше ВАРДЯНИН, не, такъв щеше да стане на сутринта, а сега беше едва среднощ. И Н`на шепнеше нещо в ухото му и той разбираше какво му говори...

***

Дори от тук тази нощ Ил Шулу изглеждаше като жива. Беше пълна с цветове и звуци и такава щеше да бъде до заранта. Ка`То стоеше на малкия хълм и стискаше за врата непокорния Сироко - вятърът на войната.

- Успокой се, пале! Няма повече да гризеш от душата му! Отне твърде много от него. За малко да подмине момичето!

Сироко, приел формата на вълк, се мяташе в хватката му, но не можеше да се отскубне, все пак Ка`То беше Владетел на вятъра. Затова се успокои и се остави мъжът да го чеше зад ушите. Земята леко потрепери и на пустия и гол хълм израсна дърво. Вятър развя клоните му и крехките му листа се посипаха като блестящ дъжд, който оформи фигура на девойка. Тя пристъпи напред, стиснала в ръка флейта, но по начина, по който я държеше, се долавяше намекът, че може да я използва и като оръжие.

- Какво правиш с децата ми и изчадията на Лоуки, Ка`То? - тя не викаше, гласът ѝ беше достатъчно твърд.

- Сватосвам ги, Шула, какво друго! - усмихна се Владетеля на Водата.

- И какво си мислиш, че ще постигнеш? Те дори не са чистокръвни първородни, те са...

- Наричат ги феи, Владетелко на природата.

- Деца на първородни и хора, ето какво са те, мелези. Никакви феи не са!

- Но имат силата да съживяват дървета!

- Да, една от твоите феи може да съживи десетина дървета през живота си. Това няма да върне гората... нито Бялото дърво.

- Забелязваш ли, че от тези връзки се раждат само момичета? Имаме само феи.

- Какво се опитваш да кажеш, Ка`То?

- Този път ще се роди момче... може би!

- Раша Л`ах - Сърцето на гората?! Нима наистина вярваш, че това е възможно?

- Надявам се, сестрице, надявам се!

***

Бележки под линия:

1 - Криджик – феномен, характерен за Севера, при изключително голям студ растенията замръзват, превръщайки се в леден кристал, изключително устойчив на топлина. Ценен от кръчмарите и хаджиите като охладител за напитките, керванджиите в Пустинята го използват като авариен запас от вода, тъй като е по-лек и по-лесен за съхранение от самата вода, понякога се използва и като разменна монета, но единствено и само в пустинята. Ледените великани също проявяват интерес към него и се носят слухове, че са склонни да освободят някоя душа от Ледения къс срещу значително количество криджис.

2 - Кръстияни - след войната между хората и боговете част от човеците отхвърлят вярата в богове и управляват съдбата си със собствените си ръце. За да се отличават от Боголюбците, те носят кръстове, като бижута или като украшения върху дрехите си, а по-фанатичните - и като свещени символи. Произходът на кръста е от периода на войната, когато хората все още не са наясно, че боговете са смъртни. При обсадата на Бранник в ръцете им попада бог, който е прикован на кръст и изтезаван, докато умре. От тогава кръстът се нарича Дървото Богоубиец, а отреклите се от боговете се назовават Кръстияни.

3 - Жило - традиционно оръжие на инквизиторите кавалеристи. Представлява копие, боядисано наполовина в жълти напречни ивици върху черен фон (от където и идва името му, сравнявано с оса), в жълтия край има скрит пружинен механизъм, изстрелващ стоманена еднометрова стрела, на другия изцяло черен край е монтирано острие на копие или пика. Идеята е след като се изстреля стрелата по врага, жилото да се обърне с черния край напред и да се използва като обикновена пика или копие.

***

Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.