Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
В хана не беше останало нищо. От сутрешната глъч отекваше само споменът. Потрошени столове и маси се търкаляха из залата за хранене. Миризмата на прясна кръв беше заменила тази на омлет с пушено месо. Трупове нямаше. Селяните ги бяха изнесли и големи клади горяха на западния склон.
А денят беше слънчев. Беше минала седмица след пролетното равноденствие и околните гори, а и самото село се събуждаха за нов живот. Макар Остен да беше мирно село, сутрешната суматоха не беше засегнала ежедневието на хората. Те бяха чували за набезите на север и бяха подготвени за момента, в който те ще достигнат и до тях. Или поне така си мислеха. Това, за което не бяха подготвени обаче, се случи още предната вечер. Всъщност пристигна предната вечер и сега седеше в частната трапезария на почти разрушения хан и очакваше закуската си.
Не беше нито по-висок, нито по-силен от повечето мъже в селото. Смугъл, с остри, почти орлови черти и южняшки акцент. Черната риза без ръкави откриваше двете големи черни змии, татуирани на ръцете му. Но дори това не би предизвикало внимание, ако на мантията, развяваща се на гърба му, не стоеше един простичък черен квадрат на червено поле.
- Закуската ви, сър. – Борах остави меча, който почистваше от засъхналата кръв и вдигна поглед към момчето, което тъкмо поставяше чашата с кафе на все още тлеещата от пожара маса.
- Корин, нали? – Момчето кимна. – Видя ли какво се случи тук сутринта, момче? – Отново кимане. – Това следва от тук нататък. Днес, утре, вдругиден. На север се вихри война. Мрачни неща се случват и макар да мислите, че сте подготвени, ще ви връхлетят и ще ви пометат. Нищо няма да остане от това село.
Борах отпи от кафето си. Корин стоеше изправен до масата. Борах не харесваше такива младежи. Слаб, примирен, млад мъж, който не е хващал меча през живота си. Гадеше му се да го гледа как поднася кафе. Сутринта, когато боруните нападнаха, го беше видял да се крие под тезгяха. И не беше само той. В селото имаше най-много десет мъже, които знаеха как да си служат с оръжие. А война наистина приближаваше. Борах я беше изпреварил, но знаеше, че на селото му остава не повече от седмица спокойствие.
Плахо движение в ляво прекъсна мисълта на Борах. Той се обърна, като в същото време постави дясната си ръка на ръкохватката на меча. Пред него стоеше дъщерята на ханджията.
Висока девойка, с дълги черни коси, сплетени на дебела плитка. На кръста ѝ беше запасан дълъг нож. Беше облечена с късо сетре, мъжки панталони и меки чизми. Зелените ѝ очи го гледаха, колкото плахо, толкова и предизвикателно.
- Архимагистър Варсторн, позволете. – Борах кимна. – Мъжете питат какво да правим сега. Труповете са събрани и запалени.
- Много добре, госпожице Сарънс. – Борах остави чашата от кафе на подноса и се изправи. – Съберете всички, които могат да си служат с лопати и кирки. Като не могат да се бия, ще строят. Трябва да укрепим селото. Да не би да открихте още някой, който може да си служи с оръжие?
Джийла Сарънс поклати тъжно глава.
- Издирваме лудия Чорлтън – той е бил войник в първите северни войни. Вярно, че е малко чалнат, но все още има достатъчно в главата си и може да е от полза.
- Добре. Сега върви да събереш хората. След четвърт час на северния хълм – каза Борах, докато наместваше меча в канията.
***
Борах стоеше на хълма. Боруните бяха твърде напористи напоследък, което не беше присъщо за тях. Войната, разиграваща се на север, явно отнемаше голяма част от вниманието на боговете, щом Астос беше пуснал мръсните си твари да се разхождат безконтролно. Остен беше село, около което почти нямаше планини, а тези твари изникваха и от най-ниските хълмове. Това предвещаваше само страшни неща.
Истеричен смях отвя и разпиля мислите на архимагистър Варсторн.
- Значи видяхте боруните. Колко са – девет стъпки високи, като в приказките ви, а селяци. Видяхте ли, че със сол и изворна вода не се брани къща. Само желязото помага. – Мъжът, който говореше (и се смееше лудешки), беше висок и хърбав. Осанката му беше като на войник, но изглеждаше сякаш годините са изпили от него и последните сили, които някога е имал. Въпреки това в начина, по който държеше ръката си на дръжката на меча, сякаш всеки момент ще завърти оръжието и ще се бие до смърт, Борах видя, може би единствената надежда за спасение на това село.
- Джос Чорлтън – представи се мъжът, след като се изкачи по хълма. – Вие трябва да сте многоуважавания магистър Варсторн. – Каза го с лека насмешка. И може би с право. Отблизо Борах видя, че мъжът можеше да му бъде баща. Вярно, че Джийла беше казала, че се е сражавал в първите северни войни, но Борах си представяше млад войник, видял само малка чест от сражението и завърнал се в селото си като герой. Джос Чорлтън беше всичко друго, но не и младеж-самохвалко. В леко лудешкия му поглед Борах видя мъж, който е преживял, който е видял и е научил. Видя един истински войник, изпечен в битките и кръстен в огън.
- Тия момчорля – продължи Джос, – дето си ми ги събрал тука, за бой не стават. Те даже и троли не са виждали, мислят ги, че са като ония тролчета, дето ги ползвахте вие маговете за вестоносци. През първата война де, ама ти надали я помниш, като те гледам.
- Не ги помня – отговори Борах и за първи път в живота си (който, честно, не беше толкова дълъг) се почувства като пълен идиот. Че кой, по дяволите, помнеше троловете. Цялата им безгръбначна пасмина беше избягала отвъд всемирния океан още преди края на Първата Северна война. – Тия мъже съм ги събрал да строят, капитане, не да се бият. – Само предположи, че е капитан, нямаше от къде да знае. – В цялото село има около десетина мъже, които могат да държат оръжие – продължи Борах, още преди да се усети, че всъщност се оправдава пред човек, в чиито очи се чете предимно лудост.
- Хубаво, от кога им говоря аз, че трябва палисада или по-хубаво, каменна стена. И порти, с кули и катаракти. Ама не – старият Джос е луд, какво ли разбира той. – Старецът се обърна към събралите се в подножието на хълма мъже и погледът му замръкна. – Мен не ме слушат. Вярно, може и да съм поизкуфял малко. Но тебе ще послушат – ти си учен и магьосник. Помогни им, магистре. Нека не виждат това, дето моите стари очи видяха. Моята и тъй е свършена – на тях помогни, пък аз каквото мога ще направя. Че кой войник не ще да умре в битка.
***
- Магистърът ще го изгони – викаше един.
- Аз му казах: Луд е нашият Джос.
- Ама беше прав за боруните – каза друг.
- Виждал ги е, ама не му вярвам, дето се е бил. Нали видяхте зарана – само магия ги погубва, както е речено в приказките.
- Тихо! – Джийла стоеше пред тълпата мъже и се опитваше да ги усмири. – Магистърът ще говори.
Хората се смълчаха. Борах стоеше на хълма и оглеждаше тълпата. Селяците бяха трудолюбиви, щяха да построят добро укрепление.
Изведнъж сякаш нещо погъделичка ума му. Нещо близко и много познато. Нещо, което беше усетил и предната нощ и затова се беше запътил към селото. Боруните идваха. Нямаше да има палисада. Нямаше да има отбрана. Само сеч. До него Джос се размърда.
- Идват – прошепна, докато се обръщаше на север. – Не ме гледай така. Не ги усещам като теб, магьоснико, просто вятърът духа от север – каза и отправи налудничавата си усмивка към изненадания Борах.
- Бягайте! – изкрещя Борах към хората в подножието на хълма. – Боруните идват. Бягайте, скрийте се в горите на юг. Аз ще ги задържа тук.
В първия момент селяните останаха по местата си, изненадани и объркани. След миг ги връхлетя паника. Обърнаха се и се затичаха с все сила. Блъскаха се, събаряха по-дребните. Жените и децата се разпищяха, когато първите мъже стигнаха до селото, крещейки за наближаващата опасност. Борах се обърна към Джос. Старецът все още го гледаше с идиотската си усмивка.
- Аз оставам, фокуснико. Някой трябва да ти пази гърба. – Ръката му се уви около дръжката на меча. Той изпъна гръб, обърна се на север и впери поглед в далечината. Борах си помисли, че е бил велик воин, а може би още е.
- Ние също оставаме, магистър Варсторн. – Двамата се обърнаха. Към тях вървяха трима младежи, едва достигнали възраст за женене. Двама от тях носеха лъкове. Едва когато се приближиха още няколко крачки, Борах осъзна, че третият, който носеше дълъг нож, всъщност е Джийла Сарънс, дъщерята на ханджията. – Няма да бягам – каза тя, - ако войната наистина идва, както казвате, бягството няма да помогне, само ще ни измъчи. Оставаме тук.
Борах огледа малката си армия. Двамата младежи държаха стабилно лъковете, очевидно знаеха как да си служат с тях. Джийла също си служеше добре с ножа, беше я видял сутринта в хана. Що се отнася до стария Чорлтън – в очите му гореше пламъкът на изпитания в битките воин, който за нищо на света не отстъпва от позицията си.
- Добре. – Борах им кимна да се приближат. – Ще слушате Джос.
Тримата кимнаха и се обърнаха към стария войник с очакващи погледи.
- Какво сте се ухилили като репи – тросна се Джос. – Вие двамцата, с лъковете, една крачка пред магьосника, започвате да стреляте по моя команда. Понеже сте само двама – стреляте там, където сте сигурни, че ще улучите. Ханджийката с мен, десет крачки пред тях. Който мине през фокусите на магистъра и стрелите, е наша работа. – Борах изпсува до него и Джос се обърна, тъкмо навреме, за да види как от гората на север изкача орда боруни. – По дяволите, само на петстотин стъпки. Айде, хлапета, по местата. Сега ние сме палисадата, няма да им се дадем лесно – и затича надолу по склона.
Боруните се изсипаха от гората. Орда противни човекоподобни. Тичаха неорганизирани, просто тълпа. Борах си помисли, че изглеждат по-хаотично и от бягащите на юг, паникьосани селяни. Нямаше значение, не му беше сега времето за размишления. Магистър Варсторн вдигна ръка и от нея полетя огнена топка, после още една и още една. Някъде в цялата суматоха чу едно силно и ясно „Стреляй!“ и видя как две самотни стрели полетяха в небето. И улучиха – безпогрешно. „Все пак ги бива“, помисли си магьосникът, докато продължаваше да мята огън по боруните. Потърси с поглед Джийла и Джос. Старецът не видя, но момичето забиваше камата си, чак до дръжката, във всеки приближил борун. А приближаващите се ставаха все повече. Огнените топки не бяха достатъчни да ги задържат настрана. Те не се бояха. Имаха само една цел – да унищожават, всичко останало беше просто малко препятствие, безинтересно.
Изведнъж малка група боруни се отцепи напред и изскочи точно до Джийла. Борах свали двама с поредния огнен изблик, но бяха повече, отколкото можеше да повали наведнъж. Момичето се бореше със зъби и нокти. Две стрели се забиха в най-близкия до нея борун, но и това не спря яростната атака на събратята му. Борах продължаваше да хвърля огън, ту към нападателите на Джийла, ту към останалите по-назад боруни. Още съвсем малко, ордата не беше чак толкова голяма, щяха да я прекършат. Трябваше му само още малко време. Къде, по дяволите, беше проклетият старец. Щеше да прибере тези младежи живи и здрави по домовете им. Трябваше.
Потърси отново Джийла с поглед. Видя я между трима боруни. Бореше се. Оцеляваше. Наистина беше добра с ножа. Въртеше се, пробождаше, сечеше, но нямаше шанс. В този момент отнякъде връхлетя Джос. Вряза се между нея и нападащия я борун с такава скорост, че Борах се почуди дали не е сбъркал в преценката си за възрастта му. Джос прободе гадината в сърцето, обърна се, посече друг през гърдите и застина. Джийла хвърли ножа си към третия и дръжката остана да стърчи от гърлото му, докато съществото се свличаше на земята. Късно. Джос също се строполи. От гърба му стърчеше къс нож.
Борах стисна зъби – нямаше време за съжаление, отпрати поредното кълбо огън към вече доста оредялата орда на боруните и даде заповед на стрелците. Повече не се обърна към Джос, докато и последният борун не се превърна в пепел, понесена от вятъра. След това бавно закрачи по северния склон на хълма.
Джийла стоеше до едно дърво. Не плачеше, не говореше, всъщност не правеше нищо. Просто стоеше. Когато Борах се приближи, тя просто се обърна, прибра ножа в канията и отиде да му помогне да вдигнат тялото на Джос. Старецът още стискаше меча в изстиналата си десница. Момчетата предложиха да го занесат до селото, да го погребат като герой, какъвто беше. Джийла възрази. Борах беше съгласен с нея. Погребаха го на няколко крачки от мястото, на което беше загинал. В сянката на висок бор. На северния склон на хълма.
Тримата стояха до малкия гроб. Вятърът поклащаше прясната трева и развяваше окъсаните им дрехи.
- „Просто вятърът духа от север“ – прошепна с усмивка Борах и добави: – Поздравява своя герой. Поздравява теб, Джос.
След това малката група се отправи бавно към селото. Имаше още толкова неща да се свършат.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил