Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Много, много отдавна, когато магията все още съществуваше за хората, Тъмният маг Алуд Ка проклел Северните хора никога повече да не видят слънчева светлина и обгърнал небето с черни облаци. Много шамани пробвали да развалят проклятието, но уви никой не могъл. Години минавали, хора се раждали и умирали без да видят слънцето. Велики империи, които притежавали десетки градове и зимни дворци, се борели за оцеляването си. Природата бе опустяла, Вълшебните дървета на Севера започнали да замират, а животните бавно, но сигурно изчезвали от света. Когато малките номадски народи решили да се спасят с бягство на юг, били посрещнати от зимни виелици, които успели да ги унищожат. Северът бил обгърнат от Проклятието и никой не могъл да избяга от съдбата, която ги очаквала. Светът на зимата бавно си отивал и никой не искал да му се притече на помощ.
Един от Великите народи – този на Чинатите, бил пред своя край. Някога този народ е имал велика империя и още по-велика армия, която всявала ужас във вражеските редици. Зимните им дворци били големи като планини, ледените им пътища били огромни и красиви, но Мракът за тях бил пагубен. Те успели да запазят само един-единствен град от десетките, които имали – Пенсей. Той се намирал под планината Вортук, чиито върхове се били превърнали в огромни ледени шипове. Около града имало множество гейзери, които спасявали малкото оцелели от Проклятието.
Шаманът на Песней, който бил последният оцелял от императорския род на Чинатите, притежавал всички черти на дома си. Той бил висок, едър с желязна воля и непреклоним дух. Всеки ден той прекарвал в последната оцеляла Вълшебна гора почти целия ден, търсейки начин да се отърве от проклятието на Алуд Ка. Дните отминавали и хората ставали все по-малко, храната – все по-оскъдна, но Шаманът не губел вяра и всеки ден той медитирал пред последното дърво на Вдъхновението – свещено за Северните хора.
И дошъл денят, в който Шаманът успял да разбере как да спре Проклятието, тегнещо над Севера. В гората на Вълшебството повечето дървета били загубили листата си, единствено Вдъхновението бе запазило част от своите чудновати бели листа. И именно тогава, докато Шаманът медитирал чул… чул шепота на листата. Той отворил очи и погледнал към дървото. Видял как листата леко се движали. И тогава усетил полъха на вятъра, който се спуснал надолу. Увил се около него като призрачен воал, сетне се изпарил. Шаманът се изправил и се ослушал. Вятърът се върнал обратно, като духал на север към Вортук. Жрецът не се поколебал и го последвал. Дните минавали и Полъхът водил Шамана по стръмните, ледени пътеки на Вортук. Започнало да става все по-студено и по-опасно, но той не се отказвал, а продължил да следва съвсем лекия шепот, вярвайки, че ще успее да намери спасение за света на Зимата. Но въпреки силата си, той ставал все по-слаб и по-слаб. С последни усилия той успял да влезе в една пещера, която била точно в подножието на най-високия връх на Вортук, където Полъхът спрял. В дъното на тази пещера Шаманът съзрял малка движеща се светлина. С тъга разбрал, че разумът му го напускал, но все пак решил да отиде до края. С всяка изминала стъпка Шаманът започнал да диша по-леко. Студът бавно започнал да го напуска. Почувствал огромна, нечовешка сила, която го обгърнала. Щом стигнал края на пещерата, разбрал, че това не е била обикновена светлина, а легендарният дух на принцесата-воин Салина. Тя дарила силата си на единствения човек от Северния народ, който е бил способен да проследи зова ѝ, силата, която единствена можела да премахне черните облаци, застанали вече десетилетия над Севера – Силата на Вятъра.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил