Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Крийте се и треперете, смъртни, защото часът на смъртта ви наближава. Дойде моментът на моето отмъщение. Настъпи денят, в който ще изчистя Земята от живот и ще я покрия с лед.
Ето ме. Несъществуващият на това негостоприемно място наблюдател не би забелязал логика в препускането на снежинките. Най-обикновена виелица, би си казал той. Но вятърът ги носи с бясна скорост към едно единствено място - центъра на всичко, откъдето всичко ще започне да умира.
Те се блъскат смъртоносно една в друга и умират мигновено, без дори да имат шанса да изпитат болка. Щастие, което няма да позволя на вас. Труповете им остават за момент като замръзнали на място, а върху тях се трупат нови и нови жертви на гнева ми. Тази част образува краката ми, онази – ръцете ми. По-едрите, примесени с болезнено откъснати от някой айсберг парченца лед, вятърът ще насочи към торса и главата ми.
Ураганът става все по-силен, а броят на снежинките расте. Тялото ми придобива все по-отчетлива форма и се сгъстява, поглъщайки атакуващите го ледени парченца. Стихията би убила човек за секунди, но за мен означава живот.
Скоростта става невъзможна. Ледът лети към мен толкова бързо, че от триенето в атмосферата се запалва. Става невъобразимо светло. Всичко около мен гори.
Бум! Ето го и последният сблъсък. Взрив, който опустошава всичко на стотици метри от мен. Снегът се изпарява, а под краката ми остава само твърдият лед. Въздухът угасва и арктическият студ отново завладява света. Вкочанената земя отново потъва в мрак. А моето тяло е готово и аз отново съм тук.
Изправям се, протягам ръце и изпуквам врата и гърба си. Няколко неуспели да се влеят в мен снежинки се изтърсват от тялото ми и падат безжизнено на земята. Отварям очи и ги изпълвам с мрака около мен. Отварям уста и поглъщам студа. Изревавам от удоволствие – удоволствие от завръщането ми в този свят, от звука на собствения ми смразяващ глас и от предстоящата оргия на опустошение и разруха.
Спирам да рева едва когато оставам без дъх. Оглеждам се. Срещу мен стои една банши. Призрачното ѝ лице ме гледа безизразно, а сините ѝ коси сякаш плуват във въздуха, незачитайки законите на гравитацията или вятъра.
Първата ми жертва.
Закрачвам заплашително към нея. Устата ми се изпълва със слюнка, предвкусваща кръвта ѝ, очите ми пламват. Установявам, че нямам търпение да извърша първото си убийство и забързвам походката си, а след това дори се затичвам.
Баншито остава на място и не помръдва дори когато заставам на два метра пред нея.
- Какво си ти? – пита ме тя. Съществото говори сякаш със стотици гласове наведнъж. Някои от тях са нежни и женствени, други – заплашителни и ужасяващи. Но болшинството са студени и безжизнени, също като мен.
Също като мен.
Преглъщам, а очите ми отново стават ледени.
- Махни се от пътя ми, банши, и се скрий обратно в дупката, от която си изпълзяла. Днес имаш късмет – ще те оставя да живееш.
- Нямам късмет. Никога не съм имала късмет – отговаря ми тя с армията си от гласове.
Изсмивам ѝ се подигравателно.
- Наричай го както искаш. Няма да те убия днес. Първо ще те оставя да погледаш как загива светът ти. Удължавам живота ти с няколко години.
- Нямам живот. Мъртва съм от векове. Бях прокълната още по времето, когато по тези земи имаше тучни поляни и пасящи стада. Но те умряха… всички умряха.
Учудвам се на липсата на благодарност у това същество. Но махвам с ръка. Няма значение, така или иначе ще умре с останалите много скоро. Продължавам напред и я подминавам. Тежко и горко на следващия, който се изпречи на пътя ми.
- Виках за помощ, крещях и плачех… - продължава баншито, - но накрая не остана никой, който да чуе воплите ми.
Тя остава така, загледана в нищото. Усеща, че съм я оставил едва когато вече съм на десетки метри зад нея. Обръща се след мен и сякаш без усилие фигурата ѝ се понася във въздуха и ме настига.
- Какво си ти? – пита ме отново тя, носейки се до мен.
Тежко и горко и на нея, ако не спре да говори.
- Жадувам за компания от толкова дълго… А ти си първият, който ме вижда и чува.
Търпението ми се изчерпва. Явно все пак ще убия първата си жертва още сега. Обръщам се към нея, а тя ме поглежда учудено със сияещите си в синьо очи. Вдигам ръката си и разпервам длан към съществото. Свивам пръстите си и усещам как гневът ми се трансформира във вледеняваща енергия, пресушаваща живота на жертвата ми. Призрачната кожа на баншито започва да се материализира и да се напуква. Косата ѝ потъмнява и пада надолу. Баншито ме поглежда ужасено, изкрещява пронизително от болка… и изчезва.
Убих ли я? Унищожих ли първата душа, която срещнах и която стана свидетел на прераждането ми? Никога не можеш да си сигурен с митичните същества. Но няма значение. Отново съм сам, а в далечината чувам разтревожения звън на камбана. Развълнуван, изкачвам близкото възвишение на бегом и поглеждам в посока на звука. Пред очите ми се разкрива долина, в която се мъдри китно село. Улиците му са осветени с факли, а газови фенери прогонват мрака от прозорците на дървените къщи.
Познатата тръпка отново ме връхлита. Предвкусвам смъртта на всички тези хора и еуфорията ме завладява. Затичвам се към тях. По склона има сняг, който явно е останал незасегнат от раждането ми, но това не ме забавя. Всяка снежинка, която докосвам, се влива в леденото ми тяло, изпълвайки го с нови сили. О, да, това ще е забавно!
Селяните излизат от къщите си, загърнати в палта и забулени в шалове. Движейки се плътно един до друг, прегърнати или хванати за ръце, семействата се тълпят в църквата, а там вероятно падат на колене върху студения каменен под и се молят на апатичния си Бог да ги спаси. Бог, който няма още дълго да разполага с хора, които да му се кланят. Четирима мъже остават да стражуват, всеки застанал срещу ъгъл на църквата. Държат газови лампи и копия и треперят – както от страх, така и от студ.
Забавям бяга си. Добитъкът сам се събра в обора – няма кого да гоня. Влизам в селото. Входът е обозначен от две факли от двете страни на покритата със сняг пътека към църквата. Светлината им ме дразни и гледам да не се бавя излишно около тях. Един от стражите ме забелязва.
- Ей! – подвиква ми той. Останалите се обръщат, поглеждат към мен и отиват до първия. Силуетът ми се очертава на фона на факлите, но фенерите им са твърде слаби, за да ме осветят отпред. Няма как да видят, че не съм човек.
- Приятел, влизай в църквата! Баншито е някъде наблизо, не я ли чу? – подвиква ми друг.
- Чух я – казвам аз и се усмихвам злорадо. – Викът на баншито предвещава смърт.
Каква подходяща случайност. Поне в този случай митът ще се окаже истина. Смразяващият ми глас плаши мъжете и трима от тях се дърпат назад.
- Аз пък съм чувал една по-стара легенда. – Изперчва се останалият по-напред. – Според нея викът на баншито носи надежда.
- Ами да проверим кое от двете е – предлагам аз, макар да не възнамерявам да чакам отговора им.
Протягам длан към мъжа и свивам пръсти. Той започва да се дави, а кожата му придобива синкав оттенък. Пускам го веднага щом усещам, че животът му го е напуснал – не смятам да си губя времето с един, щом ме чакат десетки. Трупът му се свлича на земята, а тримата мъже ме поглеждат шокирани.
- Пресвети Боже, помогни ми – прошепва единият.
Усмихвам му се обезкуражаващо и го поглеждам лукаво. Вдигам рязко двете си ръце, при което телата на тримата политат назад и се удрят в стената на църквата.
- Пресветият ви Бог не може да ви помогне. Той не съществува. Съществува само гневът ми – казвам им аз, раздразнен от безпомощността им.
Усещам, че единият от мъжете е още жив.
- Тв… Тв… - запелтечва той. Отпускам хватката си, за да го оставя да се изкаже. – Това е пророкувано. Избрания ще те спре.
Повдигам вежди недоверчиво. Леко свивам безименния си пръст, с което натрошавам гръдния му кош и смачквам сърцето му. Да видим как ще го спаси неговото банално пророчество сега. Пускам труповете да паднат в преспите под тях, където снегът постепенно да ги погребе – така, както бях погребан аз преди толкова много години.
Тръгвам към входа на църквата. Усещам, че баншито отново се е появила – стои безмълвно зад мен и ме наблюдава. Нека гледа, мисля си аз. Нека знае какво я чака.
Масивната дървена врата постепенно се навлажнява и вкочанява под напора на волята ми. Когато усещам, че е готова, я ритам с все сила. Тя се разпилява на милиони ледени трески, които посипват навелите се в молитва миряни. Всички се обръщат стреснато към мен. Някои се разплакват, други крещят, трети тръгват да бягат, но никой не се опитва да ме нападне. Част от мен дори е разочарована от липсата на предизвикателство.
Слагам ръцете си на стената от двете страни на вратата и каменните блокове се покриват с лед. Ледената покривка се разпространява по стените и тавана, покрива прозорците и другите врати. С крайчеца на окото си виждам как жена на средна възраст тъкмо посяга да отвори една от вратите към задните стаи, когато ледът я покрива. Ръката ѝ залепва за дръжката. Тя изплаква и се опитва да се освободи, но ледът вече е плъзнал и по нея. Само няколко секунди по-късно жената е увековечена в безжизнена ледена скулптура.
Същата съдба застига и останалите, когато ледът от ръцете ми плъзва по пода. Един по един, селяните се превръщат в крехки статуи от замръзнала вода. Някои се качват по пейките в опит да избягат, но спасение няма – гневът ми е всеобхватен. Бавно, но сигурно, магията ми ги достига и ги прегръща със смъртоносно мразовитите си ръце.
Последните живи в църквата са свещеникът и млада жена, които са се качили върху олтара – най-високата мебел в църквата.
- Защо ни наказваш, Боже?! – проплаква жената.
- Не плачи, чадо – казва ѝ свещеникът и хваща ръцете ѝ в своите. Тя го гледа с трогателна надежда, а аз едва сдържам смеха си. – Бог има план за всичко. – Ледът вече пълзи по краката им, но двамата сякаш не го усещат, потънали в мисълта за безсмисления си Бог. – Щом е по неговия план, значи всичко е за добро…
Колко жалки последни думи, мисля си аз. Но всеки има правото да избере сам как да умре. Някои, като тези двамата, решават да покажат овчедушието си и да се уповават на религиозни измишльотини. Други, като мен, се борят с участта си, правят всичко възможно, за да живеят. Но накрая всички умират.
Осъзнавам, че ми е отнело само минута да превърна църквата в сцена на една огромна ледена постановка на ужаса, замръзнала в най-страшния момент от сюжета си. Доволен от творбата си, отдръпвам ръце от стената и ги изпуквам, подготвяйки се за финалния щрих. Дали да срутя църквата и да оставя каменните блокове да доведат картината ми до логичния ѝ край или собственоръчно да пръсна фигурите на милиарди малки парченца? Все още не съм решил напълно, но вече замахвам напред, готов да освободя последния разрушителен заряд от магията си.
Изведнъж усещам чужда ръка върху своята – тя ме е хванала и блокира движението ми. Обръщам се и виждам баншито да ме гледа с тъжните си студени очи.
- Недей – казва ми тя. Стотици гласове ме умоляват като един.
Насочвам цялата си злоба към нея. Никой не може да ме прекъсва, докато въздавам справедливост. Още по-малко пък някакво побъркано банши, което скита като просякиня из ледената пустош.
Трябва ми само мисъл, за да насоча част от ужасяващия студ, течащ из вените ми, към нейната ръка. Тя се отдръпва като опарена, поглежда ме още веднъж настойчиво, след което отново изчезва.
Изръмжавам на празния въздух пред мен. Все някога ще я хвана. Обръщам се отново към скулптурата ми, за да се полюбувам за последен път на детайлите й. Какво пък, решавам накрая. Ще я оставя така. Нека стои като монумент на гнева ми.
Излизам навън и оставям виелицата да нахлува свободно през разбитата от мен врата. Обмислям накъде да поема и се оглеждам. Виждам стъпки. Стъпки в снега, свързващи църквата с тъмнината, обгърнала селото. Стъпки, които ги нямаше преди. Някой е избягал.
Но няма значение. Всички ще се превърнат в част от ледената ми скулптура рано или късно.
Поглеждам отново двете факли, отбелязващи входа на селото. Духвам и пламъкът им угасва, въпреки че са далеч от мен. Все още виждам оранжеви отблясъци из селото – забравени по прозорците на къщите фенери или улично осветление. Поемам дълбоко въздух и го издухвам в посока към къщите. Вятърът се усилва и завалява градушка. Ледените парчета чупят прозорците, а ураганът издухва всичко, което все още гори.
Оставям селото в мрак и поемам по стъпките на избягалия. Вървя цяла нощ, а виелицата ме следва, за да ме захранва със сили. Стъпките ме отвеждат през гъста борова гора. Навсякъде, откъдето минавам, дърветата изсъхват, а иглите им почерняват и падат като сажди в снега.
На следващия ден стигам до друго село. Минавам през него, разперил ръце, а ледената вълна след мен замразява хората по домовете им още преди да са усетили идването ми. Няколко смели мъже ме виждат и се хвърлят с мечове срещу мен, но съдбата им не е по-различна от тази на останалите. Оставям цялото село в лед без дори да забавя хода си.
Продължавам напред и вървя без да спирам още четири дни и пет нощи. 14 селища попадат под ледената ми покривка. В едно от тях дори ме чака организиран отряд от бойци. Двадесетина мъже се хвърлят към мен с мечовете си, а още десетима зад тях ме засипват със стрели. Ударите им избиват част от снега в тялото ми, но загубата му веднага се компенсира от този, по който стъпвам и поглъщам. Дори не чувствам болка.
Няколко пъти попадам на баншито, което явно ме следва от разстояние, но повече не смее да ме заговаря.
Стъпките, по чиито следи тръгнах, се умножават. От някои села виждам и бегълци. Тези, които бягат в посоката, в която аз вървя, биват застигнати от ледения ми гняв. Останалите оставям да тичат накъдето искат. Рано или късно ще се присъединят към съгражданите си. Но аз продължавам напред, защото все повече бегълци и стъпки водят в тази посока. Сигурен съм, че в края на пътя ме чака нещо грандиозно.
Така и става. На петата сутрин стигам до ръба на скала, а пред мен се разкрива обещаваща гледка. Цял град с поне няколко хиляди души население. Със замък в средата и крепостни стени. С малки фермички и къщурки около него. С кипящ живот, търговия и веселие отвъд стените. Дано жителите да са се наживели, защото днес всичко това ще секне.
Засилвам се и скачам от скалата. Приземявам се в подножието ѝ. Падането ми е като гръм, а земята се разтърсва. Усещам как веселието в града секва. Вече знаят, че наближавам. Затичвам се напред. Крепостната порта се отваря и мъже с мускети заемат пространството пред нея. Виждат ме как се приближавам и се подготвят за стрелба. По мое време нямаше такива оръжия – тогава се биехме с мечове и лъкове. Но каквото и да измислят хората, нищо не може да ме спре.
Между сгъстяващите се редици от стрелци минава възрастен човек на кон. Облечен е в дрипава сива роба, а мазните му коса и брада стигат до кръста му. В треперещата си ръка носи магьоснически жезъл. Смехотворно.
Спирам на около петдесетина метра разстояние от тях. Предводителят им се изправя върху коня и ме поглежда надменно.
- Спри се тук, изчадие адово! – провиква се той. – Аз съм магьосникът Гилимор и този град е под моята опека.
- То е, Гилимор, – провиква се юноша, застанал върху крепостната стена. – Това е съществото, което изби селото ми!
Един от избягалите. Много греши, ако си мисли, че ще ме нарича "то" и ще му се размине. Магьосникът му махва с жезъла да се скрие и отново насочва цялото си внимание към мен.
- Имаш избор, снежни дяволе. Върни се там, откъдето си дошъл, или се изправи срещу Силата на Доброто.
Силата на Доброто. Колко наивни са хората. Усещам срам, когато се сетя, че някога бях като тях.
- Спри се, каквото и да си. Позволи да ти помогна. Всеки може да бъде спасен – казва ми по-ласкаво магьосникът.
- Не аз имам нужда от спасение – изсмивам му се.
Закрачвам към бойната група. Нека изпитат малко ужас преди да умрат. Портата към града зад тях се вдига, а стрелците зареждат мускетите си. Магьосникът вдига жезъла си и започва да крещи.
- Аз съм Гилимор, Пазител на Доброто, Убиец на последния Дракон, Лечител на Голямата Чума и Учител на Избрания! Ти няма да преминеш!
От жезъла излиза голяма огнена топка, която се изстрелва и се забива в мен. Спирам се. За момент се чувствам парализиран.
- Огън! – изкрещява Гилимор.
Започва пукотевица и в тялото ми се забиват куршум след куршум. Странно. Всеки следващ изстрел сякаш изпива силите ми. Забавям ход и чувствам как мощта ми ме напуска. Поглеждам учудено към Гилимор, а той стои на коня си и ме гледа арогантно.
- Осветени сребърни куршуми, потопени в малко от моя течен огън – обяснява ми той със злобна усмивка.
Виждам радостта му от наближаващата поредна победа срещу Злото. Избягах от Ада, сдобих се с божествена сила и избих хиляди хора, а сега ще бъда победен от самовлюбен изкуфял старец. Той не знае през какво съм преминал и не знае какво мога. Няма и да изпита мощта ми – в други обстоятелства бих го смачкал като муха, но сега съм безпомощен. Побеждават ме собствената ми прекалена самоувереност и забравено заклинание, което дъртакът е намерил в някоя прашасала книга. Но сега той стои и ме гледа гордо, защото си мисли, че ме е победил благодарение на собствените си умения и Силата на Доброто. Ще продължи да живее заслепен и обожаван от лековерните селяндури, а аз ще се превърна в поредния му трофей.
Изревавам гневно, но усещам, че звуча като ранено животно. Това сякаш дава още повече кураж на мъжете да продължават да стрелят. Падам на колене, неспособен да стоя прав още дълго.
Изведнъж до мен се появява баншито. Погледът ѝ ми носи студена утеха преди завръщането ми в Ада. Стрелците и магьосникът продължават да гледат в мен и да стрелят, сякаш нея изобщо я няма.
Тя ми подава ръка. Не мога да я хвана, защото се превивам от болка. Болка, каквато не мислех, че някога ще преживея отново, но и стотици пъти по-слаба от тази, която ме очаква щом се завърна в Ада. Но баншито не се отказва. Навежда се към мен и сама хваща ръката ми.
- Влей ми от силата си – казват ми стотиците ѝ гласове.
Що за странно същество. Изпълнявам казаното от нея и чувствам как малкото останал в мен студ се влива в нея през хванатите ни една за друга ръце.
Баншито започва да крещи. Писъкът ѝ оглушава всичко и прониква навсякъде. Усещам го с цялото си тяло – със снега в мен, който заплашва да се разпадне на молекули, с душата ми, която сякаш е готова да се върне в Ада, само за да се добере до малко тишина.
Мъжете са спрели да стрелят и се държат за ушите си, неспособни да спрат атаката над слуха им. Магьосникът е паднал от коня и се превива от болка на земята.
Силата ми се завръща, а с това и способностите, които предавам на баншито. От нея започва да пълзи познатата ми ледена вълна. Тя покрива бойците и магьосника, добавяйки ги към списъка с нещастници, срещнали моята магия, след което се насочва към града. Стената се напуква, а портата пада, откривайки гледка към стотиците сгради. Ледената вълна покрива всяка от тях, прибавяйки я към завладяната от мен територия. Поредното селище, чиито жители се присъединиха към безмълвните ми поданици. Но този път заслугата не е моя.
Когато се уверява, че наоколо не е останала жива душа, баншито млъква и пуска ръката ми. Дръпвам се от нея, погнусен, че ми се наложи да прибегна до помощ, за да оцелея и да продължа отмъщението си. И знам много добре кой ще отнесе поне малка част от гнева ми. Изправям се и отивам до вкочанения труп на Гилимор.
- Какво струват титлите и победите ти сега, магьоснико? – питам, въпреки че няма кой да ми отговори.
Но вече осъзнавам, че не съм изцяло недосегаем и разговор с него би била добра идея. Слагам ръката си върху лицето му и отнемам част от леда върху него. Чувам как той вдишва хриптящо, едва-едва, неспособен да си поеме дъх.
- Учителя на Избрания, казваш.
"Избраният ще те спре! Ще те убие и ще те върне там, където ти е мястото", мисли си магьосникът.
- За втори път чувам за Избрания – продължавам аз. – И къде е този избавител, добрякът, който ще спре похода ми и ще спаси света?
Магьосникът продължава да хрипти, а очите му ме зяпат с див ужас. Вглеждам се в тях. Няма и помен от надменността му – само страх. Чувам мислите му. Виждам Избрания в спомените му – красив и мускулест млад мъж. Внимателен е с всички и обожава да им помага и да се раздава. Търся в изкуфелия ум на магьосника къде живее младежът. Съвсем близо е. Усмихвам се и излизам от главата му. Посочвам я с пръст и ледената покривка веднага се връща върху нея, връщайки го към смъртта. Вдигам крака си над главата му и предвкусвам насладата от това да я смажа на ледени кристалчета.
- Защо? – прекъсва ме баншито.
Обръщам се към нея озадачен.
- Защо е всичко това? Защо настояваш да носиш смърт?
- Отмъщение – отвръщам, вдигайки рамене. - Защо ме спаси? – питам на свой ред.
- Компания. Изкупление – отговаря ми тя.
За пореден път съществото ме озадачава. Зарязвам магьосника и отивам до нея. Вглеждам се в очите й, сякаш там ще намеря обяснение на поведението й. Но полумъртвата ѝ душа е все така затворена за мен.
Отдръпвам се от нея и я оставям пред вледенения град.
- Къде отиваш? – пита ме тя.
- Да намеря Избрания – отговарям.
След като не ми задава нов въпрос, нещо в мен ме кара да се обърна и да я погледна. Нея отново я няма.
Стигам до къщата на Избрания привечер – обикновена къщурка в гората. От комина ѝ се носи дим, а прозорците са озарени от жълто-оранжевите отблясъци на огъня в камината ѝ. Носи се усещане за домашен уют и топлина. Всяка снежинка в мен ги намира за отвратителни и иска да ги потуши час по-скоро. Но аз се спирам и я поглеждам. Някога живеех по същия начин.
Какво може да притежава Избрания? Какво има в тази къщурка, което е по-силно от магията на Гилимор и е пророкувано, че ще ме победи? Изсумтявам. Каквото и да е то, ще го взема и ще го размажа. Срещата с Избрания ме чака рано или късно. Тази нощ аз или ще преодолея последната пречка пред реализирането на отмъщението ми, или ще бъда убит. Каквото и да стане, ще свърши тази нощ - повече няма да бъда спиран от старци и спасяван от жени.
Сякаш за да ми напомни на днешния провал, баншито се появява до мен. Поглежда къщата и избързва сълза от призрачната си кожа.
- Отдавна не съм се доближавала толкова до къща с живи хора в нея. Чувството ми липсва – признава ми тя.
- Наслади му се, защото скоро няма да можеш да го изпитваш – отвръщам ядно.
- За какво отмъщаваш?
- За смъртта си. Приживе бях магьосник, не много по-различен от Гилимор. Но кралството ми беше нападнато, а аз бях убит. Никой не ми помогна. Оставиха ме да умра в снега, дори не ме погребаха.
- Кога е било това?
- Преди много векове. Вероятно дори преди да прокълнат теб. Бяха други времена.
- Но тогава тези, които са те убили, отдавна са мъртви. На кого отмъщаваш сега?
- На потомството им.
- Как можеш да прецениш кой е техен потомък и кой не е?
- Не мога – точно затова убивам всички. Хората са глупави създания. Животът им е подарен, паднал им е от нищото, а те не го заслужават.
Баншито спира за момент с въпросите си. Отново поглежда къщата и скръства ръце.
- Дълго време, много дълго, бях сама – казва ми тя след кратката си пауза. – В началото плачех и виках за помощ. Следвах хората и им се молех да ме погледнат. Но те не ме виждаха, а тези, които чуваха вика ми, умираха.
Поглеждам я, подканвайки я да продължи. Не ѝ съчувствам, но от благодарност, че днес ме спаси, поне ѝ давам шанс да се изкаже. Най-голямата милост, на която съм способен.
- Понякога хора ме зърваха за момент в огледало и се ужасяваха. Някои чуваха плача ми без да знаят къде съм. Други можех да докосна, оставяйки болезнена следа върху кожата им. Всички се разболяваха и умираха до седмица. Единствено вещицата можеше да ме вижда свободно. Бях влюбена в сина ѝ, но той умря. Тя обвини мен и ме прокле. Толкова пъти се връщах при нея, молех се да вдигне проклятието, но тя отказваше и аз се лутах прокудена в търсене на някой, който да ми помогне. Случвало се е да се ядосам, да отида при вещицата и да пищя в ухото ѝ нарочно, но силата ми не действаше върху нея. После плачех и оставах при нея въпреки непрестанните ѝ обиди, само заради компанията й. Но накрая и тя умря и аз останах сама… толкова сама… Хората умираха около мен, а студът обгръщаше душата и земята ми… Когато те видях да се материализираш в снега…
Прекъсвам я с въздишка на раздразнение. След всичко, което преживях, за да стигна дотук, нямам желание за излишно дълги мелодрами. Бих я убил, но засега решавам да я оставя жива, защото може да ми се наложи да я ползвам в борбата с Избрания. Тръгвам към къщата.
- Не ме оставяй! – вика баншито след мен. – Моля те, остани с мен!
Но аз не спирам, нито се обръщам. Така или иначе знам, че ще я видя отново.
Взривявам вратата на хиляди ледени трески така, както взривих десетки преди нея. Избрания и жена му подскачат ужасени. Той я закриля с тялото си, а тя наднича иззад рамото му. Двамата се дърпат към огъня неспособни да ми противодействат. Той отваря устата си да каже нещо – вероятно някое заклинание или просто да ме попита кой съм, или какво съм, и защо съм тук. Но нямам намерение да правя същата грешка като с учителя му и не го оставям да издаде звук или да направи първата крачка. Рязко вдигам ръката си и влагам цялата си енергия в ледената вълна, която изпращам срещу тях. И двамата мигом се превръщат в лед. Насочвам ръката си към огъня и веднага го потушавам, убивайки светлината и топлината му. Къщата потъва в мрак и студ.
Това ли е Избрания? Това ли беше голямото ми изпитание? За миг оставам на място, без да вярвам в лесната си победа. Но нахлуващият отвън студ ме изпълва с все повече увереност. Аз победих без дори да се напрегна. Мога да продължа с мисията си необезпокояван. Изсмивам се и тръгвам навън. Чакат ме още хиляди градове и милиони хора за вледеняване.
Но от стаята зад камината проплаква бебе. Усетило внезапния студ, то започва да се дере с отвратителния си рев, чакащо майка му да притича и да го прегърне.
Влизам в стаята му и заварвам баншито да се рее над креватчето му. Тя ме поглежда и ми се усмихва приветливо, след което отново се обръща към бебето и се засмива ласкаво. Снегът в мен се погнусява от гледката.
- Толкова е красиво – казва ми тя.
Заставам до креватчето, а тя до мен. Бебето обръща главата си към нея и продължава да плаче. Тя го взима в ръце и започва да го люлее, при което то се успокоява.
Замислям се. Тя повече не ми трябва. Победих Избрания, минах последното си препятствие. Съществото, което ми се измъкна на няколко пъти, е до мен, с внимание, погълнато от бебето. Мога да вледеня и двамата веднага, оставяйки ги да се гледат влюбено завинаги, или поне докато не замразя цялата Земя и не пръсна всичко върху нея на квадрилиони ледени парченца.
Но тя прекъсва мислите ми, поглежда ме отново със сините си очи, от които този път струи радост, и ме целува.
Оставам като гръмнат. За втори път съм парализиран, но този път не е заради куршум или магия. Баншито оставя бебето в креватчето му, прегръща ме с двете си ръце и впива жадно устните си в моите.
Затварям очи. Чувствам как студът ме напуска и как ръцете ми обгръщат тялото ѝ без да съм им давал команда да го направят. Чувствам как ледът постепенно се отдръпва. Отпуска хватката си над жертвите ми, излиза от клетките на телата им и се изпарява във въздуха. Хората се отърсват от ледените си окови, падат, кашлят и се съживяват. Гилимор, чиято глава за малко да стъпча, се съвзема и най-накрая поема жадуваната глътка въздух, за която неистово се бореше, докато ровех из спомените му. Избрания си свърши работата, сигурно си мисли той. Тъп, арогантен, изкуфял идиот.
Чувствам как топлината навлиза в мен, а снегът се топи. Водата тече по тялото ми и образува локва на пода. Чувствам устните ѝ да ми вдъхват нов живот – този път истински.
Отварям очи и я поглеждам. Светло е. Пред мен стои красива млада жена. Кожата ѝ розовее на слънчевата светлина, а русите ѝ коси се стелят по раменете й. Поглеждам към ръката й, която държи моята ръка, и виждам две човешки ръце. Поглеждам себе си и виждам тялото си такова, каквото беше на младини.
И двамата сме голи. Тя също ме поглежда, засмива се и закрива кафявите си очи с ръце. След това отново ги отваря и ми се усмихва. Тръгва навън. Излизаме от стаята и подминаваме Избрания и жена му. Те са легнали на пода, а гърдите им се повдигат и спускат сякаш спят, сънувайки хубави неща.
Навън няма и помен от студа. Гората се е раззеленила, дори пеят птички. За пръв път от векове чувствам топлината и слънчевата светлина върху мен като нещо хубаво. Освободената от проклятието на вещицата девойка затваря очи, протяга се и се завърта в кръг, наслаждавайки се на почвата под босите ѝ крака. След това отваря очи, отново застава пред мен и обвива врата ми с нежните си ръце.
- Явно всичко е било за добро в крайна сметка – казва ми тя.
Усмихвам ѝ се неуверено и се замислям. Няма и следа от гнева, който ме изпълваше допреди минути. Няма и помен от желанието ми да убивам. Но имам нова тръпка, дори страст, която задвижва съществуването ми.
Явно всеки може да бъде спасен.
~~~
ПС: Благодаря на всички, прочели разказа ми докрай! Ще се радвам, дори ако не гласувате за него, да оставите коментар, в който да ми дадете мнение (какво ви е харесало и какво не) или съвет (какво може да бъде подобрено и върху какво да наблягам за бъдещите ми разкази).
***
Коментирай от FB/G+ профил