Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
- Мислиш ли, че пак е с някого, Бивнур?
Двете същества поклащаха задниците си, докато слизаха по дворцовите стълби.
- Е, как!
Предните им лапи вземаха по две-три стъпала наведнъж, а задните се опитваха да ги догонят. Въпреки че бяха вътрешни стълби, по тях винаги имаше сняг, а често дори и лед. Двамата стражници обаче имаха точно подходящите лапи за своята мразовита служба. Меки и покрити с козина, те прокарваха своите нокти по леда. Стържещият звук изобщо не ги притесняваше, пък и възглавничките им го омекотяваха. Стените бяха сковани в индигово син лед и само малките прозорчета пропускаха бледа светлина по стръмния коридор. Бледа, защото по тези земи слънцето се бореше с плътно одеало от сиви, снежни облаци.
Стражът, чието име бе Громут отново обърна бивници към муцуната на другаря си.
- С кого пък е сега бе?
- С оня посланик от Фалхара.
По устните и на двете създания играеха съзаклятнически усмивки. Главите им бяха като на мечка, с тази разлика, че чифт слонски бивници се протягаха напред от края на устата. Козината им бе бяла като снега, навят от прозорците по коридорските стълби.
- Аха. Оня, дето не спря да трепери тука?
- Да, същия. Май е решила да го постопли.
- Живее си Ледената, спор да няма.
- Уха! – Озъби усмивката си Бивнур.
Ледената Кралица бе владетелката на тези земи. Службата на двамата стражи бе в личния ѝ замък. Бяха елитът на Леденото Кралство. Гвардейците и личният ескорт на нейно величество кралица Аркантика. И в момента слизаха по стълбите, водещи към личните ѝ покои.
- Когато не е бременна, е разгонена.
- И после пак е бременна.
- Да, хах!
Мечешките им тела току се потръскваха в служебен смях. Насеченото ръмжене излизаше с леки извивки нагоре и гърлен хрип. Сякаш двама хремави си разказваха вицове.
- Хе-хе. Само мургав принц не е раждала още – каза Громут.
- Може и да е принцеса. Тя тях по ги тачи.
- Да бе. Най-глезената челяд от всички благородни родове – поклати глава той.
- А т‘ва се постига трудно, а? – метна другият с усмивка.
- Ха-ха. Така си е. Стараят се южняците да достигнат разнежеността на нашите дворяни.
Изминаха още един етаж надолу.
- Ами ние к`ва ще я закършим, когато всичките ѝ мамини рожбички, сладки решат да предявят претенции за земи.
- Абе, и такива има. Ама тя Ледената инак си ги праща в чуждите земи да ѝ преговарят мирните отношения.
- И следващите си бащи!
- Да бе, ха-ха.
Помълчаха само за миг.
- Да ни е жива и здрава кралицата!
Рече Бивнур и свали бъчвичката с бренди от врата си. Громут с охота последва примера.
- За Аркантика, братле! Наздраве!
***
След около час в личните покои на кралицата два силуета лежаха един до друг върху меки постели. В полумрака току мъждукаше една светлинка между тях. Във въздуха се носеше миризма на овкусен тютюн. Пушеха наргиле.
- Хайде, миличък, събирай си нещата и обратно в стаята – изтърси тя, докато издишаше огромно кълбо дим.
- Но, Арка, ти... аз...
Тя му се усмихна така, че него го полазиха тръпки.
- Аз ли сбърках нещо... виж, съжалявам – тихо каза той.
- Няма за какво, пустинни воине, ти се справи чудесно.
- Тогава? Защо?
- Защото делата на една кралица си ги решава едната кралица. – Той отново усети тежестта на нейната усмивка.
- Какво ще стане с мен? – смотолеви мургавият мъж.
Тя го погледна право в изцъкления поглед и меко каза:
- Какво да стане бе, хабиб. Прибирай се, че сутринта отпътуваш обратно.
- Да, но... аз, ние... какво ще стане с нас?
- Каквото стана, стана, душицо. Нали не чакаш и зестра да получиш.
- Какво да кажа на емира си? Какво да кажа, като се прибера?
- Ами, прати моите най-дълбоки почитания към Фалхара.
С тези думи тя кимна към вратата.
На него не му трябваше повече подканяне. Не искаше да я вижда, като се ядоса. Дори и стомахът му подсказваше, че ще бъде болезнено преживяване.
Мъжът се облече и излезе в коридора с посърнало лице. След миг вратата се затръшна. Той разтърси глава. Леденият въздух в коридора го блъсна злорадо.
Бавно и сковано, той заслиза по стълбите. Отначало клюмаше на всяка крачка, после пъргаво като котка вземаше стъпало след стъпало. След два етажа дори си и подсвиркваше.
***
Двамата кралски стражи тъкмо влизаха в подземните помещения с провизиите. Залите им се ширнаха пред сините, влажни очи. Гърлото им гореше за малко водка от личния кралски запас. Огромни полилеи от ледени кристали красяха таваните, а в тях горяха златните пламъци на хиляди едри свещи. Беше едно от най-осветените помещения в замъка, дори и през деня.
По масите бяха насядали вече дузини от съратниците им. Някои буквално бяха на масите. Явно показваха, че освен военен елит, те са и отбрани гуляйджии. Ароматът на печено месо от северен глиган се носеше като топъл повей във въздуха.
- Как сте бе, добри мои ледведи? – поде Громут.
Всички от народа на тези бели, едри създания се наричаха ледведи.
- Охоо, събрахме се! – отвърна един едър мечок, който се грижеше за напитките.
- Съ... брахме се! – ухили му се Бивнур на свой ред.
- Ето ги най-отбраните момци – викнаха всички.
За миг в залите прокънтяха десетки ръмжащи, ревящи и смеещи се гърла. Полилеите се заклатиха, а ярките пламъчета на свещите стреснато потрепераха. След малко ропотът притихна и плавно премина във веселата глъчка на кралските стражи след ден на служба.
„Да му мислят новобранците и тия с нощната” беше единодушната философия на тези помещения.
Сред редиците на гвардейците имаше и много женски. Въпреки по-малките си размери, те не отстъпваха нито по апетит, нито по пиене на мъжкарите.
- Айде, момчета. Свърши се, че да се почва! – усмихна се една закръглена меча физиономия на двамата новодошли.
- Да се почваме тогава, Лаплана. Я дай да видим к‘во ни носиш.
- Тюленско филе с меден сос. За мезе. И...
- И к‘во – и двамата проточиха врат.
- И ледена водка, със сок от подмразиче.
Тя срещна зарадваните им погледи с топла усмивка. Поднесе им таблата с пиенето и забърса мимоходом масата им.
- Оф, мецо, дай, дай!
Залапаха тюленското с не особено кралски обноски, но пък със завиден ледведски апетит. Водката леко пареше на гърлата им, но почти не се усещаше ритник от градуса ѝ. Нито дори и замаяние. Сокът обаче им се услади най-много.
Подмразичето беше цвете, което се срещаше само по тези места. Северен вид кокиче, но с много по-едра грудка. Киселият му сок се подсладяваше и беше перфектният разредител на силната водка на Ледената кралица.
- Изяж и леда, пич!
- Остави ме да си пия водката, бе Бив!
- Изяж го бе!
- Предпочитам си тюленското, мерси.
- Еми, ти не си истински ледвед тогава, ако не излапваш и леда на водката!
- Офф... хубаво! – провлачи Громут.
Той изсипа всичкото съдържание на чашата си в устата. Лицето му се изкриви.
***
- Чудя се колко още копелета ще направи старата Аркантика? – обади се един нисък и набит ледвед.
- Колкото си иска бе. Ти да не си ѝ майка? – отвърна Гром.
- Не съм – озъби му се той. - Ама така като гледам, нашата Кралица я познават всички чуждестранни съпруги и майки.
- Така като гледам, тя май на теб и баща ще ти стане – сряза го Бивнур.
Тонът му бе толкова спокоен и равнодушен, че всички на масата се разсмяха. Включително и Громут.
- Ти к`во си тръгнал да и търсиш сметка? – каза той.
- Еми, нали и аз живея в това Кралство, бе Гром.
- Всички живеем.
- Е, аз поне не искам да става на бардак.
- Ей – настръхна Бив. – Затвори си зурлата бе!
- Ти ли ще ми я затвориш бе?! – не му остана длъжен Мразачок.
- Всички ще ти я затворим! – обади се глас от съседната маса.
Това укроти Мразко. Него, но не и езика му.
- Казвам само, че за всичко си има и причина.
- Ъхъ – рече Гром. – И к‘во?
- Вече станаха двадесет и осем, сестрички и братленца! Двадесет и осем мамини детенца.
Усмивката играеше на лицето му.
- Колкото си ще да са.
- `Ма не е колкото си ще – той извика.
Клатеше глава в някаква мрачна закана, разбираема само за него.
- А к‘во?
- Тридесет ще станат – отсече Мраз.
- `Що?
- `Щот` са трийсет за трийсет – рече с крива усмивка.
Громут отдавна го глождеше нещо в тона му. И сега разбра защо.
- Не смей – с кротка закана поде той, – не смей да изтърсваш тая глупост.
- Не е глупост!
- К‘во бе?! – Бив погледна другаря си.
- Тоя пак се раздрънка за...
- Скайл! – извика рязко Мразачок. – Скайл беше нейният истинки!
- Оле, божества и небесни деви валкирии, – Бив зарови лице в едрите си лапи и го разтърка. – Вярно е голяма глупост!
- Така ли – сега Мраз се жегна. – А глупост ли е първото ѝ дете? Глупост ли е Морна? Чернокосата! Като баща си!
- Какво искаш да кажеш за нея бе, Мраз? – един млад ледвед от тълпата в помещенията попита с вдигнати вежди. Явно грубовидният ледвед бе привлякъл вниманието и на съседните маси и сега те наобикаляха неговата. Изведнъж от врагове, Мраз си намери привърженици. Но той изобщо не изглеждаше изненадан.
- Такова! Тя искаше него! Тя искаше Гарвана! – препираше се той.
Бивнур изглежда се ядоса още повече на набития, мускулест страж.
- Не го искаше! – ревна той.
- Те трябваше да бъдат заедно. Ледената Аркантика и Скайл Гарвана. Трябваше никога да не се разделят.
- Не! Не биваше да се допуска. Гарвана беше...
Ако не бяха остри, като ножове, Бив сигурно би скръцнал със зъби в този миг.
- Беше точният претендент за трона. Беше най-добрият. Те бяха щастливи бе, момчета, – каза той и се огледа, ограден от новите лица около себе си. – Щяха да са като Бурята и Мрака. Щяха да са като Бялата и Черният. Щяха да са си точно като един за друг.
- Мразко, млъкни бе, пич! – ревна му Гром.
- Чакай да каже, бе! – ревнаха другите.
- Значи, тя прекара с него точно тридесет години. Точно преди двеста години се срещнаха. Дядо ми е бил новобранец тогава. Та тя сега има двадесет и осем. Остават и само две и ще си го избие от главата. Тогава никога няма да...
- Той я остави и унизи, жалка гнидо, – Бивнур кипеше.
- Той ли я остави. Или тя тръгна по разни. Той ли я остави?! – Мраз не се оставяше лесно.
- Тя беше само на сто години тогава бе! Тъкмо се беше изучила за вещица! Да я зароби ня`къв гнусен...
- ... И вече бе тръгнала по чуждите, нали!
Громут удари здраво по масата. Лапата му накара няколко питиета да се разлеят.
- Мразко, Бив, не се шегувам бе, момчета, млъкнете! – каза тихо той.
Той посочи с муцуна напред. Някъде между редиците от маси, претъпкани с полупияни ледведи, се приближаваше женски силует. Облечена в екстравагантните си бели дрехи, кралицата не можеше да се обърка.
Всички от масата благодариха на валкириите, че пияните ледведи са толкова шумни същества и че цялото помещение кънтеше от ревове.
Май бяха замазали положението.
***
Видът на кралицата внушаваше почитание, дори и извън тронната ѝ зала. Облечена в дълга бяла рокля, тя поклащаше при всяко свое движение широката ѝ пелерина. По краищата бяха пришити козините на бели норки и придаваха неповторим царствен вид.
Самата дреха бе плътна, дебела и топла. Приличаше повече на колоритно дълго палто, отколкото на фина царствена дреха. Елитният вкус на притежателката ѝ обаче не можеше да се подцени.
Под роклята ѝ прозираше ефирна, небесносиня риза. Деколтето ѝ не оставяше много за въображението. Въпреки това допълваше тоалета ѝ по много фин начин.
Беше завита с шал от северна лисица. Имаше много бледо сивкав цвят и две малки сплетени лапички. Точеше се около шията ѝ, достигайки бедрата. Краят му се вееше като някое шикозно знаме.
А косата ѝ бе най-красивото видение в нея. Дълга и права, тя се развяваше при всяка нейна стъпка зад нея, до нея, около нея. Цветът ѝ бе напълно в тон с тоалета. Някои севернячки имат руса коса, при това доста светла. Нейната обаче не беше такава. Цветът ѝ бе цветът на първия сняг, който падаше през зимата. Кристално ярък и чисто бял. Бял до болка. Можеше да влуди с вида си.
Не бе старчески бял, а бе по-скоро като цвят на някое рядко високопланинско цвете. Косата и просто блестеше на светлините, като порцеланов прах. Обграждаше я и падаше пред очите ѝ на тънки снопове. Вееше се в тон със шала и роклята ѝ зад нея. Танцуваше при всяко малко движение на тънката ѝ шия.
Единственото, което разваляше царствения ѝ вид, бяха ситните прибързани стъпки, с които вървеше. Тя почти подтичваше.
- Гвардейци! – извика тя мимоходом.
Брадичката ѝ се вирна нависоко. Гласът ѝ сякаш изплющя с камшик над главите им.
- Случи се непредвидено нещастие. Шейната на посланиците на Фалхара е закъсала. Положението е сериозно. Трябва ми веднага екип по спасяване на пострадалите. В шейната са били посланикът Алсан, двамата му слуги, кочияшът и малката му дъщеря.
- Разбрано, Ваше Височество! – ревна залата.
- Така! Дотук с веселата страна на нещата. – Залата мигом притихна. – Две от кучетата са се откъснали от веригите си. Шейната се е прекатурила, но останалият впряг е продължил да я влачи. Повечето пасажери скочили веднага, но малкото момиче е останало затворено в каретата ѝ. Трябва да я намерите и върнете в замъка възможно най-бързо. – Залата все още мълчеше. – Веднага!
- Да, кралице! Ще се погрижим – каза Гром.
Той стоеше точно до нея, сега, заедно с десетки други белокозинести стражи. Едрите мечки я обграждаха и стройната ѝ фигура стоеше в центъра на уважително широк кръг. Тя рязко извърна глава и погледът ѝ прониза неговия.
- Громут, точно на вас двамата разчитах, момчета. Трябват ми хора, на които имам пълно доверие в качествата.
- Потегляме кралице, но къде?
- Две левги югоизточно от тук. На разклона между Севир и Тундрис. След това шейната е поела сама на запад. Не мога... – тя секна само за миг - ... не мога да си позволя да я изгубя!
- Ще спасим хората и момичето, Ваше Височество.
- Знам! – рече тя. – Знам, момчета.
- Сигурни ли са източниците – казаха те мимоходом.
- Прясно от мушитрънчетата! – отсече тя. – Вървете!
Това бяха нейните птици за доставяне на новини. Непрестанно кръстосваха небесата из околията на двореца. Дори бурите не ги спираха.
Трите фигури на ледведите и белокосата дама се скриха зад широките порти на помещенията за пиво. Последваха ги много други мечи силуети.
***
След около час деветима стражи проправяха малка просека сред високите пъртини, край кралския път.
- Виждаш ли нещо.
- Не! Снегът скрива всичко.
- Как са тръгнали въобще в тая буря.
- Човекът е бил на зор.
Никой от деветчленния отряд не се засмя.
- Колко още, Снежан?
- Петстотин ярда – казат другаря му с поглед забит в малка карта. – Ако не и по-малко.
- Давайте, момчета. Трудното още не е почнало.
След няколко протяжни минути в озъртане, Бивнур съзря група хора.
- Натам – изрева той.
Тримата човеци изглеждаха като жълтеникав сняг. Трепереха, вайкаха се и се сочеха с ръце.
- Къде е посланикът? – изрева им Бивнур.
- Шейната продължи! – надвикваха виелицата те.
- Знам, бе! Къде е Алсан?
- Тръгна след шейната.
Бивнур изръмжа и се хвана за главата.
- Хайде, Гром! Сигурно не е далече стигнал.
Гром кимна и ревна на свой ред.
- Добре, слушайте! Тръгваме да ги търсим. Разпръснете се! Вие на юг, вие на запад! Вие двамата ги придружете тия до замъка. Идваш с мене, Бив!
***
- Хей, тук има нещо!
На три стъпки от там лежеше мъж. Беше полузатрупан от снега. Оранжевите дрехи оставяха в крещящ контраст мургавите му крака оголени.
- Алсан! Алсан! – изрева Бивнур.
Чу се само приглушен стон.
- Мамка му! Алсан!
- Млъкни! Бялата съновница го е прибрала! – каза Гром.
- Мамка му и прасе! – гневеше се той на глупавия фалхарец.
- Давай, мъкни го към замъка!
Громут подмина своя събрат и се заоглежда. Снегът се сипеше като рояк разярени бели пчели.
- Ти къде мислиш, че тръгна?
- Да си свърша работата! – отговори равнодушно Громут.
Бивнур мълчеше. Никога не бе мислил, че ще се притесни за стария си боен другар. Поне не и в мирно време, толкова близо до дома.
- Внимавай!
- Спокойно бе, паленце!
- Знам бе, кратуно проста! Айде да те няма! – сопна се той попресилено и му обърна гръб.
- Да се разделим с добро де!
- Ъхъ – натърти Бив. – Айде, че да не те гледам.
Пълничкият ледвед пое на ръце мургавия мъж и се заклати в обратна посока. Силуетът на по-едрия се изгуби напред сред летящия сняг.
***
Громут се луташе по криволичещите следи на шейната. Въпреки вече двучасовата буря, ясно си личеше откъде бе минала едрата шейна-каляска. От навятия сняг следата бе станала плитка и стеснена.
След малко спря.
Нещо тук миришеше странно. Отначало не можа да го определи, но след миг очите му се разшириха. Той всячески започна да рови снега на около хвърляй от там.
След миг откри Зейна.
Беше скочила. Телцето ѝ бе ледено, но тя все още дишаше и се бореше. Сивкавите вежди на едрият ледвед се повдигнаха и свиха нагоре към челото. Малката ѝ поличка бе ледено студена. Беше се напишкала.
Громут пови тялото ѝ в дебело кожето одеало. Нямаше много време да се мае.
Започна да разтрива пребледнялото ѝ телце. На места вече личаха бледо синкави петна. Годините на служба го бяха научили да познава опасностите за хората тук. Ако не побързаше, момиченцето можеше да загуби крак. Или два.
Започна да ѝ пее. Песента бе доста пиянска, но бе най-достъпната за детски уши, която той познаваше. След миг момичето отвори очи. Бяха кафеви, като гола земя, помисли си той.
- Мечо, – промълви малката, – кой си?
- Успокой се малката, страшното свърши – каза той
Постара се да звучи убедително, поне за нейните уши.
- Къде сме – едва изрече тя.
Той посегна към шията си. Преметна вървата на бъчвичката бренди през главата си.
- Хайде, душице малка! Знам, че не ти е време още за бренди, но удари една хубава за стария Гром. Ще те стопли, миличка.
- Добре, пухкав мечо – каза малката и отпи.
След това я понесе на ръце като пеленаче. Тя само постави главица на гърдите му и се унесе. Студът бе сковал ума ѝ. Громут го знаеше и затова бързаше.
По принцип ледведите мразеха да ходят на задните си лапи. Те не бяха създадени да се движат като хората.
Огромното им тегло се дължеше на масивните тела, както и на солидно количество подкожна мас. Последната бе много важна и много стопляща сред хладния им дом.
Когато обаче по една или друга причина им се налагаше да се изправят, те усещаха несъвършенствата на тялото си. Краката, които ги носеха бързо, изтръпваха и ги боляха. Никой ледвед не изминаваше повече от триста метра прав. Болката ги караше да побеснеят и ударят нещо. Най-често земята.
Громут измина този ден левга и половина. Седем от километрите на човеците. Със свития в ръцете си товар той се бори като истински воин на Севера.
Снегът галеше корема му в топла и уютна, родна прегръдка. Вятърът си играеше с козината му като сърдито дете, оставено да лудува и бушува. Облаците му се усмихваха ехидно отгоре като навъсени старци, насядали да зяпат сеир. Мракът му шепнеше приспивно.
Краката му обаче стенеха друга песен. От натиска ставите му започнаха да хрущят. Страхуваше се, че ще се счупят преди да е стигнал. Ходилата му бяха изтръпнали дотолкова, че болката в тях вече му се струваше нежна ласка. Страхуваше се, че ще се схванат и откажат всеки момент.
Ръцете му нежно поклащаха своята повереница в най-плътната прегръдка. Той току разтриваше все още топлото телце с десницата си. Беше завил лицето ѝ презглава, но все още му се струваше, че усеща топличък дъх през дебелото одеало. Това му даваше сили.
Не го взе наведнъж. На четири пъти вече му се налагаше да спира, за да си поеме дъх и поне малко да разтрие задните лапи. Болеше го сърцето всяка изминала минута в почивка. Най-силно го стягаше, когато отново хващаше малката Зейна и се изправяше. Така измина още петстотин метра в плътните партини. Канеше се да спре пак, но не знаеше дали ще се изправи отново.
Знаеше, че целият си живот, прекаран в служба, както и всички години в подготовка, щяха някой ден да го отведат точно до този момент. Беше го приел отдавна с готовност и гордост. Е, не отначало, но все пак се беше подготвил. Знаеше с кристална яснота, че прави това, което още на младини бе искал. Щеше да отдаде силата на живота си в името на Леденото Кралство. Щеше да прослави и възгордее дома си. Щеше да се жертва.
Пък и, мислеше той, то си беше доста добро кралство. Поданиците не бяха някакви злобни последователи на мрака, като толкова южняци. А Кралицата... Аркантика... тя бе жена, за която с гордост да се жертваш. Жена, която си струваше всичко отдадено.
Тя никога не рискуваше открита война, без причина. Тя и без това ненавиждаше войната. Всичко си оправяше с дипломация и приказки. Или нещо подобно, все тая. Тя бе мъдра, стара, но красива като девойка. Магията ѝ бе по-силна и от студа и виелици, от пек и огън. Магията ѝ бе красивото сияние над техните земи. То това к‘во друго можеше да бъде.
Нейсе, той не таеше злоба, нито корист, нито горчивина. Щеше да отиде в Северните Небеса с чиста душа.
Само за едно съжаляваше: „Трябваше да го наритам она дръвник Мразачок,” мислеше си. „Трябваше да го накарам да плати за наприказваното. За това, че бе попарил Кралицата. За това, че бе споменал Скайл Гарвана... Нищо! Бив ще го нарита!”
На последната си мисъл се засмя.
Зейна сякаш усети това и се размърда. Громут я погледна и сърцето му се сви. Идеше му да шепти „Съжалявам, душице мила! Съжалявам!”. Но знаеше, че дори и спяща тя ще го чуе. Просто придвижваше крак след крак, стъпка след стъпка.
Може би след онзи хълм ей там... и вече нямаше да се изправи.
И тогава го видя.
Помисли, че е силует на някакъв див звяр. Нещо, което го е дебнело от много време. Нещо с едри размери, зъл нрав и... небесно сини очи.
- Бивнур! Ти си цяло ято от валкирии, стара постелко! – провикна се Гром.
- Ти си най-костеливата ледена шушулка, раждана на Север, старо момче! – отвърна той.
По лицата и на двамата лъщяха сълзи. Горещи като сърцата им, те щяха да ги топлят преди да се превърнат на лед.
Гром предаде товара си в лапите на стария си другар и се строполи. Останаха замалко. Изнемощелият гвардеец изпи своето бренди и това на другата бяла шия.
До замъка на Аркантика оставаше четвърт левга. Неговите индигово сини кули се извисяваха над околните бели хълмове. Внушителният силует можеше да се разпознае и при такава снежна буря.
***
Помещението бе хладно. Въпреки трите огромни камини студът все още бе изнурителен. Поне така ѝ се струваше сега.
Беше почти самичка в огромната стая. На земята имаше много постелки, но всички бяха празни. Само на една спеше едрото тяло на пепеляво сив ледвед. Не беше нейният мечо.
- Кой е той? – попита тя акушерката.
Заета със смяната на компресите ѝ, тя не отговори веднага. Сръчните ѝ лапи пипаха почти неусетно зачервената кожа по крачката на момичето.
- Майстор готвача.
Момичето кихна. Избърса се с опакото на ръката и посегна с нея към чашата димящ чай. Нежните черти на мечото лице разцъфнаха в усмивка.
- Браво! Още няколко дена и ще си свободна да играеш пак в снега.
Зейна погледна за миг надолу.
- Какво ще стане с белия страж, който ме спаси? Оня със зелените очички. Ще оздравее ли?
- Още не знаем, мила. Бъди търпелива. С времето ще се възстанови...
Ледведката постави горещата кърпа на крачето и я стегна. Беше много мека, влажна, гореща и миришеше на яйца.
- Знам, сигурно. – Тя остана загледана надолу.
- Какво му е?
Зейна посочи спящия сивкав мечок.
- Поряза се...
- Зле ли?
- Не. Не, миличка.
Беше ред на Зейна да се усмихне.
- А как така майстор готвач се е порязал? – изтърси ведро тя.
- Ами, виж, той винаги си е падал по малко фукльо.
Сега малката се разсмя с глас.
- Учеше едни номера с дългите си ножове. Подхвърлял един нож с дясната си ръка и бутилка сос с другата. И така сменяше ножовете и подправките по цял ден. Докато накрая не объркал ръцете и хванал ножа за острието, а лютивият сос се излял върху раната.
- Ох! – Зейна сви устни.
- Чухме го чак тука.
- Ще се оправи, нали?
- Утре го изписваме. Всъщност това е третият път, когато се случва. Първият беше с оцет от подмразиче.
Момичето отново се усмихна. Зарази и акушерката.
- Хайде, готова си.
Тя хвана лапата, поставена на малкото ѝ коляно.
- Вие сте най-топлият народ на света.
- Ха-ха. Трудно е за вярване.
- Не! Не е. Вие сте топлички отвътре. Така ще кажа, като се прибера.
Зейна поглади бялата козина по коляното на акушерката.
- Добре, сега заспивай!
- Ще кажа на всички приятели във Фалхара да дойдат. Ще кажа на всички да се запознаят с вас.
Последните ѝ думи излязоха с прозявка. Очите ѝ вече бяха затворени.
Тя не можа да види, нито да чуе, че сивият ледвед се размърда в леглото си.
На следващата сутрин я събудиха лъчите на плахото слънце. Светли и студени, те се нижеха през широките триъгълни прозорци. Камините още тлеха.
Тя с изненада откри, че е съвсем сама. Огледа се за акушерката. И погледът ѝ се спря на нощното ѝ шкафче.
Там я чакаше огромна купа плодова салата. Поръсена със сметана и какаов прах, тя изглеждаше като малка райска градина сред стените на лечебницата. Имаше си и бележка на нея.
Пишеше „С комплименти от Мелборис, майстор готвач”
***
В провизионните помещения кънтеше ледведски рев. Дори и в грубото му ръмжене прозираха извивките и залитанията на стражник на градус. Беше Бивур.
- Да му *** тъпата простотия.
- К`во бе, Бив? – заглеждаха го околните.
- Абе не става тъй, бе! – ревеше той.
- На тебе к‘во ти става!
- Не става, братле! Няма справедливост.
Той тупна чашата си в масата и водката оплиска кристално ледената повърхност.
- За?
Бив му хвърли мрачен поглед.
- Гром си съсипа здравето за това момиче, а всичко, което получи, е един мижав медал.
- Еми... службата е такава...
- Поврага ти и службата. Поврага ти и простотията.
Ревът му отекна в стените. Заплашителното кънтене пълзеше към все по-опасни и височайши уши.
- Чакай, млъкни малко!
- К`во да млъкна бе?!
- Чакай, момчето получи достояние от Кралицата де.
- Бе, я върви да се...
- Абе не оплесквай всичко, дамаджано космата!
- К`во да оплескам, смешник! Брат! Мой брат по съдба лежи и няма и да стане! А вие ми ръмжите не`кви простотии!
Той размаха ръце. Околните се отдръпнаха от оголените, черни нокти.
- Слушай замалко, ще се оправи Гром! Лекарите, вещиците на скрежа, всички ти го казват бе!
- Бе я си...! Циркаджийски мечки! – Бивнур махна с ръка към тях.
- Ти ако искаш вярвай! Само спри да викаш кът’ някой...
- Само колелца и шапчици ви трябват.
- Е, какво искаш!
- Искам да не мрем за тъпите и чужди дружки на тая шафрантия!
- Млъкни! – изрева Лаплана. – Млъкни за малко, Бив!
- К‘во можем да напрайм, Бив? – обади се друг млад страж.
- Искам... – поде той, – искам да го признаят! За герой! Ама не с ордени за храброст и почит. С медала, пичове!
- К‘во? – сви поглед Мразачок.
- Медала бе – викна му пак младият ледвед, – дето тоя пиян идиот си мечтае вече от сто години!
- Ааа – бе подет общ възглас на разбиране.
- Медала на Снежната Буря – поклати глава Мразачок.
- Ъъъ – изръмжа им Бивнур и седна.
Медалът на Снежната Буря. Бе символичен образ на достояние за служба от най-висша степен. Ледената Кралица го бе давала само няколко пъти в историята на Севера. Може би не няколко, по-скоро бяха двадесет и седем. Това бе всеобщо признание от най-почетен ранг. Даваше се за изключителни заслуги в името на Северното Кралство. Не и без личната намеса на Кралицата, която да го връчи директно на врата на гордия удостоен.
Символизираше буря, разбира се. Но буря в душата на героя. Вечната буря на доброто и злото в сърцето на всеки ледвед, и всеки син и дъщеря на Севера. Борбата на идеи и интереси, на морал и лични качества, силата, но и милостта във всяко кътче, в което все още имаше сняг. Бурята на техните нескончаеми разпри, двусмислие и разногласия. Бурята в душата на героя.
Всички почитаха родовете и паметта на такива отличени. Всички ги обичаха приживе. И сега младият Бивнур, който бе служил вече десет години със своя верен другар, искаше да се удостои и неговото име. Громут Буретвореца. Така щяха да го наричат. И Бив, чак го болеше при мисълта от гордост.
Беше нечувано. Та Гром бе само с три години по-стар от него. Никой толкова млад досега не го бе получавал. На петдесет и седем по върви, но не и на тридесет и седем.
- Е, как ще му го дадат ей тъй?
- Що да не му го дадат?!
Бив се узъби на Мразачок.
- Абе, пич, те го дадоха на оня стария, `щото утрепа четиридесет мърсела. Яки, гадни черни войници от отряда на Крамолом. И то, защото оня изгуби битката заради стария.
- Кой стария бе? – изстреля Бив.
- Среброкозин, кой, – младият разпери ръце, – последния в списъка на Буретворците.
- Ама го е получил, нали! – Не се даваше.
- Да, ха, посмъртно!
Синеокият страж мълчеше.
- Гром може да утрепе петдесет от тия въшки! – отсече.
- Аха, прати го и при тях сега! – Мразачок му се изхили.
- Стига бе, пич, не може да му го дадат ей тъй – подкрепи го младият.
Другите също забъбриха в мрачно съгласие.
- Оф, к’во стана разбирач, пък и ти бе, Зимфир!
Бив презрително махна с ръка към младия.
- Ем, толкоз разбирам, че не го дават за нищо, пич!
- Ще го дадат, щот не е за нищо! - изрепчи се Бив.
Ледведите се разбърбориха на по-висок глас. Спорът едва сега започваше за повечето.
- Спаси дъщерята на дипломат. За орден е, ама не е за Буретворец. Егати простотията!
- Подигравка си направи Ледената с него, пичове, – провикна се пети в тълпата.
Сега вече всички ревяха. Ледведите се надвикваха един през друг.
- Дайте му го тоя орден бе! Той Снежната Буря не се дава никога за нищо! – викаха трима облечени в сиво стражи.
- Ама за нищо ще е! – ревнаха двама други.
- Пълна простотия! – Мразачок подкрепи последните.
На Бивнур му писна. Той удари за пореден път масата.
- Кът` е тъй, ми за простотията да му го дадат! ‘Ма да му го дадат!
Недоволните разпериха ръце, заръкомахаха и запсуваха. Запсува и опозицията. Громут ги надвика.
- Дайте да я увещаваме заедно старата Аркантика! В един глас! С мен ли сте?
- Даа! – изреваха доста гърла.
***
Зейна вече си беше приготвила багажа. Дните в лечебницата ѝ бяха възвърнали здравето и детският смях отново я красеше. Беше си взела сбогом с Кралица Аркантика, беше разменила адреси с някои от вещиците на скрежа и сега ѝ оставаше да отпътува пак. Този път щеше да има и ескорт от стражи. Освен това времето вече се пооправи. Тя не се страхуваше. Оставаше и само едно.
- Хайде, тате, ще закъснеем!
- Идвам, Зей. Значи все още държиш?
- Тате, ти обеща!
- Така е. Хайде тогава.
След миг двете фигури на младия Алсан и дъщеря му се понесоха по коридорите. Коридорите на свой ред понесоха отенъка на техните стъпки по заледения под.
- Внимавай, принцесо!
- Внимавам, тате.
- И когато влезеш, да не вземеш да се превземаш – увещаваше Алсан малката си дъщеря.
- Няма, тате.
- И да не вземеш да се наприказваш и да не оставиш господин Громут да си почива.
- Добре, тате.
- И ще му говориш с уважение, не като някое дете.
- Добре, тате.
- И ще се обръщаш към него с „господин Громут”.
- Да, тате, – Зейна кимна.
Суровият поглед, който му хвърли, беше подчертан от лека семейно-делова усмивка. Можеше да убеди и съдия в своята праведност и достоверност.
- Добре, хайде.
Вратата на лазарета се отвори и светлината отвън се прокрадна в сумрака. Двамата фалхарци влязоха вътре и оставиха отворено, да свети. Омърлушената физиономия на едрия ледвед ги изгледа равнодушно.
- Пухкав мечо! – изписика момичето.
Тя се засмя и изприпка до своя нов приятел. Подскачаше от щастие, а крачетата ѝ тупкаха по земята. Пискливото ѝ гласче и детският смях накараха суровия гвардеец да се засмее.
Детето опря глава точно в едрите, бели мечи гърди. Громут на свой ред я прегърна с лявата си ръка, както преди седмица. Лицата и на двамата грееха от радост.
- Виждам, че се справяш по-добре от мене, малката, – меко рече той.
- Ама и ти ще се оправиш, мечо. Тате така казва, че лекарят така му е казал за тебе!
- Е, това звучи обнадеждаващо объркано.
Тя се засмя.
- Ти си ми моят небесен пазител, мечо. Всеки си има по един и ето, аз те намерих. Книгите така казват.
- Добре. Радвам се, че и аз те намерих, мъниче.
Останаха така усмихнати за няколко кратки мига. После тя пак го прегърна.
- Нося ти подарък – каза тя.
- Така ли? Че какъв?
- Виж!
Бащата приближи. Краката му леко потреперваха при всяка стъпка. Той със замах дръпна покривалото на един черен кафез. Вътре имаше млечно бяла птица.
- Охо! Канарче. Благодаря. - Той поклати глава.
- Не, не е! – Тя сви рамене. – Това е райски гълъб. А това е черният му кафез.
- Виждам. Дотук добре. Но май има и още.
- Има, мечо. Има си и бял кафез. Гълъбчето е научено да лети от единия на другия. Аз ще взема белия с мен до Фалхара.
- Започвам да разбирам – усмихна се той, – ама не и като как го прави точно.
- Ами, в черния кафез му са семената, които той яде.
- Аха...
- А в белия е сокът от райска ябълка, който той също пие.
- Аха! – усмивката му се смачка леко.
- И всеки месец трябва да отиде по три пъти от единия кафез в другия.
Тя имаше толкова плам в погледа, докато му обясняваше това, че той неусетно се изхили. Напомни му за Бивнур, когато си сръбнеше малко. Тя усети това.
- Добре де, що просто не влезе в кафеза на някой друг райски гълъб и не му изпие пиенето? – дръзко попита той.
- Ми щото са си заключени бе, мечо! – смело отговори тя.
Тя пак го прегърна.
- Ще ми пишеш всеки месец, нали, мечо?
- Разбира се, миличко!
Зелените му очи блестяха на светлината на коридорните факли. За миг му се стори, че това място не може да бъде по-светло от точно тук, точно сега. Той поклати глава с лека усмивка на устните. Бивните му затанцуваха.
- Разбира се! – прегърна я на свой ред.
- По три пъти! – каза тя.
Малката ѝ ръчица стисна здраво кичур бяла козина. Той въздъхна.
След заминаването на посланика нещата в двореца отново потекоха в нормалния си ритъм. Лекарите в лазарета се суетяха, приятелите му го посетиха няколко пъти, а Лаплана му донесе една бутилка от резервите с бренди. Слухтеше се, че се чакат посланици от морското кралство Сирениан.
Гром поклати глава, като чу.
Той прекара още две седмици в лечебните помещения. Тъкмо беше свикнал със сумрака на това хладно място и акушерката влезе да му съобщи, че довечера ще спи в собствената си квартира.
- Ще ми помогнеш ли по стълбите, снежна валкирийо? – попита Гром.
Ръката му се плъзна през нейните рамене и се отпусна на шията. Тя обаче я перна с лапа.
- Можеш да си помогнеш и сам, ледена шушулко. Вече си по-здрав и от мен. А и не съм тук за тебе.
- А за кого?
Докато довърши, в поделението влезе Мразачок. Навъсен и сърдит, както винаги, той протриваше задницата си с лапа.
- Я виж ти! – рече Гром.
Мразко не отговори, а извърна глава ядовито.
- Какво му е?
- Пиянско сбиване. Някакъв поохранен синеок ледвед го ритнал... зле.
- Аха – кимна Гром.
Всичко беше наред, каза си.
След месец Громут получи орден Снежна Буря. Беше много изненадан.
***
Епилог
„Скъпа Зейна
Намерих те закътана до пътя
Заровена сред тежки преспи сняг
Понесена в реката на живота
Почти изхвърлена на другия ѝ бряг
Скова сърцето ти на тоз ледвед
Бледа кат` Севирска невестулка
Студена като малко късче лед
Замръзнала кат` ледена висулка
И няма никого навред
Но те постоплих, поразтрих и ето
Разцъфна като майско южно цвете
Пухкавия ти, проклет мечо
Викай ми Гром!!!”
„Скъпи Мечо
Играех сред градини бели
Покрити все със снежец цели
Преспи все големи и дебели
И гледах някой да не ме уцели
Не разбрах как точно тъй пък се получи
То всичко лошо толкоз бързо ми се случи
Помислих си щом те видях за ангел
За моя верния пазител
Тоз, който всеки миг си плакал, чакал
За белия, космат спасител
Тъмните си страхове надвих
При тях аз не попаднах в клопка
Мигом точно теб определих
Ти си най-голямата ми снежна топка
Ледената ти проклета висулка, Зейна
Усмивки и целувки по муцуната!”
***
Коментирай от FB/G+ профил