Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
След дългия уморителен преход най-накрая стигнаха до дървото.
То стърчеше самотно в бялата пустош, край него вятърът отвяваше преспите и ги местеше по някаква негова си логика. Това му занимание не променяше като цяло пейзажа – плътна бяла покривка, над нея въртящи се сухи снежни прашинки и студено сияние във въздуха. Небето, тежко като леден блок, създаваше усещане за обреченост и бездиханна твърдост, но хората от малката група не мислеха за това. Целият им живот бе преминал в снежната пустош. В безкрайно придвижване, в търсене на ново и ново дърво.
– Ще можем да починем повечко, добро дърво е – издиша няколко облака пара най-възрастният. Беше Водачът. Свали вързопа от гърба си и го остави в снега.
Другите още гледаха нагоре към разперените клони. Усещането, че могат да разпорят ниските небеса, бе силно и натрапчиво. Сякаш ако вятърът ги размърда, внезапно от изтърбушената му плът ще се заизсипват ледени кристали.
Най-малкият приседна върху своя вързоп и скришно хапна малко от снега. Забраняваха му, но така и не разбираше какво лошо има в това. Всичко наоколо беше в сняг, а всички мразеха снега. Ходеха по него, правеха заслони от него, топяха го, за да набавят вода... той им даваше всичко! А те го мразят... Защо трябва да мразиш собствения си свят?
Едно по-голямо хлапе го цапна зад врата и той се стресна. Обърна се, но по погледа разбра защо е това – бяха го хванали, че опитва от снега. Но пък това, че го удари, вместо да каже на някой, означаваше, че няма да го направи.
Другите вече започваха приготовленията.
Двама от мъжете извадиха брадвите, докато останалите се заеха да отъпкват място за бивака и да трупат наоколо сняг, за да се получи закътано от въртящия се вятър място. Хлапетата се включиха веднага да помагат, знаеха какъв е редът.
Докато търкаляха топки сняг, който не се слепваше достатъчно добре и трябваше постоянно да го притискат, за да добие форма, малкият попита:
– А дали е вярно, че някога хората са се радвали на снега?
По-големият чак спря и го изгледа.
– Това пък откъде го измисли?
– Старият Водач ми го разказваше преди време, някога стари хора му го разказвали на него...
– Глупости – отсече другото момче и се зае отново с топката. Трябваше да стане голяма, но и да може да я примъкне към заслона, за да я натрупа при другите, докато накрая се оформи стена от сняг.
Малкият не възрази. Работеше замислено и потупваше камарката не съвсем умело. И на него му бе чудно, но вярваше на разказите на Стария Водач. Харесваше му да сяда на коленете му и да го слуша. Другите хлапета не правеха така. Може би затова само той бе чувал някои от историите му.
– Той ми разказваше и за елементите... – проточи, опитвайки да си спомни повече.
Големият спря за момент да търкаля топката сняг и го погледна изпод вежди.
– Вода, Огън, Въздух, Земя...
– Това всеки го знае – подхвърли пренебрежително.
– Той каза, че елементите трябва да са подредени правилно, че Водата вече веднъж е била Всичко... после и Огънят... Въздухът се променил от това... Земята също... за Земята не си спомням точно какво беше... но затова сега Снегът е Всичко.
– Земята е замръзнала, глупчо, то е ясно – покрита е със сняг...
– Не, друго беше... били са подредени някак елементите... имало и още, освен тези, главните.
– Какво друго – нали затова вървим от дърво до дърво, защото само така можем да имаме огън, да оцелеем...
Малкият се захвана отново със снега. Нямаше какво да каже. Това беше самата истина. Вървяха през снега и виелиците, правеха заслон и изкарваха известно време, докато имаше какво да поддържа огъня. После се местеха до следващото дърво. По-големите дървета стигаха за повече време. Откакто се помнеше беше така. Да, студено беше, но все пак не мразеше снега... Нали го топяха и ставаше на вода? Значи е един от елементите, нещо важно... Защо никой не мрази огъня, например?
– А защо всички се радват на огъня? – спря и се вторачи в по-голямото момче.
– Ти добре ли си? – не се стърпя и възкликна то, като се почука по главата, да поясни къде точно.
– Да, топли и е приятен, наистина приятен, но ако навсякъде е само огън, какво тогава? – продължаваше да го гледа настойчиво малкият.
Голямото момче се стъписа. Опита да си представи подобна гледка, но не успя. Как огън навсякъде? Те обикновено едва успяваха да се подредят така, че да може всеки да усеща топлината му...
– Нали от снега става водата, като я топлим на огъня – продължи въодушевен малкият, – снегът се стапя под него... това е също като едно време, както разказваше Старият Водач, когато Водата е била Всичко. Значи, ако се върне Огънят, снегът ще стане Вода... много вода, от всичкия сняг...
– Не може да стане, глупчо! – заяви накрая ядосано голямото момче. – Стига дрънка измислици, а се хващай за работа, колкото по-бързо сме готови, толкова повече ще стоим край огъня.
Малкият остана още миг засиял, представяше си как снегът е прозрачен като водата в канчетата, която получаваха от него. После се захвана да прави топката, но мислите му останаха във въображаемия свят. Земя, Въздух, Вода, Огън... и вечна промяна от едното към другото... преливащи се елементи, един в друг, заедно...
Трясъкът на поваленото дърво го сепна.
Беше отсечено, щеше да се превърне в огън и топлина.
Всичко изглежда се превръщаше в нещо... всеки елемент е важен и всеки трябва да е на мястото си... това ли се е объркало?
Забеляза, че по-големият го гледа раздразнено, затова се захвана със снега и опита да не мисли повече за елементите. Работеше, заслушан в ударите на брадвите, които правеха от дървото храна за огъня, само че все му се въртеше една мисъл, че щом снегът става на вода, той също е елемент... нали имало и други, освен основните.
Нещо проблясна и той вдигна глава да види да не би да е пропуснал запалването на огъня, учуден, защото бе още прекалено рано за това. Брадвите спряха да удрят по събореното дърво. Останалите също се бяха надигнали и застинали, всеки в своята поза. Затаили дъх. Над тях небето червенееше в цвят, какъвто никога не е имало. Огромно зарево приближаваше и се разрастваше, сякаш стапя надвисналия студ и се процежда през него. Плисна се и обагри всичко, издаде страховит звук и лъхна с топъл вятър лицата им, загледани и занемели в посока на чудото. Прелетя някъде наблизо, толкова, че да усетят топлината и могъществото му, и се стовари извън предела на погледите им, като разлюля цялата земя. Усетиха го под краката си. Тътенът се задържа дълго във въздуха като продължителна вибрация. В същата посока остана да грее светлина, като тази, която танцува на върха на пламъците в огнището.
Малкият стоеше със зяпнала уста.
Дали това бе Огънят... онзи, който някога е бил Всичко... както водата, която е била Всичко преди това...
По Въздуха към Земята идва Огън и прави Вода от снега...
Въздух, Земя, Огън, Вода...
Така ли са били подредени? Някога, много отдавна, още преди старите хора, които са разказвали на Стария Водач, съвсем, съвсем в началото... и това... може ли да е ново начало? Може ли от Въздуха на Земята да дойде Огънят и да превърне снега във Вода? Ще се подредят ли най-после правилно елементите? Ще върне ли това старите времена... ще започне ли всичко отново... по нов начин... ще се подреди ли всичко така, че да може хората пак да се радват на снега...
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил