Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Спомняте ли си онази зима, когато Северната Губерния три седмици не можа да се отърве от смразяващата прегръдка на мистериозната мъгла? Споко де, не се засягай – просто питам... Знам, че изучавате супер-свръх-най-нова история в училищата, ама с всички сегашни извращения от рода на ситангските магически подсказватели, мозъкостимулиращите талисмани и оная, последната дяволщина... а, да – смартфоните... откъде човек да има вяра във вашето поколение? Един Ктхулу знае какво сте запомнили и какво – преписали...
Добре де, добре, спирам. Ама спри да крещиш и ти. Искаш ли да чуеш истинската причина, поради която мъглата превзе Губернията или не?
Да, бе, точно така – анормални атмосферни условия, ама друг път. Ако не беше Джонатан Деветте Пръста, и Емо Чолаков щеше да се озори солидно, докато разбере за какво иде реч...
Но да не се отплесвам повече, а да захапем историята за врата и да продължим... ъ-ъ-ъ, искам да кажа, да продължим с историята. Прости объркването ми, но съм в Анонимните Кръвопийци едва от 200 години и някои неща са още твърде... мъгляви, да кажем.
Та значи, предполагам, знаеш, че Северната Губерния е провинция на Амарантия със средна годишна температура 23°С. Това винаги хвърляше в недоумение новоизпечените пътешественици из Обединените Светове, особено тези, които обичаха ските, кърлинга и останалите зимни спортове. Представете си изумлението им, когато се изтърсваха на въпросното място, въоръжени с купища зимни якета, пуловери и шалове, и откриваха, че значително по-добра идея би било да натикат в куфарите бански и лосион против изгаряне. По-вещите в занаята, разбира се, знаеха, че Амарантия е с обърнат поляритет, така да се каже – на север бе топло, а на юг белите мечки играеха сантасе с пингвините. Злите езици отдавна говорят, че причината за това изобщо не е магическо дисонансно ехо, каквато е официалната версия според туристическите справочници, а просто резултат от подпийнала закачка между Тери Сторн и Питър Стенли. Не мога да ви кажа кое от двете е вярно... просто никога не съм си падал по махленските клюки.
Когато видяха, че бюджетът им процъфтява и без помощта на умните глави в столицата, старейшините на Северната Губерния решиха да се самообявят за автономна област и да прибират всички пари от джобовете на плажуващите в собствената си хазна. Навремето това си бе идея за милиони (и в преносен, и в буквален смисъл...), но когато падна мъглата и паникьосаните губернатори пратиха вестоносец до Амарантия с молба за помощ, Съветът ги отряза като млада елфка дърт трол. Официалният отговор още е засекретен в архивите, но според отлично запознати с делата на Губернията Старшина Джамал ал-Домуз описал в четири страници любезното си предложение да си вземат автономията и да си я натикат в... мъглата.
Не знам какво сте чували за падането на мъглата, но мога искрено да ви уверя, че едва ли ще откриете по-правдив разказ от моя. В края на краищата, моята скромна персона бе там на място, развеждайки група прясно отказали хемоглобина вампирки от Нова Венеция. Смея да заявя, че писанията на Необсиракин и Майналовски са пълна глупост – нямаше нито светкавици, нито изригвания на вулкани, нито демоничен смях от небесата, както се мъчат да ни убедят въпросните пишман-историци. Просто една вечер легнахме в прегръдките на лятната омара, а на следващата сутрин се събудихме като персонажи на Дж. Р. Р. Мартин. Сещате се – студ, сняг, леден вятър... и мъгла. Проклетото нещо бе толкова плътно, че когато човек седнеше на маса, не виждаше с кого вдига наздравица. Обърквацията беше пълна – драконите се простудиха на мига (ако сте чели за внезапно изчезналата горичка от гигантски секвои до хотел „Ланселот“, вече знаете какво се случи с нея...), елфите нададоха възмутени вопли, че заради минусовите температури разочаровали... хм... дриадите, с които купонясваха, троловете масово се заоплакваха от затруднено (разбирай – заледено) мислене, а хотелиерите и туроператорите си скубеха косите понеже бройката на отменените резервации заплашваше да задмине тази от проваления шампионат по куидич през 1482 година от летоброенето на Старата Земя.
Метеоролозите озадачено се чешеха там, дето не ги сърби, и неохотно признаваха, че и представа си нямат какво, в името на Мрака, е това чудо. Щатните магьосници и вещерите-волнонаемници се кълняха, че не откриват грам магическа сигнатура в цялата дяволщина. Тези техни думи пък накараха дяволите от счетоводството на Третия Кръг да побеснеят и да проведат свое собствено разследване, което, както и трябваше да се очаква, също удари на камък.
Чак в началото на третата седмица на някоя умна глава най-сетне му хрумна брилянтната идея да извикат на помощ Джонатан Деветте Пръста. Старейшините скръцнаха със зъби, но в крайна сметка бяха принудени да признаят, че без него едва ли ще се справят. Веднага щом решението бе взето, тутакси изникна нова пречка. Явно почувствала нещо нередно, „Зелената котка“ бе обявила Северната Губерния за карантинен свят и никой, дори деканите на Парамагическия Колеж (които, сигурен съм, просто водеха извънкласни занимания със студентките по луксозните хотели...) не съумяха да пробият блокадата на Рей Макгавърн и Сара.
След дълго умуване губернаторите решиха, че отчаяните времена изискват отчаяни мерки, натъпкаха с антибиотици най-малко кихащия дракон и го пратиха да издирва портал в най-близкия от световете, който да не е в ембарговия списък на „Котката“. Учудващо, но животинката се справи блестящо и в края на третата седмица от Мъглявата Прокоба (така я бяха кръстили журналистите) се появи в сградата, където се помещаваше кризисният щаб, с Джонатан на гърба си. Трудно беше да се каже кой от двамата бе по-болен благодарение на въпросното пътуване. Знам, че нищо не може да се сравни с драконовите сополи, но ако бяхте зърнали поне за миг онова, което Джони депозираше в хилядите носни кърпички, изчезващи след това в гънките на бездънното му наметало, бихте се съгласили с мен, че огнедишащите рептилии имат доста сериозна конкуренция.
Магьосникът, както обикновено, не губи време, а още със слизането си от подсмърчащото превозно средство задейства мистериозните си таланти на пълни обороти. След като обиколи два-три пъти сградата на свински тръс, дишайки учестено с изплезен език като куче, той изведнъж се закова на място, протегна ръка, оформи мъглата пред себе си в някакво странно подобие на снежна топка и за ужас на всички я захапа и задъвка с леко примляскване, сякаш ръфаше ябълка. Очевидно вкусът не му хареса, понеже плю с отвращение, бръкна във вътрешния си джоб, извади плоска метална бутилчица, отпи доста солиден гълток, изтри насълзените си от скоросмъртницата очи и викна:
– Къде е главният снабдител на хотелите?
Познаваха го достатъчно, за да не задават тъпи въпроси. Вместо това жандармеристите се разтичаха и издириха въпросния човечец за броени минути. Джонатан го прегърна свойски през рамото и надълго и нашироко си поговори с него. Нещастникът пребледня близо дузина пъти, но успя да запази самообладание и да не припадне. Умирахме си от любопитство за какво го разпитва, но не смеехме да се приближим. Когато консултацията приключи, Джони го потупа приятелски по бузата, обърна се към нас и попита:
– Кой от всички тези хотели е най-евтин? – и изреди имената на десетина.
Туроператорите се посъветваха помежду си и единодушно се съгласиха, че това ще да е „Джак Спароу“.
Джонатан хукна през глава към упоменатата сграда. Толкова бързаше, че едвам смогвахме да не изоставаме. Щом стигнахме на място, магьосникът се въоръжи с най-ослепителната си усмивка и без предупреждение се хвърли в атака срещу нищо неподозиращата рецепционистка. Разговорът бе кратък, но явно ползотворен (да пукна, ако гадината не бе успяла да си уреди и среща...), понеже се извърна към нас и изкомандва:
– Първи етаж, стая 9А, вляво от асансьора!
Не след дълго Безгрешната Милиция вече измъкваше окованата с атуански белезници дъртачка, спотайваща се в луксозния апартамент. Перхидроленото създание врещеше като истерично, че не била вещица, просто си почивала, да ѝ окапела брадавицата под носа, ако лъжела...
– Бийте ѝ един черен Печат, че да ви е мирна главата... и отсега нататък проверявайте по-внимателно на кого издавате туристическа виза! – подвикна подире им Джонатан. – Помолете моя приятел Били Зеленчука – младежът разполага с най-добрата база данни за Акълдаващите, която някога е съществувала...
– Добре де, Джони, кажи как успя да разгадаеш цялата тази мистерия за броени минути? – подпитвахме го след това на чашка в „Зелената котка“. Мъглата отдавна се бе вдигнала, карантината бе паднала, а хотелиерите в Северната Губерния отново се радваха на солиден поток туристи...
– Много просто, банда – ухили се Джонатан и запали една от невъобразимо смърдящите си цигари. – От самото начало ми бе ясно, че си имаме работа с вещица. Ако трябваше да се справяме с огнена магия, щях да издирвам дракон, сукуба или Тери Сторн. Вещиците обаче имат отвратително студени сърца, както и... хм... други части на тялото, затова бях сигурен, че търсим точно това. Магията бе твърде силна – все пак бе успяла да покрие цялата Губерния, тоест, не ставаше дума за махленска вещица, а за част от клана на Акълдаващите...
– Дотук добре... а как успя да откриеш къде точно се намира?
– Накарах снабдителя с провизии да ми изброи хотелите, в които наскоро са зареждали боб и кисело зеле, след което само трябваше да избера най-евтиния, понеже Акълдаващите са по-стиснати и от гаргойл със запек. И ако възнамерявате да ме питате за подробности относно магията, причинила мъглата, по-добре недейте... – потръпна Джонатан и си заръча още една водка.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил