Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Първото правило на баща му беше „Не прави бизнес с магьосници. Никога. По никакъв повод.“ А Тибалт знаеше, че нарушаването на бащините правила води до опитване на бащиния пестник. Но той беше заминал с керван преди повече от две седмици, а зимата се оказа необичайно студена. По-голямата част от парите, които им беше оставил, отиде за въглища. Двете му сестри ядяха колкото птичета, но момчето беше забелязало, че от няколко дни порциите им намаляваха все повече и повече. Баща им трябваше вече да се е върнал, превеждането на керваните през планинските проходи на Източния склон отнемаше пет дни, а връщането сам после беше по-бързо, но снежна буря бе затрупала пътищата. Семейството дори не искаше да мисли за възможността той изобщо да не се върне.
Сутринта беше леденостудена и ясна като парче кристал, а вместо обичайните шумове го събуди кашлицата на Мирица. Тибалт пресметна веднага това, което и майка му, лековете не бяха скъпи, но ако ги вземеха, щяха да имат храна за още два – три дни. Младежът излезе с надеждата да намери някаква работа, макар и да знаеше, че няма големи шансове. Езерино беше просто кръстопът – издадена ниша в скалата с двайсетина къщи, сгушени една в друга да не ги отнесе постоянно духащият вятър. Единственият бизнес идваше от ханa, там такива като баща му предлагаха услугите си като водачи из планинските проходи, докато по-едрите и не толкова умните тръгваха с керваните като хамали. Поредният керван се мотаеше вече четвърти ден – вестите бяха, че пътищата са все така затрупани. Търговците и животните им бяха превзели опушения смрадлив оазис на хана, а останалата паплач, която обикновено следваше потока от мъже, мулета и стоки, се беше разквартирувала в обора, по двора и в публичния дом (пресилено име за няколкото уморени позастарели девойки), който си беше реално придатък към хана.
Тибалт се позавъртя, размени си няколко думи с конярите, сви пилешка кълка от заблеял се писар, потупа някакво сополиво хлапе, намигна на една беззъба к**ва, но новините си бяха каквито и предишните дни – "Не, няма да тръгнем скоро", "Не, не наемаме хора“ и най-лошото "Не, няма новини от отвъд прохода, никой още не е преминал." Тъкмо се готвеше да си ходи, когато забеляза магьосника. Което само по себе си беше странно, защото магьосниците правеха така, че винаги те да са първото, което ще забележиш. Но този нямаше много общо с магьосниците, които Тибалд беше виждал. Според богатия шестнадесетгодишен опит на момчето, маговете бяха грубо казано две категории - дебели и шумни, и високи и слаби. И двата вида имаха пронизващи погледи и излъчване на пълна незаинтересованост към делата на смъртните. Този магьосник приличаше на круша. Дрехите му бяха в неопределен жълтеникав цвят, който в комбинация с тесните рамене, тънките крака и кръглото провиснало шкембенце създаваха по-скоро комичен ефект. На Тибалт изобщо нямаше да му хрумне, че мъжът е магьосник, ако не беше забелязал, че си грее ръцете с малко огнено кълбо.
Магьосникът спореше с водача на кервана. Момчето се опита да нададе ухо, но спорът беше прекъснат от кратък писък и последвало размахване на ръце и нечленоразделни крясъци. Магьосникът явно се беше оживил толкова много, че огненото кълбце бе излетяло от ръцете му и бе опърлило веждите и мустаците на другия мъж. Тибалт се шмугна в оживения хан, метна топка сняг, забърсан отвън, във врата на някакъв мъж и докато той беше зает да отръсква снега, задигна халбата му с пиво. После с вид на човек, почтено закупил си пивото и определено нямащ нищо общо със снежни топки, се присъдени към кикотещата се тълпа отвън. Момчето потупа съчувствено водача по рамото, предложи му утешителна халба бира и изказа съболезнования за мустака. За негово щастие мъжът имаше нужда да си изплаче мъката.
- ... а аз му казах, казах му го и вчера, няма да тръгнем поне още няколко дни, но той иска ли да ме чуе? Не иска!!! Такива са магьосниците, да знаеш, момче, мислят само за своята си работа и за никой друг. Вика, че бързал да стигне до Седемте водопада преди равноденствието, а то - вдругиден. Не мога да загубя някой от хората си из тия чукари, за да угодя на някакъв треторазряден чародеец, дето и сопола си не може да омагьоса да спре да тече.
Тибалт кимаше и издаваше съчувствени звуци.
- Кажете ми, докъде е разчистен пътя?
- От тази страна на прохода, до малко след колибата на Берзевуп, дето изгоряла миналото лято, като я ударила светкавицата.
- Тоест пътеката нагоре към Седемте водопада е чиста?
- Кой я знае... вчера говорих с един козар от Водопадите, нещо разправяше, че няк’ва твар му изпояла козите, та той беше слязъл след като отмина бурята, значи има как. Ама знаеш я пътеката, нали? Една такава стръмна, с хлъзгави камъни дори и през лятото. Няма да рискувам я счупен крак, я врат, колкото и да плаща, кой ще ги похарчи тия пари, като трябва да си събира мозъка от камънаците?! Ей, момче, къде тръгна, забрави си халбата...
Но Тибалт вече беше драснал преди магьосникът с повече пари, отколкото мозък, да си е намерил някой друг за водач. Мъжът имаше воднисти очи, плуващи зад дебелите лупи като пияни попови лъжички. Носът му наистина беше протекъл и зачервен, а вместо с достолепна брада, лицето му беше покрито с неравни участъци набола четина. Тибалт прецени, че надали беше на повече от тридесетина години. Което също беше необикновено, той винаги беше смятал, че магьосниците се крият някъде, докато се превърнат от разтреперени чирачета в белобради мъдреци. Явно тази идея не бе достигнала до крушовидния маг, който тъкмо се опитваше безуспешно да се настани удобно на пейката до камината заедно с още петима. Когато момчето се надвеси над него, мъжът трепна и едва не метна тефтера си в огъня. Притиснал кожената книга до гърдите си като щит, жълтият магьосник слушаше с леко разфокусиран поглед обяснението на момчето как може безпроблемно да го заведе до Седемте водопада още утре.
- Да, разбира се, това е много хубаво, но дали ще можем да тръгнем още днес? – Гласът му беше изненадващо мек и мелодичен.
Тибалт щеше да откаже, но се замисли. За няколкото светли часа, които оставаха, можеха да стигнат до изгорялата колиба, като каменните стени щяха да им послужат за заслон до изгрев. Естествено баща му казваше, че само идиот би тръгнал, прекарал нощта на открито през зимата, но небето беше ясно, а колкото по-бързо го заведеше, толкова по-бързо щеше да се прибере у дома, без да рискува твърде старецэт да се върне преди това.
- Тръгваме след половин час – заяви Тибалт с тона на човек, който се надява, че не прави последната глупост в живота си. – Ще искам три кралски глави сега и още три, когато стигнем горе. И ще ми трябват пари за провизии.
Магьосникът протегна лепкавата си ръка и стисна протегнатата длан на момчето. Той информира точката вдясно от Тибалт, че името му е Мелорин, и изчезна да оправи сметката си.
***
Слънцето клонеше към залез, а Тибалт искаше да извърши убийство. Момчето на няколко пъти беше превеждало през планината хора заедно с баща си, а се бе случвало и сам до по-близките села, но никога не се беше сблъсквал с явление като Мелорин. Беше се прибрал вкъщи, колкото да остави на майка си трите кралски глави, да облече палтото си от овча кожа и да вземе малката торба, без която не тръгваше в планината. Още петнадесет минути му отнеха да купи подпалки, храна за поне три дни, като дори успя да спазари няколко смрадливи кожи. Натоварен като някое от мулетата, кротко преживящи в обора на хана, Тибалт трябваше да чака още четиридесет минути магьосникът да събере нещата си и да ги натовари на злобното магаре на име Теменужка. Първата му констатация беше, че Мелорин си няма ни най-малка идея какво оборудване му трябва за разходка, по-далечна от масата за вечеря. На въпроса дали има обувки, той беше отговорил утвърдително, но Тибалт откри, че обувките са тънки, кожени и непрактични дори за градски условия. После беше магарето – вонлива самодоволна твар с нрав, способен да извади от равновесие и светец, към която Мелорин се отнасяше с такова весело безразличие, че Тибалт започна да се чуди дали магьосникът изобщо осъзнава наличието на магаре или си мисли, че чантите му левитират след него. После беше самият магьосник. Времето се беше оказало великолепно, пътеката добре отъпкана и лесна за придвижване и дори вятърът беше поутихнал, но нищо от това нямаше значение, защото магьосникът като че ли нарочно се мъчеше да ги забави. След като откри, че няма да получи съчувствие за премръзналите си крака, той започна да се зазяпва в пейзажа, ледените висулки по дърветата, странната форма на ей-онзи-камък, спираше се да записва неща в кожения си тефтер, и така всеки стотина метра, а когато вървеше, това ставаше бавно и беше придружено с подхлъзване и падане. Магарето пък се справяше забележително добре с това да отказва да върви без конкретна причина и да хапе Тибалт по ушите, когато се опитваше да го подкара.
После пък се случи инцидентът с чантата. Никой не разбра как точно стана – беше на една сравнително тясна част от пътеката, когато Мелорин загуби равновесие за пореден път. Този път обаче той с изненадваща координация успя да се хване за колана на Тибалт. Двамата залитнаха към ръба под развеселения поглед на Теменужка, която помръдна с уши и си продължи напред. Момчето успя да забие подметките на подкованите си ботуши в леда, но магьосникът, внезапно успял да фокусира погледа си в реката двеста метра по-надолу, отказа да го пусне и двамата се сборичкаха на сантиметри от ръба. Мъжът не беше тежък, но багажът им определено не улесняваше положението. Тибалт се извъртя, огъна крака си под неестествен ъгъл и успя да откопчи магьосника от себе си със звук на раздиране. Двамата се стовариха на земята и Тибалт се обърна тъкмо навреме, за да види как торбата от колана му се свлича от ръба и полита към разпенените води на реката.
Първата му реакция беше да се изсмее. Отчасти защото дори и да стиснеше магьосника за гърлото, това нямаше да му върне торбата. Отчасти защото разбра какво значи един от любимите изрази на баща му „да те издебне мечка изодзад“. Вътре нямаше кой знае какво, но беше от онези дреболии, които ти стават като придатък на ръката и отсъствието на които ти бърка директно в душицата. Вътре имаше нож, огниво, разнородни дреболии, парче сушено месо с хранителните качества на подметка и шепа слънчеви камъни за локатора на ръката му.
Камъните бяха най-ужасяващата загуба. Локаторът беше широка кожена гривна, на която някой хитър маг беше измислил как да закрепи два омагьосани кристала – действаха на принципа на едновремешните кристални топки, но заклинанието показваше не бъдещето, а груба карта на мястото, където си, и линия към мястото, където искаш да отидеш. По-малкият камък служеше да зарежда по-големия – жълтеникави кристали, които оставяш на слънце и действат около 12 часа. Този, който му остана, имаше заряд за около девет. Тибалт познаваше пътеките не по-зле от всеки друг, отраснал в планината, но при вида на слънцето изчезващо зад склона и на облаците, които се събираха на запад, изпита непреодолимото желание да се върне у дома.
В крайна сметка се отказа от желанието да метне мага след торбата си и да се прибере. Баща му би казал, че след като е поел отговорност, трябва да изпълни задачата си докрай. Но не чувството за дълг или обещанието за още три кралски глави накараха Тибалт да тръгне напред по пътеката с наведена глава и стиснати устни. Под гнева и неприятното прималяване в областта на стомаха се криеше дълбока практична пресметливост. Ако тръгнеше обратно, щеше да замръкне преди да стигне Езерино. А магьосникът, който дотук се беше извинил около десетина пъти, можеше да му бъде полезен.
Достигнаха до изгорялата колиба на Берзевуп малко след като се стъмни. Щяха да я пропуснат в тъмното, въпреки че Мелорин беше направил няколко малки светещи кълба. Светлината им беше достатъчна да не се препънат или подхлъзнат, но превръщаше побелялата зимна гора в свят на сенки. Небето беше се покрило с неприятни на вид облаци, а вятърът стана по-режещ от всякога. Тибалт имаше чувството, че студът се забива като кама в гръдната му кост и му пречи да си поема въздух. Мелорин се беше умълчал. Теменужка пристъпваше внимателно по заледената пътека, но изведнъж наостри уши и замръзна. Двамата мъже спряха и също се ослушаха. В далечината се чу вълчи вой, друг отговори от отсрещния хълм.
- Тук някъде трябва да има заслон, трябва да го намерим преди вълците да са намерили нас – каза Тибалт.
- Ами гривната ти? – Гласът на Мелорин беше изтънял и пресипнал от студа.
- Според локатора трябва да е някъде наблизо, ама огледай се! Да виждаш колиба наоколо?!
Магьосникът се завъртя послушно, светещите кълба направиха пирует заедно с него като рояк едри светулки. Намираха се на малко разширение на пътя. Разчистената част от пътеката продължаваше още напред и свършваше внезапно пред стена от сняг. Друга пътека, ако и изобщо можеше да се нарече пътека, продължаваше почти вертикално нагоре и изчезваше в мрака.
- Натам трябва да продължим за Водопадите. Но ако тръгнем сега, ще си счупим главите. А и мисля, че вълците са в тази посока. Само ако можех да огледам наоколо…
Мелорин се замисли за секунда, после разпери ръце. Групата светулки се събра в голямо светещо кълбо, което мъжът запрати право нагоре. Светлината се издигна над главите им и се разпръсна като купол от мъгла. За около минута стана светло като ден. Тибалт изведнъж видя това, което търсеше. Колибата се намираше малко вляво от мястото, където си спомняше, а дървото, което му бе служило за ориентир, го нямаше. Самата сграда беше почти изцяло затрупана от снега. Тибалт изпусна въздишка на облекчение. Не беше убеден, че ще може да прекара нощта, притиснат в миризливото магаре и магьосника, за да се топли.
Колибата в действителност не беше колиба, а стара къща със солидни каменни стени. Покривът беше рухнал частично, но когато разкопаха входа, откриха, че една от двете малки стаички беше оцеляла и явно някой наскоро я беше ползвал за подслон. В средата имаше направено огнище, а в ъгъла натрупани дърва. Ето къде беше отишло дървото ориентир. Мелорин разтовари багажа си от Теменужка и се засуети около влажната купчина пепел. Тибалт не издържа да го гледа как се мъчи.
- Дай на мен!
- Не, не, направи достатъчно, а ти загубих и торбата… - Мъжът се замота, опита се да запали влажните дърва с магия, но освен че тясното пространство се напълни с миризмата на изгорели чорапи и синкав дим, нямаше друг резултат.
Тибалт го погледа, докато реши, че вече не е забавно, след което стъкми подпалките от багажа си под няколко по-сухи клона и посегна към колана си за огнивото… Което не беше там.
- Да ти го… добре, господин магьоснико, но този път се цели ето тук.
***
В стаята се носеше мирисът на храна и мокро магаре. Двамата бяха вечеряли и стъкмили легла от наметалата и кожите си, но след това настана неудобно мълчание. Мелорин се опита да пише нещо в тефтера си на слабата светлина, а момчето зазяпа в стената. Беше надникнал, но оня или ползваше някакъв код, или пишеше на напълно непознат му език. Разчертаните с редове страници бяха покрити с тлъсти точки, чертички и драскулки. Най-накрая момчето не издържа, не беше свикнал да мълчи и да не прави нищо. Тибалт се покашля:
- Защо трябва да стигнеш до Седемте водопада точно на равноденствието? Някакъв важен ритуал ли ще извършваш или…
Не беше чувал други магьосници да ходят до селото, а то самото беше дори по-малко от Езерино. Мелорин вдигна поглед и за пръв път на лицето му се изписа някаква емоция.
- Горе има пещера, в която, поне така чух, акустиката е невероятна. А кристалните образувания по стените, сами по себе си са интересни. Но точно в деня на равноденствието последните лъчи на слънцето минават през една пукнатина в скалата и осветяват кристалите по стените. Мъжът, който ми разказа за това, каза, че изглежда все едно цялата пещера пламва в цветовете на северното сияние.
Момчето се замисли. Беше ходило в пещерата и дори беше виждал това, за което говореше магьосникът, макар и да не знаеше какво е „северното сияние“.
- Но защо се интересуваш от пещерата? Кристалите имат някакви магически свойства ли?
- О не, не, не – разсмя се мъжа, – обикновен кварц с някакви примеси. Просто искам да го видя, за да мога да го включа в композицията си…
Тибалт го изгледа.
- Музикална композиция?
Момчето продължи да го гледа с празен поглед.
- Аз пиша музика. Това ми е работата. – Мелорин произнасяше сричките бавно, сякаш това щеше да придаде смисъл на думите му. – Имам поръчка от краля на Арден да съставя композиция за всички сезони…
- Що за магьосник си ти? – попита накрая младежът.
Преди да има време да отговори, навън се чу звук от падащ сняг и тежки стъпки. Много тежки стъпки.
- Вълците? – прошепна магьосникът.
- Съмнявам се – отговори му с шепот момчето, – не съм чувал за толкова големи вълци.
Магарето в ъгъла вдигна глава, втренчи се във вратата и поради липса на друг изход хукна през нея с пълна скорост преди да успеят да го спрат. Мъжът и момчето стояха без да помръднат. Отвън се разнесе ужасяващ хрущящ звук, последван от сумтене. Тибалт сграбчи дебела цепеница и сръчка магьосника в ребрата.
- Когато влязат, ги зашемети с магия.
Мелорин се втренчи в него все едно беше полудял.
- Не мога…
- Добре, залепи ги за стената, опърли ги с огън. Каквото и да е. Сега точно не е момента да спазваш някакви морални норми на ненападение на смъртни с магия. Каквото и да е това отвън, мисля, че току-що уби магарето ти. Искаш ли да почакаме да докопа и нас?
- Не разбираш – изписка магьосника, – аз не съм…
Празната рамка на вратата се запълни от силует. Нещото беше над два метра високо и когато влезе, се чу скърцането на кожата му по камъните. Мъжете се втренчиха. Тибалт, който беше вдигнал цепеницата за удар, я изпусна. Парчето дърво издрънча на пода. Времето спря. И без друго тясната стая беше запълнена от присъствието на новодошлия. "Новодошлата" поправи се Тибалт, когато успя да възприеме очевидно женските форми на създанието. В тишината се разнесе лудо кикотене. Тибалт разбра, че кискането идва от собствената му уста, и я запуши с длан.
Създанието вероятно беше трол. Тибалт беше чел за тях, дори беше чувал истории, че се срещат и в тези планини, но винаги беше смятал, че това са приказки, за да не тръгнат малките момченца сами из планината. От време на време някой изчезваше, но когато не намираха тела, хората решаваха, че глупакът или е паднал в реката, или вълците са го изяли с все парцалите. Тролът, или по-скоро тролската жена беше облечена с кожи. Беше висока, по-висока и от двамата, с пищна рошава грива и човекоподобни черти. Носът ѝ не беше голям и разплескан като на тролите от картинките, а леко чип и украсен с лъскави камъчета. Можеше да мине за много много едра, дори привлекателна по някакъв начин, човешка жена, ако не бяха очите и устата. Очите ѝ – големи и с хубава форма, изобщо нямаха зеница, бяха изцяло сини, напръскани с малки златисти точици. Устата сякаш притежаваше свой собствен живот – огромните изпъкнали устни предъвкваха нещо, оголвайки жълтеникави бивни.
Двамата мъже стояха като замръзнали. Тролът ги огледа, изсумтя и явно взе някакво решение. Лицето ѝ определено не беше тъповато и добродушно. Тя направи крачка към Тибалт, с което развали заклинанието. Момчето изписка и се опита да отскочи назад, но гърбът му опря в стена. Магьосникът също заотстъпва, но намерението му да се промъкне към вратата беше пресечено от още едно създание, което препречи изхода.
- Направи нещо! - изврещя Тибалт. – Нали си магьосник, омагьосай ги!
- Не мога!
- Просто направи НЯКАКВА магия!!! - Момчето се опита да се измъкне от голямата ръка, но пръстите вече се увиваха около гърлото му.
Магьосникът се опита да метне малко огнено кълбо по тролкинята, но само опърли козината на дрехите ѝ. Създанието се извърна за миг и изгрухтя нещо към другото, също женско, което се запровира през тясната врата право към него. Мъжът закърши ръце, вдигна ги и направи някакъв сложен жест. Тибалт присви рамене в очакване на гръмотевица. Разнесе се музика. Бавните спокойни звуци отекнаха от каменните стени. А докато ръцете на чудовището се увиваха около врата на Тибалт, той си помисли "Чудесно, ще ме изядат под музикален съпровод!"
***
Събуди се в чувал. И двамата бяха натъпкани заедно, като само главите им се подаваха. От блъскането и клатушкането му стана лошо. Когато се обърна наляво, видя другото създание да носи нещо безформено на рамото си. Вероятно багажа им и трупа на магарето.
- Що за безполезен магьосник си ти!? – попита отново Тибалт.
За пръв път в очите на Мелорин се видя типичната магьосническа надменност.
- От стар и почитан орден. Ние не се занимаваме с ежедневни магии и пиротехнически изяви. Аз принадлежа към ордена на Мелузина. – И тъй като това изказване явно не предизвика нужната реакция, продължи: – Ние се занимаваме с изучаването на магията на музиката.
- Тоест не можеш да ни измъкнеш, но можеш да изпееш на тия женища приспивна песничка?
- Аз… да.
Главата на мъжа увисна. На Тибалт много му се искаше да си има ножа. Или огнивото. Или да не беше напускал Езерино. Това, което най-много го притесняваше, бе че бе живял в съседство с тези създания целия си живот без да знае за съществуването им. И не само той, по-голямата част от познатите му обикаляха склоновете на планината с идеята, че не може да им се случи нищо по-страшно от вълци. Времето беше прекалено непредсказуемо, за да си завъдят бандити, а керваните кръстосваха прохода през цялата година. И въпреки това никой не беше виждал тролове. Чуваха се приказки, но дори не от типа на "приятел на братовчеда на жена ми", а от типа "имало едно време в планината един голям трол". Значи ако е имало срещи, то те са завършвали само по един начин. Тибалт се замисли за младия наперен бард, който беше тръгнал сам и така и не стигнал до града от другата страна на планината. А преди това скитници, пътуващи музиканти и трубадури, непредпазливи младежи, авантюристи… дори старият Берзевуп се беше запилял малко преди къщата му да изгори, но пък той имаше навика да си пийва и всички бяха предположили…
- Какво мислиш, че ще ни направят?
- Супа вероятно – изтърси Тибалт.
- Ще ни нахранят?
- Не точно. Може и задушено, разбира се, но какъвто си кльощав, като нищо ще ставаш само за супа.
Това му запуши устата. Във въздуха вече се носеха снежинки. Тибалт се опита да определи посоката, от която бяха дошли, но напразно. Вероятно тролите са били привлечени от светлината на магьосника или бяха вдигнали прекалено много шум. Движеха се все нагоре, двете жени подскачаха по камъните като планински кози, изглежда необременени от товара си. Докато снежната буря се засилваше, Тибалт осъзна, че дори и по някакво чудо да се измъкнеше от торбата, нямаше начин да намери пътя обратно в това време. И вероятно щеше да умре от студ. Внезапно се сети за гривната си локатор. В слънчевия камък беше останал заряд за няколко часа, затова го беше махнал и го беше пъхнал в джоба си. Ако не беше изпаднал, докато го вдигаха, не, не, още си беше там. Тролката, усетила, че нещо шава на гърба ѝ, ускори ход. Двамата мъже подскачаха и се блъскаха един в друг, а малки парченца лед се забиваха в очите им.
Внезапно спряха. Тибалт усети сърцето си в гърлото. Надяваше се поне да го убият преди да го ядат. Другият трол мина пръв, както си стоеше до тях изчезна в скалата. Техният го последва. Изчезнаха в каменна дупка, спускаща се надолу. Тролите явно виждаха в тъмното, защото не запалиха нищо да им свети. Завиха наляво, после надясно, после два пъти пак наляво, Тибалт се усети, че се опитва да запомни пътя. Все едно имаше смисъл.
В далечината се понесоха звуци, последвани от отвратителна животинска смрад. Озоваха се в огромна пещера. Тибалт и магьосникът вдигнаха глави – таванът се губеше някъде в мрака. Тук имаше светлина, идваше от няколко огъня накладени на стратегически места. Момчето предположи, че се намират директно под естествени комини, защото пещерата не беше задимена. Пристигането на двете жени предизвика оживление в тролското село. Около тях заподскачаха други създания, също женски. Повечето носеха кожи, някои бяха голи. На светлината от огъня се виждаше, че кожата им е с лек синкав оттенък. Повечето се бяха украсили с кристалчета, пера и разнообразни висулки. Говорът им беше преобладаващо ръмжене, но магьосникът, който беше изучавал и други езици, измърмори, че определено чува структурирана реч.
Тролкинята захвърли чувала с двамата мъже в един ъгъл. Падането разхлаби връзките достатъчно, че с много бутане и пуфтене да успеят да се наместят в полу-седнало положение. Тибалт въпреки ужаса си откри, че е любопитен. Явно се намираха в селце – имаше огньове за готвене и купчини кожи в ъглите, а в по-далечния край видя кози. Може би същите кози, които беше загубил козарят от Седемте водопада. Това, което му направи най-силно впечатление, беше крещящото отсъствие на мъже. Имаше жени от разнородни възрасти и форми, и може би някои от децата бяха момченца, но никъде не се мяркаха мъжкари. Това може би само трябваше да ги радва. Като се имаше предвид размера на женските, мъжките сигурно бяха огромни.
Точно срещу тях имаше проход вероятно към цял комплекс от пещери. Двете тролкини, които ги уловиха, изчезнаха в тази посока и след малко се върнаха, водейки със себе си таласъм? Не, не беше таласъм, а някакво много дребно клечаво старче, което се подпираше на чепат клон. Приличаше на трол, но беше много по-нисък от жените, а когато ги доближи, мъжете видяха, че старецът има човешки очи – необикновено сини и леко премрежени от възрастта, но безспорно човешки. Магьосникът се поразмести, може би се надяваше, че ще получат помощ, но Тибалт не видя капка състрадание в изражението на старчето, по- скоро хищна пресметливост. То ги доближи, срита чувала, стисна носа на момчето, докато не зяпна, и после си пъхна пръстите в устата му. Последва най-странният преглед, на който някога бяха подлагани. След като приключи да щипе, ръчка и скубе, старчето си размени няколко думи с женската и после се обърна към тях.
- Не се опитвайте да избягате, ако искате да оцелеете до сутринта – не много обещаващо начало.
- Какво ще се случи с нас? – попита Мелорин. Тибалт не искаше да знае.
- Ти, драги ми магьоснико, дъщеря ми ми казва, че можеш да правиш музика. Ние тук много обичаме музика, но рядко се случва да ни гостуват музиканти. Особено такива като тебе. Последният не живя много, посвири, докато не можеше вече, после го дадохме на малките да си играят с него. Така че ти препоръчвам да не се уморяваш. Колкото до младия ти приятел, щерката ми му е хвърлила око.
- В какъв смисъл? – изграка Тибалт.
- Хмм…. – Старчето потропа със сопата по земята и явно се замисли. – Не е като да се каните да си ходите. Разбирате ли, ние тук сме женско племе. Аз съм бащата на тези момичета, но освен няколко малчугана други мъже няма. Винаги сме живели разделени, най-вече заради агресията. Но преди около петдесет години лавина затрупала пещерата на мъжкото племе от другата страна на планината. В региона няма други мъжки. Дъщерите ми мислят много за това как да продължат да имат деца. Затова от време на време крадат някой човек и го… ползват така да речем. Музикантите стават понякога, но гледаме да ги държим далеч от младите жени, защото хич не са кротки. Внуците ми са продукта на тези връзки, но мъжете, опасявам се, не издържат много след това.
- Извинете но, как така говорите като нас? – прекъсна го Мелорин.
На Тибалт му се дощя да изрита магьосника, но нали него не го чакаше съдбата на животно за разплод.
- Името на баща ми, Грегор Берзевуп. Със семейството му живеели близо до Езерино. Една вечер се загубил, докато търсел изгубена коза. Майка ми го намерила и го прибрала. Това се случило малко преди да изчезнат мъжкарите.
- Искате да кажете, че сте на около петдесет години?
- Толкова. Та, баща ми преди да умре, ме научи на човешката реч, а скоро станах баща на повечето от момичетата тук.
- Как, как... – Тибалт се опитваше да говори, но думите му засядаха в гърлото.
- Има една хубава билка, момко, баща ми я наричаше синьотрън, която като ти я дадем, няма да знаеш с кого си и какво правиш.
- Но това не е ли доста силен наркотик? – намеси се Мелорин. – Учил съм за него. Причинява прекрасни видения, но цената е, че затъпяваш с всяка употреба и накрая… умираш. - Последната дума увисна във въздуха.
Старчето само се изхили и ги остави сами. Тибалт започна да трепери. От известно време проявяваше интерес към аспектите на брачната връзка, които се правят на затворени врати, но никога не му беше хрумвало, че това може да доведе до смърт или в най-добрия случай да изглежда като осемдесет годишен старец след четиридесет години.
Мелорин започна да шава с ръце.
- Какво правиш?
- Помогни ми да се измъкна и ще видиш.
В момента, в който се видя свободен, Мелорин вдигна ръце и започна да извършва познатите жестове. Тибалт дори не прояви интерес, но тролите се заобръщаха, за да чуят откъде идва музиката. Скоро около тях се беше събрала огромна тълпа.
- И какво точно ни помага това?
- Изчакай и ще видиш – изкрещя магьосникът, за да надвика шумотевицата.
Магьосникът вдигна ръце и започна да прави други движения. Един от тролите – млада женска, трепна и се задвижи в ритъм с музиката, която ставаше все по-бърза и по-бърза. Друг трол – малко създание, грабна две парчета скала и започна да ги блъска едно в друго. Трети вдигна нещо от земята – череп както забеляза Тибалт, напълни го със ситни камъчета и започна да то потръсква. Скоро всяко едно от съществата беше намерило нещо, с което вдига шум. Някъде в далечината Тибалт видя стария трол да размахва бастуна си и да се опитва да овладее тълпата, но безуспешно – тролите или танцуваха, или правеха музика. Когато се увери, че са схванали ритъма, Мелорин смъкна ръцете си и се ухили на момчето.
- Сега виждаш ли каква магия правя?
Тибалт отвърна на усмивката му и двамата хукнаха към вътрешността на пещерата. Докато тичаха, момчето измъкна слънчевия камък от джоба си и го постави на мястото му.
***
Бяха загубили представа за времето. В началото се водеха от локатора, а когато камъкът се изчерпа, продължиха все напред. Скоро всички тунели се сляха в един. Дълго след като бяха избягали, чуваха музиката на тролското племе. Когато спряха да починат, се зачудиха дали е защото ги гонят, или защото са се отдалечили прекалено много. Най-накрая видяха светлина, тунелът излизаше в пещера. Тибалт мина пръв и се закова – стените преливаха във всички нюанси на синьото и зеленото. Зад него Мелорин се подаде, огледа се и започна да се смее.
- Излезли сме в пещерата над Седемте езера. Трябва да сме вървели около ден.
Тибалт само кимна.
- Знаеш ли, - каза магьосникът, – мисля да включа музиката на тролите в композицията си.
И за миг Тибалт я чу отново – дива, изпълнена с енергия и примитивна по такъв начин, че я усещаш директно с костите си.
Да, мисля, че това не е лоша идея. Съвсем не е лоша идея.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил