Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Анкол беше малко градче, от онези, които преди година са били още просто голямо село. По повечето къщи вече беше започнала работа по сменянето на калните и сламени покриви с керемидени такива. Част от главната улица вече дори имаше малко плочки в началото си пред кметството. Работниците щъкаха насам-натам, като мравки, и усмихнато си мислеха, че това е най-интересното нещо, което им се е случвало досега.
В Анкол никога нищо не се случваше. Нямаше празници, не минаваха циркови или търговски кервани, никога не идваха чужденци... нищо! Затова и пристигането на непознатия нямаше как да е дискретно. А чудноватият мъж обичаше вниманието и това си личеше от далеч!
С бесен тропот по главния път пристигаше шарено привидение, следвано от гъста мъгла. Шестте коня, теглещи кервана, бяха изрисувани дотолкова с разноцветни бои, че едва личеше цветът на козината им. Самата каруца бе още по-цветна, а златните кантове бяха излъскани и блестяха ослепително, дори без помощта на слънцето. А мъжът беше нещо средно между пир и мъка за сетивата! В косата си имаше невъобразими цветове и ярки мъниста, заслепяващи погледа; кожата, бяла като мляко, изглеждаше почти прозрачна; брадата бе боядисана в ярко розово, а дрехите контрастираха със семплотата си в цвета и кройката. Острата миризма на най-различни билки и подправки се носеше наоколо, като предвестник на пристигането му.
Анколци започнаха да се струпват около каруцата, конете забавиха хода си и любопитството започна да звучи в ушите на непознатия. Никой не смееше да зададе въпроса си пряко към него от страх, че какъвто и да е отговорът, то ще изключи другите възможности. Мъжът не обърна внимание на трескавите шепоти, както и народът на Анкол не обърна внимание на стелещата се мъгла.
Изведнъж едно дете изскочи насред пътя, мъжът дръпна рязко юздите и изви врат към препятствието си.
- Ти джудже, като от книгите ли си? – извиси глас момчето.
- Не съм.
- А тогава бард ли си? Или зад теб идват още циркови каруци?
- Нито едното.
Мъжът повдигна леко вежда и въздъхна, сякаш примирен:
- Казвам се Мелар, йолджия* и колекционер съм.
- Какво, колек.. - Детето объркано погледна в краката си. – Какво събираш?
- Уморен съм. Заведи ме до някоя странноприемница и ще ти разкажа.
Детото засмяно подскочи и се затича по главния път. След околко две минути се спря пред една голяма триетажна къща. Сградата беше хубава и нова, а масивната табела над вратата гласеше „Северен полъх”. Мелар слезе от каруцата си, грабна една торба с багаж и влезе в къщата. Излезе почти веднага.
- Помогни ми с грижата за конете и товара ми, хлапе, и в края на седмицата ще си заслужил ей тази жълтица. – Момчето кимна веднага щом видя парата и хвана оглавника на най-близкия кон.
Щом заобиколиха странноприемницата, откачиха конете от каруцата и ги въведоха в голямата конюшна. Мъжът започна да представя конете един по един на новия си конегледач. Всеки беше различно боядисан, но щом ги изчеткаха, се оказа, че конете са като близнаци – чисто бели, със сини очи. Мелар обясни, че ще се научи да ги разпознава лесно по държанието им.
Първи беше Мюдирис*, който сам си донесе четката и послушно помогна за свалянето на юздите и седлото си. Ищах*, като истинска дама подаваше всяко копито и свеждаше деликатно глава за повторно сресване. Геджура* нервно пристъпваше на място и въртеше поглед, все едно всеки момент ще избяга. Мунасъп* бе гордо изпъчен, вдигнал поглед над главата на детето и не трепваше при случайните оскубвания. Мелар предупреди, че той сам ще разседлава Екшия* и го прибра, заключвайки го с катинар. Последна бе Кадем*, която създаваше илюзията, че се носи, а не пристъпва. Прекрасната кобила моментално стана любима на детето, защото постоянно търсеше контакт с него и мушеше глава в гърдите му.
- Не съм виждал животно с такива очи – отбеляза малкият, докато галеше Кадем.
- Много рядко се намират. Баба ми твърдеше, че във вените на синеоките тече сармак вместо кръв. – Повдигна вежда на объркания поглед на детето. – Вятър, хлапе, вятър.
Мъжът извади нож, пристъпи до Кадем и направи едно рязко движение. Кобилата не трепна, а от раната бликна гореща червена кръв.
- Виждаш ли? Бабини деветини.
- Не! Усещам полъх! - Детето посочи драскотината. – Идва оттам и баба ти не лъже! - Успокои се и погледна уверено шарения мъж. – Бабите никога не лъжат!
- Става течение, нищо повече. Виж, вратите на конюшната са отворени - Мъжът нежно погали Кадем. – Няма магия на този свят, дете, има трикове. Но и аз съм бил на твоите години, и аз вярвах в свръхестественото. Така и започнах да събирам синеоките животни, за да видя в кое ще има поне малко сармак. Все още не съм намерил такова.
Мелар потупа момчето по рамото и го прикани да се прибира. Беше късно, а работата му в Анкол тепърва започваше.
***
Шест дни по-късно градът все още беше потънал в непрогледна мъгла. С всеки ден тя все повече се просмукваше във всичко, лепнеше като смола по дрехите и дробовете на хората. Нямаше никакъв вятър, та дори и повей, който да размърда въздуха. Селяните започваха да се притесняват – липсата на сняг и пронизващият студ можеха да увредят много посевите им. Влагата увреждаще разнообразни стоки, а деца и животни се губеха постоянно, тъй като видимостта бе едва крачка напред.
Иара току-що почти се бе сблъскала с табела, обозначаваща Северния път към центъра на града. По виковете тя прецени, че анколци издирват невръстно момченце. Джари, явно. Позамисли се, дръпна нервно ръкавите си и се зачуди колко може да ходи едно малко дете... Не си заслужаваше. Щом стигнеше града, щеше да се справи веднъж завинаги с всички неща накуп.
Час по-късно девойката се озова на главния път. Хората я оглеждаха и някои дори се осмеляваха да я питат коя е. Но тя просто ги подминаваше с каменно изражение. Нямаше нужда от излишни фамилиярности и учтивости – знаеше къде да намери онова, което търсеше. Изблъска още няколко граждани от пътя си и застана с лице към гостоприемницата. Вдигна поглед към табелата и със задоволство видя името. Беше уцелила почти от раз! Влезе и се огледа. Строителите бяха заели по-голямата част от местата, а останалите маси бяха заети от местните пияници или клюкарещи лелки. Залата беше с острата миризма на пропит с алкохол парцал, тежък тютюн и готвещо се агне с много подправки.
- Пак ли ти? – Гласът на Мелар звънна със смесица на досада и наслада. – Не мислех, че ще ме последваш толкова на север.
Иара се извърна изненадано. Мъжът я огледа – не се беше променила, дори малко.
Очите ѝ бяха като натрошено стълко и сини... толкова сини, че можеха да излъчват студ! Широкото ѝ носле все още бе обсипано с тъмни лунички и се набръчкваше, издавайки емоциите ѝ. Кожата, доколкото се виждаше от дрехите, беше като кафе с много малко мляко. Косата ѝ се спускаше на дълга меденокафеникава плитка, а плътните ѝ устни се отвориха и гласът ѝ се натрапи в мислите му.
- За момент се изкуших. Колкото и да го мразя студа, няма да ме спре. Пък и така и така цялото кралство вече е с това глупаво северно време... Студ и влага. – Момичето се втресе от мисълта. – Тъп студ и тъпа влага. – Вдигна решителен поглед. – Този път няма да се отървеш от мен, Мелар.
- Ето, пак с рогата напред! Ела, седни с мен, пий един чай, отпусни се. Все бързаш.
- Не можеш да ме заблудиш с номерата си. Тази учтива маска все някога ще падне и аз ще съм там, за да го видя.
- Познаваме се от колко време, Иара? Седем-осем години? Знаем как стават нещата. Та, заповядай, сподели масата ми.
Иара въздъхна и отпусна тялото си. Погледна лукавия мъж пред себе си. Толкова дълги години бяха прекарали като врагове и се бяха гонили, че някъде по пътя бяха станали приятели. Седна на стола срещу него и с умекнал поглед го попита:
- Какво правиш тук? Кралят няма интерес толкова на север.
- Вече има. – Мелар извади карта и я разстла насред масата. – Анколци имат изключително силна продукция на дадени растения. Растения, които Негово Величество също отглежда.
Жената погледна картата пред себе си. Около столицата имаше 14 области под протекция. Градовете, разположени в плодородното сърце на континента, бяха зачеркнати със синьо мастило – обречени на живот в мъгла. По-крайните бяха зачеркнати с червено – до скоро помилените селища.
- Той е луд! – прошепна Иара.
- Не, просто стана по-егоистичен. – Перверзна усмивка разцепи лицето му, вадейки втора карта. - И това, мила, е само началото.
Иара разгърна картата и ахна.
- Той е луд. А ти си още по-луд!!! Хората умират от глад и болести, заради какво... Злато? Мощ?
- Знаеш много добре, че който иска, може да си купи от краля всичко! Храна, билки... Сармак!!! Пък и какво, като умират?! – Мелар потупа по рамото конегледача си, който току-що бе донесъл поднос с храна. – Всъщност, като се замислиш, правим добро на човечеството: отсяваме слабите, развиваме икономиката и... – изгледа Иара, – създаваме по-висша раса.
- Не създаваш нищо освен чудовища! – изсъска през зъби и се изправи бавно. – Слагам край. Сега!
С почти незабелижимо движение извади дълга кама от изпод палтото си и замахна към Мелар. Той успя да избегне удара, а верният конегледач скочи пред него.
- Не! Не го убивай! Нищо лошо не е направил! Той е просто йоладжия...
Иара го погледна изненадано.
- Нима?! – Грабна момчето за ревера и го повлече през страноприемницата. - Ела да видиш колко нищо лошо не е направил!
Тълпа от любопитни анколци започна да се събира, следвайки ги от леко разстояние и без да знаят как да реагират. Мелар също се присъедини в тълпата. Иара заобиколи сградата и бутна детето пред блестящата каруца на колекционера. В едната ръка все още държеше камата, а със свободната започна да разкопчава тежкото покривало на колата.
- И теб ли те подмами с конете си и историите за баба си? За вятъра и синеоките? – Детето кимна, все още седейки на земята. – И за да докаже думите си, поряза някой от конете си, нали? – То пак кимна.
Тълпата ставаше все по-многобройна и шумна. Иара най-накрая махна и последната кука и дръпна платнището. В каруцата бяха прибрани клетки с най-разнообразни животни. Всяко едно бяло и синеоко. Щом покритието падна, създанията вътре подивяха и каруцата се разтресе мощно. Иара посегна към една клетка, отключи я и грабна за врата снежнобялата маймуна. Извади я и пред очите на всички разпори животно от гръкляна до пъпа. Вместо черва и други вътрешности, бесен вятър излезе от тялото на мъртвото създание. Започна да фучи и да вие, а сред хората настана паника.
- Виждаш ли?! – жената надвика виелицата. – Вятърът може да бъде пленен, но за това му трябват правилните ‘контейнери’. Едни за съхранение и едни за попиване. Конете са специални, където и да отиват, попиват вятъра в себе си. А онзи мъж знае как да го източи от тях и да ги пъхне някъде, така че да го ползва по негово усмотрение.
Иара извади една мишка и разпори и нея. Малко по малко около нея се заформи купчина от разполовени трупове. Мелар започна да се смее и смехът се надигна над беснеещата буря. Хаосът около него като че ли по-скоро го забавляваше.
- Нима мислиш, че ще ме спреш, ако ги изколиш всичките. Давай, пори, наслаждавай се!
- Не съм си го и помислила, приятелю.
Иара пусна поредното животно и хукна към конюшната. Лицето на Мелар се изкриви в злоба, изкрещя след нея и я последва. Щом стигна до вратите, се оказа надхитрен – бяха залостени. Обиколи сградата само за да разбере, че тя си беше приготвила терена предварително. Всичко бе затворено и подсигурено. Мъжът отиде до каруцата, разбута клетките и извади най-малката. Върна се пред вратите на конюшната и грабна бялото колибри. Щом счупи гръбначето ѝ, от птицата излезе мощно торнадо. Насочено и котролирано от господаря си, то разби вратата и засмука първите мъртви коне. Скоро силата му се изхаби, трупове и слама заваляха около Мелар. Той се огледа. Ищах, Мунасъп, Геджура и Кадем бяха вече повалени. Забеляза Иара да седи до Мюдирис с кама, опряна на врата му.
- Не знаеш какво правиш! – изкрещя мъжът. – Без тях... Без мен и без конете ми хората ще продължат да се избиват! Война след война за глупости. Знаеш го!
- Ти наистина си мислиш, че правиш добро, нали?! - спокойно каза тя и преряза артерията на жребеца.
Конят още не беше паднал, когато жената се затича към последната конюшна. Мелар се ухили щом видя, че катинарът си е на мястото. Засили се срещу Иара, изби камата от дланите ѝ и я събори на земята. Докато двамата се бореха за оръжието, Екшия беше подивял, въртеше се в тясното пространство и риташе бясно стените. Агресивният жребец успя да избие вратата и скочи върху биещите се. В суматохата Мелар успя някак да се изниже без да бъде ударен, но Иара остана под обстрелващите я копита. Жената пищеше и се въртеше. Опитваше се да се защити, но жребецът чупеше кост след кост в тялото. Най-накрая тя докопа камата и с все сила я заби в гръдния кош на Екшия. Конят изцвили силно и падна върху жената.
Настана тишина. Отвън хората се бяха изпокрили по къщите си, а в конюшната само Иара хриптеше тежко изпод коня. Мелар се надвеси над коня и погледна жената с неразпознаваемо лице. Ярост, мъка, смях се биеха на изражението му, а от гърдите му се изниза гърлен шепот:
- Глупачка. Какво направи....
- На.. против. До сега затв.. аряше.. повей. Погледни ме. – Гласът ѝ издаваше, че ребрата бяха пробили дробовете ѝ.
Мелар избута едва-едва тялото на Екшия и разгледа счупеното тяло на жената. Кожата ѝ бе нашарена с белези.
- Аз съм... – жената се задави с кръв.
- ....Сармак – довърши вместо нея.
Последният ѝ дъх се изниза от тялото ѝ и обиколи континента. Мъглите се вдигнаха, а господарят им изчезна заедно с тях. Скоро след кончината на Иара, кралят бе свален от възстанници, водени от анколци.
***
Бележки под линия:
*Йолджия – пътник
* Сармак – вятър
Конете:
* Мюдирис – учител
*Ищах – охота, желание
*Геджура – беда
*Мунасъп – удобен, подходящ
*Екшия – разбойник, бандит
*Кадем – талисман
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил