Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Реандра.... Реандра!
Някой го викаше. Отчаяни, изпълнени с безнадежност викове на умиращи хора.
Реандрааа! Реандрааа! - виковете се повториха и достигнаха лудешки фалцет.
Усещаше паниката им, същата дращеше и по неговия гръб. Усещаше и лудостта в този сън. Вече толкова пъти сънува ледената нощ и малкия форт, че знаеше наизуст какво ще се случи. Войниците пищяха, други се смееха през сълзи... влачеха мъртви за краката и им говореха. Някои падаха убити от стрели или сами се пронизваха със собствените си мечове, за да се спасят. Дървените палисади на форта горяха, а заедно с тях и част от вътрешните постройки. От конюшнята изскочиха няколко коня и се втурнаха подивели...
- Рендрааа! - изкрещя някакъв ранен мъж до него, който се гърчеше на земята. По мръсното му лице се стичаха сълзи, проправили каналчета по бузите му.
- Съжалявам.
Другият млъж заплака в тихо отчаяние и наведе глава.
- Спаси ме от тази лудост, моля те! - продума той, а после изрева грозно: - Спаси ме!
- Обещавам - кимна му Реандра и измъкна меча си.
Но мечът не беше за ранения. Реандра сънува това достатъчно пъти - побеснели, побъркани мъже, вървящи като замечтани покрай горящите сгради, понесли усмихващи се отрязани глави. Развъртя оръжието във въздуха, замахна хладнокръвно и го заби в гърдите си.
Събуди се с дълбока глътка въздух, от която дробовете му запариха. Озова се обратно на Перин, кафявия му боен кон, и го потупа по врата. Укори се заради заспиването - можеше да му коства живота. Но също си даде сметка, че в продължение на три дни единствено яздеше, спеше колкото да не припадне и после пак скачаше на седлото до крайна примала. Леденият северен вятър го заблъска в лицето и Реандра се сви в наметалото си. Костите го заболяха от студа, а черната нощ не му обещаваше нищо друго освен ако не намереше лагера. Присви очи срещу вятъра и се огледа - подгизналата от ситния дъждец борова гора потъваше в тънка, почти прозрачна мъгла, примесена с тъмнина. На повече от двайсетина крачки не се виждаше нищо. Реандра не можеше да различи даже очертанията на дърветата и кривите им остри клони. Остана така няколко секунди - нищо не помръдваше в нощта - и щом вятърът спря, промълви увещаващо на коня си:
- Хайде, стари приятелю. Размърдай си копитата, да не замръзнем тук.
Конят изпръхтя в негодувание, но наведе глава примирително и закрачи напред в тъмнината. Реандра се обърна и погледна към сивото вълче, седнало на измръзналата черна земя:
- Е, мъник? Идваш или оставаш?
Намери го днес следобед, като минаваше покрай близкото село. Вълчето обикаляше около майка си и ръмжеше - от хълбока ѝ стърчеше най-обикновена дървена стрела. Явно някой от селяните я беше прострелял и вълчето защитаваше мъртвото ѝ тяло с надеждата, че може да се оправи. Реандра се загледа в огромните му жълти очи, плувнали в сълзи. Хвърли му малко сушено месо, толкова колкото можеше да си позволи - дори за него нямаше достатъчно, и животинчето го изяде лакомо. "Тя няма да се изправи, малки приятелю. Ела с мен, ако искаш да оцелееш." Каза му това и подкара коня си. В първия момент вълчето сякаш реши все пак да остане при майка си и да загине в опитите си да защити тялото ѝ... после обаче сведе глава и заприпка след Реандра. Не трябваше да го взема със себе си. На хората от селото хич нямаше да им се понрави, а и вълкът може да ти прегризе гърлото, докато спиш... Майната им на хората! Реандра не искаше да го остави да умре... защото и той самият не искаше да бъде оставен, ако попаднеше в подобна ситуация. И ето че сега го питаше отново - идваш ли?
Вълчето се прозя изморено и се затича след коня.
След няколко минути Реандра спря Перин и намести червения плат, увит около устата и шията си - без него трудно вдишваше от ледения въздух.
- Чуваш ли, Перин? - усмихна се мъжът. Конят обаче извърна глава и го погледна неразбиращо. Реандра го потупа съжалително. После нещо направи впечатление на животното и то наостри уши напред. Мъжки смях, това се чуваше.
Според Реандра поне от петнайсетина човека. Насочи се натам и не след дълго видя огъня им.
Посрещна го нисък чернокос войник на име Вендир. Каската му се беше килнала настрани заради широката усмивка, разцъфнала на дебелите му устни. Беше препил, но Реандра бе твърде изморен, за да го сгълчи, и само се усмихна.
- Добре дошли, полковник. Очаквахме ви, какъв е тоя вълк... ъ-ъ ако мога да попитам, полковник, - добави припряно.
- Не можеш. По чие нареждане сте изместили лагера? Къде ти е командващият офицер? Къде е Херх, войниче?
Реандра започна да се ядосва, но като видя уплашения поглед на Вендир, се отказа и му махна с ръка да го води напред в лагера.
- Твърде съм изтощен, за да се занимавам с теб - промълви той.
Минаха покрай другите войници - осемнайсет мъже, повечето чернокоси и ниски, захвърлили тежките си брони настрани, седнали върху седлата си покрай големия огън. Смееха се и приказваха високо. Някои точеха мечовете си, а други оправяха нещо по седлата. Имаше някакво русокосо момиче, седнало от другата страна на огъня, но Реандра реши, че после ще пита коя е. Само тя вдигна очи и го погледна. Другите сякаш не го забелязаха. Вълчето ту спираше и се оглеждаше напрегнато, ту дотичваше до коня. Отдалечиха се от огъня и Реандра замърмори кисело, че всичко е потънало в мрак. Вендир му показа една палатка и попита почти умолително:
- Ами... то аз да взема да се връщам при другите?
Реандра му махна вяло. Сам щеше да си разседлае коня, все тая. Върза го за една каруца до палатката и тъкмо посегна към нея, когато един мъж изхвърча отвътре, понесъл кана с вино с широка усмивка на лице.
- А! Реандра! Най-накрая - извика радостно мъжът.
- Херх - констатира той в отговор и го измери с поглед, но после също се ухили. - Как си, приятелю?
- Жив, полковник! Жив! - засмя се мъжът и прокара пръсти през черната си като катран коса. - Да те черпя едно вино? - предложи дяволито и му смигна.
Реандра сви рамене и остави вълчето навън, но когато влязоха в палатката и седна на стола, отказа виното. И без него едва се държеше изправен. Херх скочи върху дървения си скрин направо както беше с черната броня и се хилна още повече.
- Разположил си постове, нали? - попита го Реандра.
- Да. Да, разбира се - съгласи се другият мъж, но твърде бързо. Реандра веднага усети лъжата му. - Всичко е под контрол, полковник. Много си предпазлив. Ти все се притесняваш, бъди по-смел и...
- Херх, - прекъсна го хладно. - Гробищата са пълни със смели воини. Ние не гоним бандити, нито някой градски убиец. Съзнаваш ли?
Настроението на Херх помръкна. Млясна кисело и погледна в празната си чаша.
- Трябваше ли да ми напомняш, че сме тръгнали да дърпаме опашката на дявола? Гоненето на демони не е за мен, Реандра... за никого не е! - Скочи от скрина и си наля още вино. Предложи отново на Реандра, но полковникът поклати бавно глава и му отвърна спокойно:
- Извинявай. Не ми обръщай внимание. Просто съм капнал.
- Ела да те запозная с една жена. Ще те освежи.
- Изморен съм, Херх...
- Стига, полковник. Дай си поне една вечер почивка, а? Какво толкова е станало в този форт, че си се променил така?
Реандра скочи от стола си с лице, изкривено от ярост, и другият мъж отстъпи смутено и сведе очи.
- Извинявай, полковник. Не исках да...
- Няма нищо - продума Реандра и заразтрива слепоочието си. - Няма нищо.
Наложи си да се усмихне.
- Какво стана тогава, полковник? Никой ли не се измъкна?
- Аз се измъкнах - отвърна му горчиво Реандра и отиде до масата, за да си налее вода от един мех. - Аз, маршалът и още един войник.
Отпи малко от водата, колкото да си даде време, за да успокои гласа си. Нарочно се беше обърнал с гръб към Херх.
- Само ние тримата от почти двеста войници.
- А магьосникът, който беше с вас? - попита припряно Херх. - Той не успя ли?
Реандра се обърна наполовина към него и го погледна в очите. Поклати глава пред изцъкления му от уплаха поглед и му отвърна тихо:
- Ти върви, ще дойда след малко. Трябва да разседлая Перин.
Херх кимна отривисто и побърза да излезе. Реандра потръпна от спомена и отпи отново от водата. Преследваха демон онази нощ, същия, който гонеха и сега. Но тогава нещо се обърка. Нещо наистина се обърка. Пристигнаха в един малък форт и решиха да пренощуват там - някъде около двеста човека, заедно с магьосник - един мършав мъж с огромен нос, който ненавиждаше Реандра. И досега не разбра какво точно е станало, докато е спял. Как демонът е влязъл във форта без никой от постовете да го забележи, какво заклинание е направил, за да предизвика такъв хаос... Реандра просто се събуди и всичко около него беше полудяло. Фортът гореше, животните бяха побеснели, защото усещаха злото - кучетата се зъбеха и лаеха с присвити до главата уши, а устите им бяха плувнали в пяна; конете скачаха и ритаха, а тези, които бяха успели да се измъкнат, тичаха из площада на форта и прегазваха хората. Войниците се сражава един с друг - едните с усмивки на лице и такива изражения, че космите по врата на Реандра настръхваха, а другите - с ужас, изписан на очите им, и почти разплакани. Реандра грабна лъка си и колчана и хукна към палатката на маршала. По средата на площада, под огромно черно покривало се бяха събрали дузина мъже целите в кръв и усмихнати до уши. На масата пред тях имаше някакъв войник и те старателно се опитваха да го нарежат. На Реандра му призля. Мъжете се обърнаха към него и веднага щом зърна лицата им, разбра, че вече няма нищо човешко в тях. Обзе го бясна паника и той побягна. Пред палатката на маршала се водеше ожесточено сражение, но доколкото можеше да види бягайки, хората там бяха повече от... другите. Спомни си, че постоянно чуваше някаква песен, носена от вятъра. Беше прекрасна, макар и думичка да не разбираше от нея. Ту се усилваше, ту заглъхваше. Някои от войниците покриваха отчаяно ушите си и падаха в писъци.
- Проклет кошмар - промълви той и се сепна от гласа си.
Погледна в чашата - беше изпил водата - и я остави на масата. Потръпна отново от този спомен и ръката на паниката го погали по врата, но Реандра я отхвърли решително и отиде да се погрижи за Перин и вълчето. Сега се сети, че още не му е измислил име...
През онази нощ се измъкнаха само трима - той, маршалът и още един войник, който Реандра никога не откри. Не помнеше колко стрели пусна тогава, но ръцете му бяха толкова разранени, че в продължение на месец не можеше да хване лък. Но и до днес беше сигурен, че не неговите стрели са ги спасили, а магьосникът. Предполагаше, че той е успял да ги предпази по някакъв начин от магията на демона, за да им даде поне някакъв шанс.
***
Тъкмо смъкна седлото на коня си и остави лъка с колчана си отгоре, когато отново дойде Херх.
- Много се бавиш, полковник, - подвикна му той. - И какъв е тоя вълк?
Реандра му хвърли бегъл хладен поглед, после приклекна и зачеса вълчето около ушите.
- Не те засяга. Защо дойде?
- Пфу, ще ме уплашиш с тоя леден глас. Нали ти казах? Много се бавиш.
- Идвам, Херх, - промълви Реандра в отговор и стана, за да погали Перин по муцуната.
- Девойката иска да те види. Много ѝ разказвахме за теб...
Реандра се обърна рязко и Херх помисли, че ще получи някой удар в главата, но вместо това полковникът се усмихна и му посочи да води. Когато тръгнаха, Реандра го запита:
- Всичко ли е наред? Нещо важно, ако си забравил да споменеш.
Херх повдигна очи, за да се сети, и накрая призна неохотно.
- Загубихме един. Вир се казваше, много лошо...
Във всички други случаи Реандра щеше да нареди да го бичуват заради невежеството му, но сега реши да не се занимава и го прекъсна раздразнено:
- Добре, добре.
Стигнаха до огромния огън - мъжете пееха задружно някаква песен и се хилеха пиянски, подхвърляйки закачки един на друг как се деряли като гарвани.
- Тихо! Тихо, глупаци, - извика им Херх и те се обърнаха към него и Реандра. Завикаха и запоздравяваха полковника и даже се опитаха да му натикат чаша вино пред смаяния му поглед.
Момичето се изправи и всички се отдръпнаха от Реандра.
- Значи ти си полковникът? - продума тя закачливо, а после се засмя. - И защо си дошъл с броня, полковниче? Ние с теб няма да воюваме.
Беше красива, много красива. Косата ѝ се състоеше само от малки плитчици с жълтия цвят на огъня, стигащи до раменете и подчертани от ярко жълтата ѝ рокля с дълги ръкави и златен на цвят широк пояс. Гледаше го с бледосините си очи и сякаш виждаше през него. Реандра съжали, че не си е взел чаша, за да отпие и да скрие лицето си. Кимна отривисто в отговор.
- Тя каза, че има специална песен за теб! - извика му ухилен Херх и всички насядаха.
Реандра нямаше избор, накараха и него да седне със задружни викове и подканиха момичето да запее.
- Откъде се взе тя, Херх? - успя да попита той сред глъчката.
- Беше се изгубила - сви рамене Херх.
Тя запя и войниците млъкнаха. Гласът ѝ беше прекрасен, нежен, но и звучен, и Реандра ахна от изненада, че някой може да пее така. Нищо не разбираше от песента - беше бавна и звучеше тъжно, но сякаш докосваше сърцето му. Слушаше я с голяма наслада и усмивка на устните си, а момичето сякаш пееше само за него. Огънят се разгаряше все повече и повече и топлината му лъхна в лицето на Реандра. Девойката не сваляше сините си очи от него и току му се усмихваше, щом видеше несигурния му поглед. Тя се изправи и започна бавно да заобикаля огъня без да спира да пее. Стигна до него и му подаде ръка. Реандра преглътна тежко - беше се изчервил, обливаха го топли и студени вълни на талази, но стана и затанцува в прегръдката ѝ. Тогава видя, че не беше останал никой седнал, всички танцуваха край жежкия огън. Пламъците играеха с мрака и сенките сякаш оживяха и се понесоха заедно с хората в лудешко въртене и подскоци. Реандра загуби представа за всичко останало - изпиваше с поглед момичето, което пееше, но в същото време устните ѝ бяха замръзнали в усмивка; двамата се носеха прегърнати край огъня, обливани от горещината му и нищо друго не съществуваше. Изведнъж полковникът осъзна, че я желае силно, и вдиша дълбоко от прекрасния ѝ аромат. Светът се завъртя пред очите му и на Реандра му се стори, че потъва някъде надълбоко. Небето остана далечно и чуждо и той не усещаше повече ледения вятър.
Изведнъж вълчето захапа яростно девойката за крака и тя се спъна и падна, повличайки Реандра със себе си. Момичето изръмжа нечленоразделно и изрита животното настрани. Полковникът най-накрая осъзна къде се намира и щом се завъртя по гръб, видя отровната злоба, изписана на лицето ѝ. Стори му се, че огънят заглъхна за миг, а когато девойката се изправи и възвърна спокойствието си, пламъците отново лумнаха. Но вълчето не спираше ръмженето си - стоеше с присвити назад уши и оголени зъби насреща ѝ, а краката му бяха готови за скок. Реандра го грабна и закрачи настрани. Другите не обръщаха внимание на случилото се и продължаваха да танцуват. Черните им очи блуждаеха някъде в нищото, а лицата им бяха олицетворение на щастието и насладата.
- Къде отиваш? - подвикна зад него момичето.
Лицето на Реандра беше пламнало от ярост, но той се обърна към нея с най-прекрасната си усмивка.
- Да завържа вълка - отвърна ѝ невинно и закрачи още по-бързо напред.
Хвана Херх, който се въртеше като идиот около него и му изръмжа в ухото:
- Трябва да говоря с теб. На живот и смърт е.
Херх го погледна сърдито, но щом видя сериозния му поглед, се съгласи. Вълчето се опитваше да се освободи от ръката на Реандра и продължаваше да ръмжи гърлено, но той го стисна здраво, докато не излязоха от кръга светлина, поддържан от мятащите се до гърдите пламъци. Потънаха дълбоко в мрака на лагера и Херх не издържа повече:
- Какво беше толкова важно, Реандра?
Но Реандра не отговори. Продължи още няколко крачки в мълчание и пусна вълка на земята.
- Какво, по дяволите, се е навряло в русата ти тиква? - изръмжа му Херх и спря. - За какво ме доведе тук?
- Забравих да изтъркам Перин с трева - оправда се Реандра и спря малко по-напред.
Лицето на Херх се изкриви от ярост.
- Ти ума ли си си загубил? - изсъска той.
Реандра реши, че сега е моментът. Вгледа се в потъмнелите му очи - същите като на всички останали и го попита:
- Какво виждаш в лицето на смъртта, стари приятелю?
Херх го изгледа все едно е полудял.
- Ти не си в ред? Каква смърт... - махна ядно с ръка. Завъртя се и отиде пак при огъня, откъдето се чуваше сладката песен на момичето.
Дори от такова разстояние гласът ѝ го привличаше. Толкова хубав... толкова сладък, че на него му се искаше да...
Стига! Реандра се сепна. Въпросът, който зададе на Херх, беше стара поговорка - всеки войник я знаеше наизуст. Да те убодяха с карфица през нощта, трябваше да я кажеш. Дори малките деца я знаеха, за да подражават на бащите си. До такава степен беше гравирана в сърцата на войниците, че те я използваха като боен вик. И единственият отговор беше "Страх", а Херх дори не си направи труда да се замисли. Всичко си дойде на мястото малко по малко. От момента на обяснението на Херх, че девойката се била загубила, до последния детайл - всичко придоби ужасяващ смисъл. Хукна към палатката на приятеля си побеснял, че не се е досетил по-рано. Защо лагерът беше преместен? Бяха се разбрали да го чакат почти пет километра по-надолу в склона. Защо тези двайсет елитни войници се смееха като деца край огъня и гласовете им ехтяха в гора? Защо въобще бяха направили лагер тук, в тази гора, където една засада е елементарна? Защо Херх нямаше часовои?
Влезе в палатката и затърси факла, фенерите нямаше да му свършат работа. Едва сега забеляза, че вълчето го следва. Загледа се във воднистите му жълти очи, лъщящи като осветено злато - животните наистина усещаха злото.
- Благодаря ти, малки приятелю, - прошепна му и го почеса край ушите. - Остани тук.
После се обърна и затършува припряно във вещите на Херх.
Защо очите им бяха черни? Какъв е шансът очите на двайсет мъже да имат еднакъв цвят? Да няма нито един с кафяви, сини или каквито и да е? Всичките с почернели, премрежени... кухи очи. Потръпна. Разхвърля масата и бюрото, но не намери никаква факла. А Вир? Най-вероятно само той се е усетил... Завъртя се на пети и погледът му попадна на скрина. Хукна към него. Отвори го и... вътре имаше тяло - вкочанено, побеляло и обезкървено; най-вероятно това беше Вир. Реандра едва не извика. Благодари на Създателя, че е отказал... виното на Херх. Взе се в ръце и премести трупа. Факла нямаше в скрина, но намери достатъчно широк фенер. Запали го с един кремък, намерен на масата, и сложи ножа си вътре. Остави го няколко секунди така, докато върхът му не почервеня. Все пак магьосникът го беше научил на нещо. Колкото и да не се харесваха двамата, сега може би магьосникът щеше да му спаси живота за втори път. Реандра махна черната броня от ръката си и запретна ръкава. Стисна зъби и задълба с ножа в кожата си - успя да направи кръгъл знак с назъбени форми вътре и няколко пресичащи се трийгълника. Веднага щом го завърши, сигилът пламна в кърваво червено и болката писна в главата му. Но магьосникът му беше казал, че точно така ще подейства знакът, за да го предпази. Вълчето се беше свило в единия ъгъл и скимтеше притеснено.
Реандра не му обърна внимание, остави фенера да свети и се затича навън. Излезе при Перин - очите на животно щяха да се пръснат от уплаха - и грабна лъка с колчана от метални стрели.
- Спокойно, Перин, - погали го той. - Всичко ще бъде наред, обещавам.
Отвърза коня и го остави до палатката. Запристъпва бавно настрани с ловкостта на вълк, сякаш опитваше всяка крачка и едва тогава поставяше цялата си тежест на нея. Заобиколи лагера в малък кръг и щом се приближи малко, веднага видя големия огън, който продължаваше да гори. Около него имаше само трупове. Сърцето на Реандра се сви - главата на Херх лежеше ухилена в скута му. Ръце и крака се въргаляха в прахта и главите на повечето от другите войници също не бяха по местата си.
- Полковничее, - запя нечий женски глас. - Къде си, друже мой... Къдееее?
Реандра се огледа - зад него цареше само тъмнина и дърветата потъваха в нея и в мъглата, а пламъците отпред хвърляха танцуващи сенки из лагера.
- Къде си? - изръмжа женският глас, просмукан с ярост. - Къде? Къде? Къде? - заповтаря се викът, но той вече не приличаше на човешки.
Някой пристъпи край огъня - беше тя... беше... то.
- Нашата малка гонитба продължава! - продума жената и се закикоти зловещо. Космите по гърба на Реандра настръхнаха от този злокобен смях.
Изведнъж тя махна с ръка и в гърба ѝ плисна тъмнина като вълна. Обгърна я цялата, по-тъмна и от нощта, и щом се свлече в краката ѝ, на същото място вече не седеше русокосото момиче, а самият Реандра. Полковникът приклекна още по-ниско и се ококори насреща.
- Покажи се де - примоли се с неговият собствен глас.
Реандра вдигна лъка си и опъна толкова здраво, че тетивата изскърцаха. Пусна металната стрела и тя изфуча във въздуха. Заби се в демона и го отхвърли няколко метра настрани. Чудовището скочи обратно на крака - имаше същата черна люспеста броня като Реандра и от нея стърчеше стрелата, забита до половината. Демонът се засмя зловещо и смехът му екна в гората:
- Намерих те! - извика той и се спусна към него.
Изведнъж вятърът се усили толкова рязко, че огромният огън угасна и демонът се сля с настъпилата тъмнина. Реандра запрати още две стрели в същата посока и хукна назад. В дървото, до което преминаваше, се заби нещо голямо и раздробена кора посипа лицето му. Реандра пусна още една стрела на бегом, но като видя, че около него също се сипят стрели, се затича с всички сили настрани и потъна в тъмнината.
След минута бягане се опря на едно дърво, за да си поеме въздух. Знаеше, че демонът ще го последва. Сърцето му беше схванато от страх, а стрелата, заредена на тетивата, трепереше бясно. Но магьосникът го беше научил на още хитринки и Реандра възнамеряваше да ги използва. Зарови в пръстта със стрелата и начерта сложен знак. Пое си няколко дълбоки глътки въздух и хукна настрани.
- Идваааам! - екна гърлен рев от гората и нова стрева се заби в дървото, зад което Реандра тъкмо се беше скрил.
Реандра начерта още няколко знака. Опитваше са да бяга в кръг наляво. Затвореше ли кръга, демонът щеше да попадне в капан. Умората му натежа, но страхът да спре го тикаше безмилостно напред. Спря за момент за нов знак и чу отново познатия кикот. Започна да ръми - първо леко, а след няколко секунди се заизсипва порой. Реандра започна да псува на ум. Край със знаците, гадината ги беше видяла. Облегна се отчаяно на едно дърво. Нямаше повече скрити номерца, това беше. Доплака му се - ето че демонът отново го надхитри.
- Ако се предадеш, обещавам да те пусна жив! - извика той сякаш разгадал мислите му. - Обещавам само да си поиграя! Нищо повече не искам!
Как ли пък не. Измъкна последната метална стрела от колчана си, зареди я на тетивата и затвори очи. Отначало не се чуваше нищо освен безкрайното ромолене на дъжда. Но после Реандра долови стъпки - тихи, приглушени стъпки, които ту се чуваха, ту изчезваха. Лекият северен полъх разлюля изсъхналите клони на почернелите дървета и донесе със себе си звука от стъпките; заглъхна... заглъхнаха и те. Ветрецът отново погали гората и Реандра вече знаеше откъде идва демонът. Усмихна се - иначе в никакъв случай нямаше да успее да го види в тази тъмница. Днес не всички сили бяха против него. Изскочи от прикритието си и пусна стрелата си слепешката. Завъртя се и се скри зад поредното дърво. Беше сигурен, че чу изохкване. Погледна надолу - в неговата броня също се беше забила една метална стрела. Извади я яростно от себе си, изскочи отново и я изстреля към тъмната фигура, изправена насред гората. Застана пак до кората на един дебел бор. Северният полъх този път му донесе гъргорещи звуци и Реандра се уплаши да не са неговите собствени. Не, не бяха от него. Излезе иззад прикритието си и видя демона, който беше паднал на земята и се влачеше немощно. Три стрели стърчаха от него. Опитваше се да направи нещо, вятърът край него ту се завихряше, ту се успокояваше, но едва си поемаше въздух. Погледна го яростно, с черна кръв, по-черна и от нощта, капеща от устата му.
- Не сме свършили - изхриптя той. - Нямаш представа... какво идва!
Реандра се усмихна и спря пред него.
- А ти какво виждаш в лицето на смъртта, демоне?
Вдиша яростно въздух и стовари бронирания си крак върху врата му. Все едно прекърши клонка. Тялото под него започна да възвръща миналия си вид на момичето. Реандра надигна глава и се наслади на дъжда и хладния полъх, който погали лицето му и разроши русолявата му коса. Същият полъх, който му спаси живота.
После кръвта му се успокои и той отново започна да чувства, а с това дойде и болката. Още една стрела се беше забила в бронята му и бе разкъсала ребрата му. Реандра дори не я усети. Запрепъва се към Перин и го повика няколко пъти преди конят му да дойде, плътно следван от вълчето, което припкаше с изплезен език. Качи се едва върху седлото и животното обърна очи към стопанина си все едно го питаше "Сега накъде?".
Реандра положи ръка на мускулестата му шия и го погали успокоително.
- Изчакай, приятелю. Просто изчакай - промълви трудно.
Остана така за миг - коннник, насред потъналата в мрак гора, заливана от призрачна мъгла и потопена в леден въздух и малък вълк край него.
- Хайде, спаси ме още веднъж - прошепна той. - Не ме оставяй така. Покажи ми пътя.
Отначало нищо не стана, но вятърът сякаш откликна на тази молба. Лекият северен полъх отново го погали и донесе със себе си звука на река, проправяща си пътя в планината.
- Ето виждаш ли? - попита с насмешка Реандра. - Поискай и ще получиш, Перин. Хайде сега, тръгвай нататък.
Конят изпръхтя в негодувание, но наведе глава примирително и закрачи напред в тъмнината. Вълчето се прозя та чак челюстта му изпука, но тръгна след него.
- А ти, малки приятелю, - заговори му Реандра, пренебрегвайки болката си, – теб ще те кръстя Северен вятър.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил