Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Устата му зееше като пресъхнал кладенец, между зъбите му скърцаше пясък. Слънцето бе изсушило и последната капчица вода от тялото му, а болката го бе преситила като тежък опиат, тласкащ го към лудостта.
Цялото му същество се подчиняваше единствено на инстинкта, който го водеше към оазиса. Очите му блуждаеха по безкрайните дюни, напоени с изпепеляваща горещина, и неосъзнато търсеха портата на града. Тялото му се огъваше и едва се държеше изправено. Всяка крачка приличаше на последна, но след нея намираше сили за още една и още една...
На хоризонта затрептя някакво очертание. За миг като че ли надеждата събуди разсъдъка му, но това само изцеди и последните му сили, тъй като с разума се завърна и болката. След миг, толкова можа да понесе тялото му, усещанията се разтвориха във въздуха като мираж и мъжът се срина в пясъците.
Събуди се изведнъж. Изправи се рязко и му причерня пред очите. "Къде съм?" - усещаше мекото легло под себе си. Разтърка очи, за да прогони по-бързо черната пелена. Огледа се. В просторната стая, освен леглото му, имаше ниска маса, отрупана с плодове, а по пода бяха разхвърляни шарени възглавници. Откъм терасата влизаше прохладен ветрец, който носеше звуците на хорска глъч, тропот на копита и... ромолене на вода. Преглътна мъчително и си спомни всичко. Четиригодишното лутане из пустинята, намирането на съкровището, зловещата болест, която пламна в епидемия и уби всичките му хора. Единственият начин да се спаси бе да зареже цялото богатство, да яхне последната оцеляла камила и да се опита да намери пътя към дома. Камилата умря след седмица, водата му свърши след още два дни. След това добре си спомняше единствено ослепителната светлина на слънцето и непоносимата жажда.
"Всичките тези мъки напразни ли бяха?" - запита се той. Тогава се сети и за другото. Ръката му попипа пояса. Не! Изпадна в ужас. Дрехите му бяха нови и чисти. Огледа се, но не видя старите си дрехи. Бяха го обрали. Аллах! "Къде съм попаднал?" - той скочи от леглото и се олюля. С премрежен поглед и напипване се измъкна на терасата и се огледа.
Под синьото лазурно небе съзря познатата ограда, която предпазваше града от пустинята. Разпозна джамията, в която ходеха да се молят. Видя и пазара, който обвиваше като змия единственото езерце в сърцето на пустинята, чиито мътни и оскъдни води поддържаха малобройното население на ръба на оцеляването. Беше се завърнал в родния си град. Но едва зарадвал се, си даде сметка, че нещо не бе наред. Езерцето бе пълноводно, а зеленината бе погълнала пустинния град. Високи палми полюшваха огромните си листа, по-ниските смокинови дървета правеха гъста сянка над оживените улици. Какво става тук? Да не би пък това да е раят, двойникът на града, само че в небето.
Прескочи ниския парапет на терасата и се озова на съседния покрив, оттам се прехвърли на едно портокалово дърво, откъсна един узрял плод, тупна леко на земята и се смеси с тълпата.
Скоро разбра, че това не е небесен град. Хвана един закръглен малчуган, изчака го нетърпеливо да преглътне фурмите, с които бе пълна устата му и го разпита.
- Кой е този град?
- Амред - Сърцето на пустинята.
- А откъде има толкова вода, че на всяка улица да има чешма?
- Селим я донесе. - Хлапето се облиза, но сладостта от фурмите бе попреминала. Погледът му се насочи към ухаещите смокини на близкото дърво. Опита се да се измъкне, но мъжът отново го стисна за рамото.
- Как така я донесе?
- От де да знам. Така каза татко. - Хлапето пак се помъчи да се откопчи. Този човек бе много досаден.
- Ами... Колко плащате за водата?
- Да плащаме?... Как да я плащаме?... - Сега детето на свой ред го погледна учудено. - Ние не плащаме. Ако ти се пие, просто се навеждаш на чешмата.
Мъжът се слиса. Момчето използва момента, отскубна се и побягна по-далеч от странния човек.
На Насер, това бе името на мъжа, му трябваше време да се опомни. Кой Селим? Познаваше само един Селим - по-големия му брат. Значи, той се е върнал от пътуването си на север. Но как така е донесъл водата? И как така пият без да плащат? За това, последното, май хлапето го излъга.
Все още с много въпроси в главата си и без никакви отговори, Насер се заклатушка като пиян по улиците. Шумната глъчка го погълна. Потокът от натоварени мулета и камили, подканяни от собствениците си с цветущи изрази, го повлече към пазара, където ухаеше на симид и печено агнешко. А най-чудното - във въздуха се носеха капчици прохладна влага, която сякаш напояваше доброто настроение и то покълваше и разцъфтяваше в широки усмивки по лицата на хората.
Спря се пред едно кафене, от което се носеше миризма на кафе с кардамон*. На тезгяха видя кана със студен джелаб* и тави с пахлава и мхалабие. Устата му се напълни със слюнка. Опипа джобовете на новите си дрехи, но бяха празни. Обърна се рязко да си върви и се сблъска с един човек, който тъкмо искаше да влезе в кафенето. Насер бързо се извини и се опита да продължи пътя си, когато човека го сграбчи за ръкава и извика:
- Виж ти! Цял, целеничък, малкия разбойник Насер!
Едва тогава Насер погледна човека. В набръчканото мургаво лице, остър нос и лукави присвити очички разпозна чичо Мехмед.
- Салям алейкум, чичо Мехмед! - Насер почтително се поклони и тялото му се изопна, по стар навик от детството, да посрещне я шамара през врата или пък ритник по задните си части.
- Алейкум селям! - отвърна на свой ред старчето. - Я ела тук моето момче, да те почерпя едно кафе или един джелаб. - Той го задърпа за ръкава навътре в кафенето и го накара да седне край една маса. - Всички чакахме с нетърпение да те видим здрав и на крака, след като преди две седмици Селим те донесе почти умрял от пустинята. - Усмивката не слизаше от лицето му, зъби почти не бяха му останали. - Айшеее! - Извика толкова силно, че Насер подскочи стреснато на стола.
След секунда до масата застана девойче с матова кожа и тъмни очи като узрели маслини. Друго не можа и да види от лицето ѝ, покрито с бяло фередже.
- Айше, донеси на гостенина едно кафе и джелаб, и махлаба, и... Донеси от всичко. Хайде, хайде, по-бързо! - и запляска с ръце, за да я подкани.
"Виж ти, виж ти!" - Насер се чудеше на ум. - "Старият чичо Мехмед вместо шамари раздава кафе и пахлава. Уж съм в същия град, а и градът различен, и хората съвсем други."
След като баща им бе починал, заживяха с брат си Селим у чичо си. Денят им минаваше в работа, а вечер получаваха по един пердах и къшей хляб. Храната беше толкова, колкото да не умрат, но и тя се свидеше на чичо Мехмед, затова ги ругаеше и биеше, за да се примири, че ги храни.
Масата бързо се отрупа с лакомства, а Насер не смееше да си вземе.
- Хайде, хайде де, яж. Виж колко си отслабнал - подкани го чичото.
Насер колебливо се пресегна, като не изпускаше от очи ръцете на Мехмед, да не би да го пернат през пръстите както едно време. Опита от пахлавата и от сладкиша със сирене и шафран, постепенно се отпусна и забрави за шамарите на чичо си. Сръбна от кафето и тогава каза:
- Голям късмет, че Селим ме е намерил в пустинята.
- Какъв ти късмет?! - Мехмед поклати укорително с глава. - Трябва да си благодарен на Селим, дължиш живота си на него.
- И все пак, нали случайно е бил в пустинята... - колебливо протестира Насер.
- Ах, ах, случайно! - Чичото бе възмутен. - Та нали всяка сутрин Селим излизаше в пустинята и препускаше на камилата половин ден. Искаше пръв да те посрещне. Тъгуваше всеки ден, а и не даваше дума да се продума, че може да не си сред живите. Казваше на всеки: "Като се върне братчето ми, ех какъв живот ще си заживеем! Тогава и сватбата ще вдигна. Но не искам без него."
Сватба - Насер запомни само тази дума. За кого ще се жени Селим?! Сърцето му се сви.
- Имаш късмет, че брат ти не те забрави. Намерил те на три часа път с камила от тук, обгорен от слънцето и повече при мъртвите, отколкото при живите. Дал ти вода, промил ти раните, покрил те със собствения си шумаг и препуснал обратно, гологлав под палещото слънце, като те държал в ръцете си и през целия път се молел на Аллах да пощади живота ти.
Мехмед шумно изцъка с език. Беше разправял историята вече десет дена на непознати и познати, които се отбиваха в кафенето, но никой не бе останал толкова безразличен към постъпката на Селим, както самия спасен. Може би слънцето е повредило мозъка му, - помисли си старецът, - жалко, бе добро момче.
- Ще се жени ли? - попита колебливо Насер, без да чуе нищо от последните думи на Мехмед.
Лицето на стареца светна.
- Ех, младост! Спомняш ли си Зейнеб, като малка бе хубава, но сега е истинска красавица - перла, достойна за харема и на самия султан. Но е съгласна и Селим да я вземе, нали се обичат! А и баща ѝ, старият проклетник склони, тъй като Селим донесе водата и стана най-уважаваният човек в града, па макар и да не забогатя от това.
Сърцето на Насер спря от болка. Зейнеб - дали си я спомняше - що за въпрос?! Нали заради нея препуска надлъж и нашир през пустинята и намери съкровището, а после щом като трябваше да изостави всичко, бе избрал най-красивия и най-големия рубин и го затъкна в пояса си, с единствената мисъл, че ще го поднесе в краката ѝ и ще я помоли да се оженят. Години го крепеше мисълта за живота с нея, за охолството, в което щяха да растат децата им. Можеше да си купи цял керван камили с този рубин. А сега нито рубин, нито Зейнеб. Защо ли му трябваше Селим да го спасява!
Изведнъж в главата му проблесна ужасна мисъл. Селим го бе намерил, значи той му е откраднал рубина, нали току-що Мехмед бе казал, че по-големият му брат не бил богат.
Без да продума, с черно перде пред очите си, стана от масата и излезе от кафенето.
Мехмед го проследи със зяпнала уста, после се сопна на дъщеря си Айше, която се бе въртяла около тях, за да подслушва разговора им, а сега стоеше подпряна на вратата, проследявайки с тъжни очи отдалечаването на Насер.
- Какво си го зяпнала, ма! Не виждаш ли, че мозъкът му е размътен. Едва ме позна, а теб не поздрави, като че ли не израстнахте заедно.
Девойката наведе глава, за да скрие сълзите си.
***
Насер се завърна в къщата на брат си. Селим и Зейнеб се спуснаха през прага да го посрещнат, радостни и отдъхнали си от притеснението си за него, щом не го намериха в леглото.
- Ето те и теб, братко! - Селим го прегърна и целуна по бузите. Беше щастлив, че го вижда на крака, макар да бе още съвсем слаб и лицето му да имаше ужасно изражение. - Ела, братко, да седнем на трапезата и да те нагостим. Зейнеб е приготвила чудни гозби.
Насер не сваляше очи от нея. Наистина бе хубава, но някак си различна от това, което бе в спомените му. Снагата ѝ се бе наляла с женственост, а лицето ѝ сияеше и можеше да засенчи дори слънцето в пустинята. Зъбите ѝ искряха между червените ѝ като узрял нар устни, разтегнати в широка усмивка. Лазурните ѝ очи сияеха от радост, че го вижда... или може би..., по-вероятно..., че най-после ще се осъществи мечтаната сватба с брат му. В този момент я намрази, презря и слабостта си, че бе оставил мъгляви блянове да се превърнат в смисъл на живота му.
Влязоха в къщата, те щастливи, че са заедно, той - с почернена от завист душа.
- Братко, седни на моето място на трапезата. Чувствай се стопанин и господар в този дом, защото всичко мое е и твое.
Насер седна, все още не бе проговорил. Селим и Зейнеб се спогледаха крадешком, тревогата им се върна.
- Добре ли си, братко? - Селим му поднесе питателен ориз с агнешко.
Насер пое паницата и глухо каза:
- Да, добре съм. Малко съм замаян, това е! - И наум продължи: „Замаян съм от лицемерието ти, крадецо!“
- Ах - възликна Зейнеб, плясна с ръце и скочи на крака. - Той сигурно ще се зарадва, щом научи, че не го е изгубил в пустинята.
- Браво, че се сети, Зейнеб, - съгласи се и Селим, - това ще върне усмивката на лицето му. Бързо го донеси.
Зейнеб отиде в съседната стая и се върна след минутка. Донесе нещо увито в бяла кърпа и го даде на Селим, а той го подаде на Насер с думите:
- Ето, братко! Това намерихме в пояса ти - и той разтвори кърпата пред Насер, разкривайки огромния рубин. - С такова съкровище можеш да си купиш цял керван камили. Сега можеш вече да се усмихнеш. - И после подсмихвайки се закачливо подхвърли: - А май и жена няма да е трудно да си намериш. Айше, дъщерята на чичо Мехмед, все пита за теб. Докато аз те търсих в пустинята, тя чакаше на портата на града, за да разбере първа дали съм те открил. А като те донесох, макар и да се прикриваше, разбрах, че се разплака от жал за теб.
- Забравяш - допълни Зейнеб, - че е красавица. А чичо Мехмед като види рубина, ще ти я даде и ще ви благослови.
- Може да направим две сватби на един път.
Те се засмяха доволни от плана. А Насер искаше да скочи, да обърне масата с противните гозби, да изтрие глупавите им усмивки от лицата и спре безсмисленото им дърдорене. Стисна ръце под масата в юмруци, за да се успокои и за да не сграбчи рубина и да го скрие в пояса си далеч от очите им.
***
Изминаха няколко седмици, а промяна в поведението на Насер не настъпи. Селим всякак се мъчеше да му угоди, а Зейнеб се грижеше за него като майка и въпреки това Насер почти не им продумваше, не сядаше на трапезата им с извинението, че не е гладен или че вече е ял някъде в града. С всеки изминал ден Насер ставаше все по-мрачен и мълчалив.
Селим вдигна сватба и макар празничната трапеза да бе скромна, всички от града дойдоха с дарове за младоженците. Селим беше почитан за това, че е донесъл водата, а харесван и обичан заради благия си характер. Поздравяваха и Насер за това, че има толкова добър брат и толкова красива снаха. Насер избяга незабележимо от сватбата и се върна в къщата призори, когато всички си бяха легнали уморени след дългия гуляй.
Измина още една седмица и Селим повика Насер да си поговорят насаме. Започна направо, тъй като тайната тежеше на сърцето му и той копнееше да я сподели с някого.
- Скъпи братко, искам да споделя единствената си тайна с теб.
Насер веднага се досети за какво става въпрос - за водата. Именно тя бе занимавала мислите му и загадачният ѝ произход бе породила хиляди предположения в главата му. Беше наблюдавал Селим, когато отиваше при чешмите, дали прави някакви заклинания или сипва чудотворни съставки, които да привличат водата, но колкото и внимателно да се взираше, не забеляза и не откри нищо.
Селим едва скри радостта си и кимна сдържано на Селим да продължи.
- Тайната е опасна и преди да ти покажа откъде идва водата, искам да ми обещаеш да спазваш всичко, което ти кажа.
- Разбира се, братко, - обеща Насер, - ще спазя волята ти.
- Тогава ела с мен, ще ти покажа, но първо облечи този кожух и обуй тези ботуши.
Селим бързо облече палтото си от бели мечки, докато Насер все още учудено галеше дебелата пухкава козина.
- Хайде, побързай! - строснато го подкани Селим, тъй като вече по челото и цялото му тяло се стичаха вадички пот.
Насер се облече и тръгна след брат си, който бе вдигнал един капак в средата на пода, тъкмо на мястото където бе стояла масата. От долу тъмнееше дупка и се виждаха няколко стъпала. Селим се спусна по стълбата и Насер заслиза след него. Стълбите бяха тесни, изронени и двамата трябваше да внимават много, за да не се подхлъзнат.
Като стъпиха на дъното, Селим запали факла, а Насер огледа отвора на тунела, по който трябваше да продължат - от него лъхаше приятна прохлада. След около двеста крачки навътре в тунела, зъбите на Насер започнаха да тракат. Дъхът от устата му излизаше в облак бяла пара, а краката му бяха изтръпнали от студ. Насер си мислеше, че нощите в пустинята дори са топли в сравнение със сковаващия студ, който режеше като с нож тялото му и хапеше с острите си зъби носа му и пръстите на ръцете и краката му. По стените се появи скреж, тази нова дума научи от Селим, и Насер за първи път усети леденото докосване на зимата по дланите си. Главата му се маеше от студ и вълнение и когато си мислеше, че едва ли има нещо по-вълнуващо от снега по стените, тунелът ги изведе в просторна пещера и от гърдите му се изтръгна вик на удивление.
- Аллах, каква красота!
Брат му Селим само се усмихваше и безмълвно остави Насер да се наслади на изумителната гледка.
Цялата пещера бе изваяна с причудливи форми от прозрачен лед и бял сняг. От тавана се спускаха огромни висулки, които пречупваха светлината на факлите покрай стените и ги обагряше в цветовете на дъгата. Пещерата сияеше като диамант от короната на султана.
Щяха да замръзнат, ако Селим оставеше Насер да съзерцава пещерата дорде очите му се наситят, затова го побутна и го поведе почти насила към една ниша в пещерата.
- Ето, погледни, тук е причината за това, че зимата е завладяла една пещера в сърцето на пустинята.
Насер се вгледа през ледената преграда и съзря едни малки очички, после се появи и муцунката.
- Я, та това е лисичка, само че е бяла - извика Насер, неспособен да сдържи вълнението си.
- Това е само едно от превъплъщенията му.
И наистина, сякаш за да потвърди думите му, лисицата затвори очи и се превърна в малка снежна топка, пукна се и се посипаха снежинки, малък вихър ги поде, навя ги в единия край на клетката, където отново примигаха очички, а след миг зейнала паст с грозни вълчи зъби се удари в преградата. Насер изкрещя от уплаха, подхлъзна се и падна в една пряспа сняг, удари някаква висулка, която се откъсна, повличайки със себе си и други. Селим едва успя да изтегли Насер край стената, когато на мястото, на което бе паднал и лежал безпомощен преди миг, се забиха като книжали заострените върхове на ледените късове.
- Запомни - каза му Селим, - че зимата е красива, но може и да бъде и много опасна.
- Какво е това същество?!
Насер трепереше не само от студ, но и от близката среща със смъртта.
- Това е Северният полъх. - И Селим продължи накратко с цялата история. - Открих пещерата, където се раждат, и плених един, когато го донесох в пустинята се събираше в табакерата ми за тютюн, а когато я държах между пръстите си, едва усещах студенина. Знаех за тази пещера и построих над нея къщата, а Северния полъх поставих в пещерата, в клетка от замръзнала вода. От тогава доста порасна, правих му клетките все по-големи, докато достигнах до този размер. От пещерата се издигат няколко тунела, там, където построих чешмите в града, тунелите са пълни със сняг и лед, но щом стигнат повърхността, се стопяват и пълнят чешмите.
Насер попиваше жадно всяка дума от историята. Сега, когато знаеше тайната, тя му се струваше още по-невероятна и пленителна.
- Защо ми откри тайната си? - попита Насер, а в главата му се въртяха планове за забогатяване.
- Ти си ми най-близкият и ти имам доверие като на себе си. Не мога да имам тайни от теб, толкова ми тежеше, че криех Северния полъх от теб.
Двамата братя се прегърнаха, всеки развълнуван от различни чувства.
***
Измина месец. Зейнеб и Селим решиха да отидат до Александрия и Селим отново извика Насер да си поговорят насаме.
- Там срещнах човека, който пръв ми разказа за пещерата, където се раждат северните ветрове. Купил съм му някои дарове и ще отида да му благодаря, че с негова помощ и водата от Северния полъх хората в града са сити и доволни.
Насер си помисли, че това е чудесен момент да осъществи вече оформения в главата му план.
Селим продължи загрижен и не забеляза мигновената радост, която озари лицето на брат му.
- Клетката на Северния полъх трябва да се полива ежедневно, за да не се получат пукнатини. Обещай ми, че ще намираш време и ще слизаш всяка вечер в пещерата.
- Обещавам! - каза Насер. Можеше да обещае всичко, само по-скоро Селим и Зейнеб да заминат.
Разделиха се набързо, макар че Селим стисна по-продължително Насер в прегръдката си, душата го болеше, че пак ще се разделят.
- Най-много за месец, братко. - Успокояваше сам себе си Селим. А Насер си мислеше, че ако планът му сполучи, няма да ги види повече.
***
Три дена след като заминаха, Насер се тюхкаше в пещерата. Беше плувнал в пот, въпреки студа, от безуспешните опити да премести клетката на Северния полъх. Ледът бе проникнал в пода на пещерата и бе пуснал дълбоки ледени корени в порите на скалата. Изведнъж Насер видя как отлитат плановете му да занесе дар - Северния полъх - на султана, а той в знак на благодарност му дава дъщеря си. Бе забравил отдавна огромния рубин и жалката му стойност от керван камили. Докато си мислеше, че всичко е напразно, го осени гениална идея. Ами да, как не се бе сетил по-рано. Няма да полива леда до тогава, докато се разклати и успее да премести клетката.
Изминаха още няколко дни в изнервящо очакване. Всяка вечер Селим слизаше и се мъчеше да премести клетката, докато една вечер, щом я дръпна, се чу пращене. И по стената на клетката плъзна като змия дълбока пукнатина. Насер ахна, не това бе искал.
Със съскане Северния полъх напусна затвора си през пукнатината. Развилня се, завихри преспите, вдигна се мъгла от сняг, нарасна толкова, че изпълни пещерата. Насер не го видя, защото много преди това се превърна в ледена статуя. Бе вдигната от земята и запратена като играчка към стените, където се разби в хиляди снежинки.
Бурята се издигна през тунелите, през чешмите. Сковаваше в лед всичко, до което се докоснеше. Пясъкът, издигнат в небето от вихрушката, закри слънцето и градът сред пустинята бе завладян от зимата. Всичко замръзна, палмите и смокините, мулетата и камилите, старците и децата. Едва след седмица Северният полъх се измори, изкачи се нагоре, където трябваше да има заснежени планински върхове, но не ги намери. Издигна се по-нагоре, но там срещна само Слънцето, което бе нетърпеливо да върне господството си над пустинята. А тя бе станала още по-голяма, защото не бе останала и следа от градчето с езерцето с мътните води.
***
Коментирай от FB/G+ профил