Сподели с приятели:

(Втора част от историята „За любимия образ“), посветено на Стако.

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"

~~~

Пръстите му загребаха от почвата и я разтриха, за да вдъхне мускусния аромат, излъчван от нея. Тук бе лежал танк, средно голям, може би преди два дни бе изоставил гнездото, което бе изкопал.

Данте се огледа, животното толкова дълго бе пребивавало тука, че бе невъзможно да открие кои точно следите оставени, докато си е тръгвало.

Въздъхна и се изправи, отупа прашната ръка в износения брич. От лятото не се бе връщал в града след успешен лов, не можеше да си го позволи пак.

Прехапа долната си устна и тръгна успоредно на дерето, спускащо се към долината. Деретата водят до реки, а танковете са едрички и се нуждаят от много вода. Вслушваше се внимателно и се движеше между дърветата, далеч от пътеката на хищника.

Нямаше едри месоядни, достатъчно луди, че да го дебнат тук. Само танкът и лешоядът биха го нападнали, но в гъстата обрасла с трънаци гора нито едно от животните не би могло да го изненада.

Измъкна от торбата си последната храна и вървеейки отхапа. Ябълката бе кисела и твърда, а по бялата ѝ сърцевина останаха кървави следи от зъбите му. Насили се да преглътне сдъвканото парче въпреки омразния вкус, останал от кръвта.

След трикилометров преход стигна до шумна планинска река с незъмръзнал вир, около който снегът бе утъпкан. Огромните копита бяха заблатили брега, толкова често идваше търсеният дивеч тука.

Още преди да успее да се зарадва на откритието, па камо ли да устройва засада, Данте разбра, че си е намерил майстора. Когато надвесен над водата видя как бялата коса се люлее от течението, а очите се втренчват, изучавайки всеки миниатюрен детайл, долови, че мутантите са го причакали.

Шумът на галопиращия към него танк заглуши вятъра, потока и дори мислите му.

Ако човек не е на пътя на засилилото се животно, би казал, че величествено пори света около себе си. А ако не може да го разпори - безцеремонно го рециклира във вид на палачинка. Сега обаче огромната, черупчеста твар летеше с цялата си тежест нагоре по уж стръмния склон, преодолявайки го безцеремонно.

Нямаше начин вирчето да спре нападението му, даже стоманобетонна стена не го спираше. Единственото способно да предотвати връхлитането на двутонния звяр бе прекъсване на връзката между тялото и главата, точно под зъбещата се мъндибула, а пространството, неприкрито от броня, бе малко. Прекалено малко дори тая гад да си седи мирно, предъвквайки последната си жертва.

Самоволно дясната ръка издърпа стария револвер от кобура, лежащ върху сюртука. Предпазителят падна без намесата на ума, очите намериха своята права, през мерника и мушката към тънката незащитена фука.

Изстрел, втори, трети... едва когато животното се препъна и дерайлира от смъртоносната си траектория, клепачите се отпуснаха за миг. Мозъкът отново отне ръководството от качествено натрапения инстинк. Провери за опасност от други нападатели, после се увери, че животното е много мъртво. Бързо забучи радио излъчвателя, отблъскващ мършоядите около трупа, и тръгна към дома. Есенният студ щеше да запази тялото от разложение, но колкото по-бързо насочеше касапите, по-скоро щеше да почива.

Пътят бе дълъг.

Тичаше бързо. Залезът след смъртта на танка тъкмо бе угаснал. Нощната светлина му бе достатъчна, за да бяга през нашарената от първия сняг гора. Чуваше хрущенето на бутушите си по бляскавия замръзляк, свистенето на северния полъх, развяващ червените му ръкави и ударите на оръжията в неуморното тяло. Изстрелите от планината го преследваха.

Бързаше.

Беше 408-ят ден от примирието. Студът потреперваше край огнищата, а севернякът бодеше с нажежени ръжени. Ефрейтор Миртъл Кидби седеше под навеса и се грижеше за екипировката, докато семейството ѝ шеташе из изоставения, още преди войната, служещ им за дом.

Маска прекалено далечна на усмивката, та да я наречем емоция, издаваше мислите ѝ.

Доволство от факта, че откри топъл дом, за братята си. Че се привързват един към друг в битката с настъпващата зима. Доволство, че е придобила поне малко контрол над живота си. Доволство, борещо се с все сили, за да избута ирационалния от главата ѝ. А страхът – той бе всепоглъщащ.

Вярно, че състоянието на невойна даваше възможност да отглеждаш храната си сам и да поспиваш, но не бе мир. Преди знаеше – врагът е човек с окуляр пред лицето и оръжие в ръката. Той изкача от тъмното, за да те убие, ти го нападаш със същата цел. Не защото много ти се убива, а защото е неизбежно.

Ти или той!

Врагът бе винаги толкова ужасен, колкото и ние.

А сега... Американците вече не нападаха. Ние вече не нападаме.

Но те мрaт от грип, чума и каква ли не още мутирала зараза, създадена от нас. А ние се крием като плъхове и бягаме от модифицираните им животни-оръжия. Не един и двама изчезнаха, отнесени от лешояди с копири, облъчващи ги с Бог знае каква смъртоносна гадост, представяйки се за някой от дома. Най-пресен бе страхът от танковете. Някакво селце правило съвет, само децата не били в сградата. Танкът нахълтал през единствения незазидан изход.

Нямаше оцелели, нямаше разпознати.

И на фона на масова смърт без война, всеки ден някой с пагон, пришит на рамото му, излиза отвъд загражденията, в търсене на хищник, за който е храна, с идиотската надежда пръв да го улови. Разумно е да се попита – Защо не ловим нещо друго?

Ами, защото друго няма. Преди е имало много диви тревопасни и едри хищници, но войната и все по-нарастващата популация „оръжия“ ги стопиха.

Миртъл се бе върнала от лов през нощта, с много късмет бе убила лешояд в горите на близкото ждрело. Сигурно в момента екипът, прибиращ месото, разфасоваше животното. Освен ако излъчвателите не бяха спрели сигнала и...

Остави браунинга на одеалото до себе си и избърса ръце от смазката. На ред бяха ножовете. През входа се разнесе облак сажди. Залповете суха кашлица ѝ подсказаха, че това бе Йори – най-младият в семейството.

Докато ръцете ѝ прокарваха бруса по кьопавия метал на ножа, умът ѝ блуждаеше... или пък се разкъсваше. Там някъде вън беше сержантът. Бе тръгнал преди тя да се прибере, без да съобщи къде точно отива!

Дали понижението в чин, свършващата храна или обикновената мъжка глупост го бяха извели извън града, тя не знаеше, но беше притеснена.

Тук, дванадесетгодишното ѝ братче неуспешно прикриваше опитите на белите си дробове да изскочат през устата му, докато по-големият им брат провеждаше поредния си ботанически експеримент със съмнителни изгледи за успех.

Тревогата се сгуши на топло зад клепачите ѝ.

„Добре де“ Песимизмът не води до никъде. Все пак храната стигаше, севернякът се бавеше и генералът, тъй де сержантът, сигурно щеше да се върне скоро. Рижият изведе един от съседите им от задимения склад. В ръцете си носеха разсад на някакво растение.

- Какво уби? – Мъжът до брат ѝ гледаше пернатата животинска кръв, бледнееше по съхнещите до огъня дрехи.

- Хванала е лешояд!!!

Рижият не обичаше чужди хора да задяват сестра му. Бе готов да подарява храна, но дружелюбието му се изпаряваше, щом някой повиши тон в дома им. Дънгалчестият съсед  обаче реши, че тази информация не достига за сочна клюка.

- Твоят генерал върна ли се? – Доволството, растящо по лицето му, сякаш се хранеше от нейното безпокойство.

Брусът изпищя зловещо по острието.

- Сержант, - рече тя, – Кино е сержант. – Гласът ѝ бе самата невинност. – И още не се е върнал.

Пребледняващият дънгалак отново отвори уста и Миртъл рязко се надигна, изпреварвайки реакцията на брат си. И въпреки че одеалото, което я топлеше, се свлече от разголеното тяло, съседът схвана посланието. Докато стреснатият дънгалак се скриваше заднишком зад ъгъла, ефрейторът охлаждаше страстите си. „По-добре стреснат от мен, отколкото пребит от Рижия.“ Пръстите ѝ придърпаха възголемия потник с надеждата да скрие повече от бедрата й.

- Да го бях халосал! – Луничавото лице на брат ѝ сивееше.

- Сега няма да се върне. 

Прав бе. Имаше адски малко необвързани жени, а в ръцете им, събрана прекалено много... много от нещо, напомнящо власт. Ако жена поиска нещо – получава го, конфликтите, в които са намесени дами, завършват най-често с нечия смърт. А тя току-що се бе гмурнала в такъв.

- Трябва ти мъж. – Светлите очи се свиха срещу ѝ.

- Имам си братя, не ми трябва още един проблем.

Всички знаеха. Още откак му бе свръзка, Миртъл бе хлътнала по Данте. Много хлътнала.

- Той не те иска. – Гласът на момчето гореше като косите му. – Не иска никого. – Пристъпи несигурно към нея. – Той или се бие, или бяга, – очите потърсиха нейните, – не е герой, а развалина!

Миртъл седна, загръщайки се със свляклото се одеало, пусна ножа до пистолета и придърпа ботушите си.

- Че кой не е? – попита, докато чистеше спечената кал от тях.

Докато брат ѝ отново влизаше в склада, тя се погрижи за обувките – най-ценната ѝ вещ, подарък от „нейния генерал“.

Вечно щеше да помни тъмните, изпълнени с ужас очи.

„Ако друго не помага, бягай – спасявай се!“

Дори грижата му горчеше.

Докато спиш, спомените са будни, и по-ярки от всякога.

В бункера миришеше на спарена кожа, немити тела и гранясало, светликата от огъня в ъгъла подскачаше в неравноделен танц, а всички свободни от наряд се бяха насадили на пода. По-опитните разумно използваха времето между атаките за сън. Но малките... хлапетата клечаха около най-младия капитан на стария континент и попиваха присъствието му.

Данте - едва двадесетгодишен, подпираше с гръб стената. Тихият му глас изреждаше на адютанта списък с нужното за хората в бункера, а прашните му ръце размазваха старата мас по захабените от носене ботуши. На следващия ден той и редник Кидби, сега вглъбена в списъка, щяха да излязат да търсят бинт, консерви, антибиотици, газ, кибрит, батерии и какво ли още не за тези, с които деляха твърдия под, и щяха да пропуснат смъртоносната атака, помитаща днешното им убежище. Сега обаче прошарената глава на Данте бе маякът на геройството, чиито думи бяха сякаш извор на мъдрост. Откосите от въпроси, с които бе обстрелван капитанът, рикошираха разочароващо.

След серия питания за страха, геройството, смъртта, врага и победите, току получилите пагон деца получиха и невдъхновяваща реч, започнала с подсмърчане:

- Намерете си добри обувки, ако трябва, ги вземете от врага. – Парцалът загреба от жълтите буци смърдящия буркан и се върна върху ботуша, а капитанът пропусна възмутените от идеята за мародерство възклицания покрай ушите си.

Прибиращата готовия списък в джоба си Миртъл се раздразни. Не знаеше откъде идва криворазбраната чест на останалите новобранци. Всички тук години наред бяха оцелявали, мародерствайки, чопвайки, тарашейки всеки труп, за всичко, а ето, че веднъж получили служебно оръжие и цвъчка (?) на рамото, придобиваха гордостта на затлъстели офицери.

Наливането на акъл продължи.

- Научете се да бягате, да се криете, да не издавате и звук свити в мрака, защото това ще ви спаси. – Тъмният поглед проби през посивяващия перчем. – Не зарязвайте братята си, но не се самоубивайте с мисълта за геройство, - чертите му се свиха в зловеща усмивка, – от славата се ползват живите.

Ботушът тупна глухо на земята, а гърбът на капитана се плъзна нагоре по стената.

- Нека повече от нас останат живи.

Това бяха последните му думи за деня. Всичко друго бе сумтене, нечленоразделно ръмжене или предполагаемо псуване на немски.

Още тогава Миртъл забрави за героя Данте, видяла бе детете, загубило семейството в първата атака, момчето, оцеляло без възрастен в тринадесет години война, баткото, опазил двадесет деца от смърт години наред, докато дойде войската. Бе толкова близо, че видя единственото по-ярко от бляскавото военно бъдеще на Данте – ужаса.

Денонощната почивка свърши и дойде петдневно дежурство като пазач. Това е да си военен. Още ошашавена от реалистичността на спомена ефрейтор Кидби обикаляше града и пазеше реда... „да не избяга“.

Отдалече забеляза червения зацапан от път сюртук, снежната глава и мръсни обувки, крачещи гордо срещу ѝ. Видя ги и отблизо, и техният притежател ги видя или по-скоро очите му я фиксираха и отчетоха като част от пейзажа.

Без прегръдка, поздрав, дори без кимане „нейният генерал“ я отмина, крачейки към коменданството.

Изпървом гневът заля лицето ѝ с жар. После се появи мисълта, че не я е познал. Накрая на деня дойде примирението, най-после серж. Данте Кино бе решил, какво да прави с нея – да я захвърли.

След дванадесет часово обикаляне по улиците тя се прибра смачкана в склада, събу свръхтежките ботуши и се тръшна в леглото. Ако знаеше, че братята ѝ няма да я чуят, защото разлепят съобщения из града, щеше да заплаче.

Малките, надраскани на ръка листове, сякаш не свършваха, а кашлицата му бе тежка, ето защо той мина през дома си и помоли брат си за помощ.

На всеки ъгъл трябваше да се залепи обява от комендантството. Не, че... Вече се бе разчуло, че след два дни всички трябва да идат в големия бункер, за да изберат кмет, Йори обаче получаваше купони срещу работата си – което ще рече, че трябва да я свърши. А докато разлепяш обяви за нещо всеизвестно, научаваш подробности.

Та, общата информация бе горе-долу такава: „Генерал Данте Кино (като след всяко „Генерал“ батко му изстрелваше раздразнено „Сержант“) се прибрал днес на обяд и веднага отишъл при коменданта на града. Казват, (не е ясно кой точно) че бил на тайна мисия, спусната отгоре (Йори попита какво е „горе“, а брат му обясни, че сигур е правителството). Върнал се е и съобщил, че трябва да си изберем кмет, дето да контролира цивилните.

Разбира се, щом е за контрол, комендантът е съгласен. А е спешно – вдругиден – защото тия горе са му изтървали края и цивилните си правят, каквото искат (странно, че това не го каза военен!)

По някое време, по тъмно, хартийките се свършиха и братята се прибраха, за първи път от войната сержантът бе в града, но не и в склада. Дрехите му не съхнеха на простора, ръцете му не поправяха нещо счупено. Не готвеше на огнището под навеса.

Намериха сестра си на кълбо върху сламенника, изглеждаше зле. Данте не бе идвал да види адютанта си, може би бе разбрал, че е гадно да ѝ дава напразни надежди с тези посещения.

Дали щеше да разбере, че е ужасно да отнема всичките ѝ надежди. Йори съблече дрехите, прилежно ги сгъна и легна близо до огъня. Почти не спа, от обят кашлицата му се бе влошила много.

Приглади огнения бритон назад и премести учебника по-близо до газеника.

Рижият (всъщност Никола Александрович) бе единственият в двехилядното им градче, можещ да се нарече биолог. Някога преди войната, когато народите се деляха на повече от два, той бе живял с истински учени. Майка – лекар, и баща – микробиолог, които държаха синчето им да продължи образованието си във Висшето училище Ломоносов в Москва. Ирония бе, че свръхамбициозните родители бяха прави. „От подготовката по биология ще зависи живота ти.“ – ХА!

Щеше му се да бяха живи, може би сегашният смях нямаше да е толкова горчив. Образованието се бе оказало всичко. След двадесетгодишен апокалипс, в който оцеляха най-вече добре скрити деца и висши военни, един дори некандидатствал биолог бе на почит.

Сега тридесет и пет-годишният Никола имаше новосформирано семейство, дом, разсад, за който да се грижи, и всяка свързана с „областта“ му книга, която се открие в околността. Бая книги за четене, особено ако всъщност си завършил само девети клас. Абзацът за спорите пак загуби смисъл по средата. Рижият запуши уши с ръце, заглушавайки хъркането на сестра си, и препрочете наниза думички.

Спори, изхвърляни от гъби и папрати. Алергени. Е, това вече трябваше да е!

От месеци се опитваше да открие причините за кашлицата на Йори. Чудеше се какво е. Но след като изключи астмата, реши да търси алергия, причиняваща състоянието на момчето. Не беше от прах, нито от козина, и от полени... Но спори?! Какви спори? Още в руския бункер доц. Белов му бе обяснявал... Всъщност от цялото обяснение помнеше съвсем малко, за хипотеза, че копирите изпускат силноотровни спори, унищожаващи белодробната тъкан с нещо-си, но тогава нищо от казаното не можеше да му е полезно и той го пропусна около ушите си. Да можеше да пропусне така и трополенето на Йори.

Хлапето, дишайки все по-трудно не се свърташе на едно място, а докато се движеше, вдигаше патардия за цял взвод.

Никола взе отварата за кашлица от масата и остави учебника сам в тъмнината, отиде да се погрижи за братчето си.

Виждаше смръщеното лице навсякъде, въпреки че последно беше пред нея преди два дни. Жлъчта, надигаща се в гърлото ѝ всеки път, когато чуеше името му, вгорчаваше росното утро на дежурството. Мина през дома, за да вземе някаква храна преди да отиде в големия бункер.

По нареждане, подписано от коменданта, всичките две хиляди щяха да се натикат в оная дупка и сега градът се изпразваше. Хората се стичаха към изборите като помия в канал.

Взе последните две ябълки от кутията и излезе от склада. Едната щеше да даде на Йори, кашлицата му се бе влошила толкова, че едва стоеше, но въпреки това бе тръгнал с останалите.

Щом влезе в бункера, даде плода на превиващото се от кашлица дете, заболя я сърцето от смелата, но отчаяна усмивка, с която ѝ отвърна малкият.

Още сутринта ѝ бяха съобшили, че тя ще затвори вратите. Сега, застанала до тежките метални порти, наблюдаваше потока от хора. Две хиляди тела, мотаещи се в някогашна спортна зала, напомняха нощния танц на мушиците по тавана в склада. Тъмната фигура на коменданта изникна в центъра на залата над главите на тълпата и заговори. Умът на жената обаче бе зает от червения сюртук, изправил се пред вкарващите въздух в залата вентилатори. Първият спря, после вторият, третият също. А докато вентилаторите вклиняваха спиращите перките им предмети в стената, Миртъл получи знак да заключи вратата.

Напрегна мишници и тъкмо придвижи крилото на вратата, когато съзря позната снежна глава да напредва по празната улица. Докато по инерция преградата между тях се затваряше, тя постави длан върху браунинга.

Под бялата сплъстена коса се показваше уморено и мръсно лице.

Ботушът ѝ спря затварянето на вратата, докато мозъкът ѝ сравняваше лъскавия, красив непознат от преди два дни с умачкания, тичащ войник навън.

Със свободната си ръка измъкна ябълката от джоба на якето, вниманието ѝ се раздели между приближаващия я Данте, Данте тръгнал към централното подиумче и оръжието. Тичащият спря на около два метра от вратата и вдигна ръце високо, сякаш знаеше, че е готова за стрелба, ако се окаже заплашена.

Жената подхвърли ябълката и когато задъханият Данте я хвана, го изкомандва рязко:

- Яж!

Вън: Зъбите шумно се забиха в плода.

Вътре: Данте усмихнат призова присъстващите да се приближат.

- Узъби се! – До преди миг тя бе изплашена...

Вън: Устните на Данте се отдръпнаха от окървавените зъби.

Вътре: Ръката, държаща браунинга, плавно се вдигна и насочи към белокосата глава, стърчаща над останалите.

Натисна спусъка. И пак, и пак, и пак.

Когато Данте избута вратата, видя по какво стреляше ефрейтор Кидби. 

А едва след аутопсията всички разбраха, че мъртвият Данте е бил копир, подготвящ се да издиша смъртоносните си спори в помещението.

***

Сподели с приятели:

Добавете коментар