"Нашите мисли определят същността на живота ни" прочете Алианае и затвори книгата, зарея поглед през балкона. Беше прохладен следобед. Наслаждаваше се на освежаващо подухващия вятър. Гледаше панорамата на града. Обичаше, когато се прибере вкъщи от лекции, да вземе книга, да си налее питие и да седне на стола на балкона, да чете източни мъдреци, японски автори, или модерна европейска поезия от двайсетте. Експресионизмът я привличаше ужасно. Усещаше силна възбуда. Усещаше поезията с тялото си.
Спомни си как вчера се бяха събрали, пиеха "Блъди Мери", тя пиеше водка с прясно мляко, четяха Акутагава Рьоноске на глас. Имаше усещането, че бяха в безтегловност, извън времето и пространството, че това ще продължи вечно. Нейната приятелка четеше, другите слушаха, вглъбени в себе си, обгръщани все повече от омаята на питиетата. Е, не продължи вечно. В един момент умората беше надделяла, водката също, и те се прибраха вътре в стаята, за да играят карти. Алианае не играеше, затова излезе на разходка. Приглади късата си коса, облече си роклята с ръкави и качулка, сложи си сандалите и тръгна. Беше решила да отиде на разходка в планината и така да прекара времето със себе си, докато играта им свърши. Мина покрай лозята, продължи нагоре по извънградския път. Вървеше все така прекрасна в черната си рокля, замислена, без да обръща внимание на завоите на пътеките и приближаването на планината. Мислеше си за него. За това как идва вечер, играе карти, отива после с нея в стаята ѝ, после си тръгва. Не се обажда с дни, със седмици, докато не реши пак да поиграе. Така минаваха дните. Мислеше за него. Тъгуваше, знаеше, че когато не е при нея, е при другото момиче. Понякога игрите продължаваха дни, седмица. Но така или иначе, идваше времето, когато им омръзваше и те си отиваха. Играещите белот момчета напускаха дома ѝ.
Алианае вървеше по пътеката, докосваше върховете на тревите, галеше корите на дърветата. Тъгуваше. Мислеше си кога ли ще е следващият "турнир" по белот. А дотогава, той ще е при другото момиче.
"Нашите мисли определят същността на живота ни" - обичаше тези слова. Понякога силно вярваше в тях. Искаше да се облегне с гърба си на кората на голямо дърво, да се отпусне, да приседне и така, както Буда е стоял под дървото, тя в друга поза - женска, прикривайки колене с роклята, да сложи качулката върху медено-русата, двусантиметрова коса и да започне да мисли. Да мисли Доброто, което така искаше да дойде в живота ѝ. Но как се мисли доброто? И добро ли е доброто и за кого е добро? Неусетно в съзнанието ѝ започна да се появява образа му в тъмнината на заведението, където ходеха вечер. Той беше на бара с другото момиче. Лек поглед, бегъл, към нея, и после все едно са непознати, обръща вниманието си изцяло към другото момиче. Спомни си, че това се беше случило преди няколко вечери. Да мисли Доброто. И за кого е добро?
После Алианае се беше прибрала бързо у дома, защото се стъмни и почна да ръми. Картоиграчите си бяха тръгнали. Това беше вчера. Защо връща всички тези образи и мисли отново днес?
Да мисли Доброто. Загледа сградите навън от балкона, отпи от питието. Видя се да върви по дългата улица, следобяд е. Вървеше, а той до нея. Отиваха до центъра, да пият, да танцуват, да се веселят. Разминаваха се с други момчета и момичета, гледаха се, смееха се.
Алианае спря тази лудост в главата си. Стана, беше късно. Легна си. Сама. Заспа. Присъни ѝ се Буда, седнал под едно дърво. Погледът му беше благ. Усмихна се и каза, че няма Добро и Зло. Алианае някак си в съня си разбра, че именно това каза. А той дори не раздвижи устните си.
На сутринта се събуди. Денят я завлачи със задължения, лекции, упражнения, реферати, библиотеки, водки, питиета, танци, дискотеки.
Вечерта пак говори с Буда: "Няма Добро и Зло, няма Живот и Смърт!".
На вратата се почука. Отвори. Беше той. Усмихна се. Не влезе. Подаде ѝ ръка. После. После, после вървяха по улицата, дългата, отиваха към центъра, да пият, да танцуват, да се веселят. Разминаваха се с други момчета и момичета, гледаха се, смееха се.
* * *
от Александра Янкова
Коментирай от FB/G+ профил