Всеки от вас, някога си е правил шеги, с някого. Аз също си правих шеги. В един момент обаче целият ми живот за малко да се срине. Само заради шегите. Сега ще чуете една история за това, как когато шегите са много и неуместни, в един момент вече никой няма да ви има вяра, а точно тогава ще стане нещо лошо, за което много ще съжалявате, но помощ може и да няма. Сега историята ми започва.
- Хей, Мариса! – викна ми най-добрата ми приятелка.
- Здрасти. Е, какво ще правим сега? Лятото вече започна, Лина – казах ѝ с усмивка.
- Ами не знам, Мариса. Какво може да правят цариците на шегите, освен шеги, шеги, шеги или шеги – каза Лина, като се засмя.
- Ами да се замисля, може би ще избера шегите. Но какво да направим първо? – попитах, очаквайки да чуя какво е замислила този път Лина.
- Ами не знам. Може би да направим някакъв сладкиш с черен пипер и да го дадем на феята на сладкишите. – Явно това беше добре замислен план на Лина.
О, да! Аз май забравих да ви кажа, че ние сме във вълшебен свят, където феите и всякакви магии са едно напълно нормално нещо.
- Да отидем да го направим в моята къща ? – предложиш аз.
- Добре, но ако баба ти е там, може всичко да се провали – каза леко притеснено Лина.
- Спокойно, по това време е по работа. Сега вкъщи няма да има никой – казах с усмивка.
- Добре, да тръгваме – каза Лина, като леко се засмя.
Тръгнахме към моята къща. Докано не пристигнахме, ние двете не си говорехме. Когато влязохме вътре, също не си говорехме, но дори и без да си говорим, ние двете знаехме какво да правим. Аз взех формичка за мъфин, черния пипер и шоколад, а Лина взе останалото. Когато всички съставки бяха на лице, ние направихме един шоколадов мъфин, с много черен пипер и семки от най-лютите чушки. Ние го сложихме в розова торбичка и потеглихме към къщичката на феята на сладкишите. Тя е стара, но чуе ли за сладкиши се оживява повече от мен. Ние с Лина вече бяхме пред къщичката.
- Дали трябва да го правим? – попитах несигурно. Все пак това кексче си е доста люто.
- Защо не, ще е толкава смешно – каза смеейки се Лина.
- Добре – казах простичко аз.
После натиснах звънеца и зачакахме. След малко и бравата се натисна и се показа феята на сладкишите.
- Мелиса, Лина, влизайте, момичета. Какво ви води насам? – попита с усмивка феята на сладкишите.
- Носим ти подарък. Затова дойдохме, за да ти го дадем – каза Лина с усмивка на лицето.
- Добре, деца, влизайте, но нали не е някой номер? Трябва ли да ви напомня, че миналата седмица наводнихте цял един град. – Феята на сладкишите звучеше странно. Сякаш вече ни нямаше вяра.
- Не, разбира се, че не е номер – каза бързо Лина.
- Мариса, ти ще ми кажеш. Това номер ли е? Кажи ми, Мариса. Искам само истината – Феята звучеше настойчиво.
- Ам не, наистина не е номер. Просто решихме да ти направим подарък – звучах доста притеснено и несигурно.
- Добре тогава. Влизайте, момичета – каза феята с усмивка.
Ние влязохме, аз ѝ подадох чантата и всички седнахме на една маса, претрупана със сладкиши. Феята извади мъфина и го остави на една чинийка до нея. После отхапа от мъфина. Странно, но нищо не стана. Тя сякаш изобщо не усещаше да има люто. Изведнъж тя почервеня и падна на земята. Аз и Лина скочихме към нея.
- Лина, какво направихме? Помогни ми. Да използваме магия, за да намерим баба ми – говорех забързано и притеснено.
Двете с нея се концентрирахме и изведнъж се озовахме насред залата на старейшините, които в момента имаха съвет. Баба ми ме гледаше много, много ядосано.
- Бабо, не знам какво стана, дадохме ѝ един мъфин и когато тя, отхапа припадна. Можеш ли да ѝ помогнеш? – бях ужасно притеснена за феята на сладкишите. Все пак ние бяхме виновни.
В един момент бяхме насред старейшините, а в следващия отново в къщата ми. Баба ми започна да търси нещо и извади някакъв прах. После поръси от прахта върху феята и тя си отвори очите.
- Какво стана? – попита притеснено феята.
- Съжалявам, толкова много съжалявам. Наистина не искахме да стане така. Това трябваше да е просто шега, на която всички да се смеем – звучах толкова виновно. Всичко можеше да стане.
- Вижте, момичета, всичко можеше да стане. Аз ясно ви попитах, дали това е номер – феята звучеше наистина много тъжно. – Сега трябва да се прибирам – добави феята и си тръгна.
Не знаех какво ще стане сега, но баба ми гледаше много ядосано.
- Момичета, това беше голяма грешка. Трябва да престанете с тези шеги. Само вие ги смятате за смешни, за хората са опасни и лоши. Миналия месец направихте така, че да валят жаби, после пресушихте езерото – баба ми говореше забързано и ядосано.
- Но нали все пак всичко е добре. Нищо толкова лошо не е станало – Лина звучеше леко виновно, но и спокойно.
- Да, засега нищо не е станало – баба ми изглеждаше така сякаш не е искала да го каже и просто без да иска се е изпуснала.
- Бабо, какво криеш от нас? – попитах притеснено.
- Не смятах да ви го казвам, но сега виждам, че е наложително. Преди години тук се появиха най-различни хора. Някои добри, други лоши. Лошите си бяха изградили свой собствен свят, където никой не смееше да отиде. Един ден обаче те ни нападнаха. До ден днешен никой не знае защо. Битката била голяма и продължила дни. Когато най-сетне спряла, всички били паднали, и добрите и злите се предали. Просто били изтощени и не можели дори да помръднат. Тогава дошли още от добрите и хванали всички лоши. Добрите се върнали в своята си среда, а лошите били затворени в своя малък свят и той бил много добре охраняван. Оттогава до ден днешен, ако се появи някой лош тук, дори и преди да е бил добър, го пращат там. Старейшините отдавна ви следят. Единственото, което ги спира да ви пратят там, е това, че аз гарантирам за вас.
- Бабо, това значи, че искат да ни отведат там. Те ни мислят за зли? – не можех да повярвам на това, което ми казва баба ми.
- Мариса, Лина, просто излезте. Разходете се и помислете – баба ми звучеше притеснено.
Аз и Лина излязохме. Ние започнахме да вървим.
- Имам план за това как да оправим нещата – каза радостно Лина.
- Какъв? – попитах изненадано.
- Ами, нали баба ти каза, че тук има и зли хора, които са затворени. Ами ако ги пуснем и ги хванем? Никой вече няма да ни мисли за зли – Лина звучеше въодушевена от идеята си.
- Не знам, Лина, ами ако не успеем да ги победим? – Изобщо не мислех, че идеята е добра.
- О, стига. Ние ще използваме магия, а те сигурно са стари и немощни – говореше убедително Лина.
- Мисля, че си права. Какво може да се обърка? – казах все още несигурна.
- А знаеш ли къде е това? – попита ме Лина.
- Ами да се замислим. Когато бях малка, ми даваха да ходя навсякъде, освен навътре в гората. Баба ми казваше, че след нея има зли чудовища, може да е имала предвид прогонените – казах леко стреснато.
- Ами да вървим – каза Лина, но не звучеше никак спокойна.
Минахме през гората и пред нас се изправи нещо като голям черен похлупак. Личеше си, че е направен от силна могия.
- Хайде, Лина, да се концентрираме и да го счупим заедно – казах доста притеснено.
Двете с нея се хванахме за ръцете. И двете се концентрирахме върху това да унищожим купола максимално много и това стана. Куполът се разпръсна на милиони парченца и изчезна, а двете с Лина се скрихме зад един голям камък. Оттам обаче не излязоха стари и неможни хора, а умни и пъргави магьосници, които използваха телепортация. Когато всички си отидоха, аз и Лина се телепортирахме в моята къща, за да разкажем всичко на баба ми и да потърсим помощ. Когато видяхме баба ми, ѝ разказахме всичко.
- Момичета, какво сте направили! Съжалявам, но нито аз, нито някой друг може да ви помогне – каза притеснено баба ми.
- Тогава какво ще правим? – попитах ужасена.
- Има само еднин начин. Ти, Мелиса. Трябва да вземеш пръчката от централния площад и да я използваш срещу тях – каза притеснено баба ми.
- Но нея никой не може да я овладее! – Изобщо не разбирах какво иска да каже баба ми.
- Ти можеш! Тръгвайте! Нямате много време – баба ми звучеше още по-притеснено.
Аз и Лина се телепортирахме направо при пръчката. Площадът беше пълен с тези разбойници. Аз взех пръчката. В момента, в който я хванах, тя засия с ослепителна бяла светлина. Изведнъж блясакът беше толкова силен, че вече не се виждаше абсолютно нищо, освен заслепителната бяла светлина, танцуваща около нас поразителния си изящен танц. Когато всичко отмина, до мен имаше голям бял похлупак. Явно всички лоши бяха там.
На следващата сутрин двете с Лина бяхме викнати от съвета.
- Момичета, осъзнавате ли какво сте направили? – попита ни баба ми.
- За всичко аз съм виновна, Мелиса няма нищо общо. Ако някой трябва да бъде наказан, това съм аз – каза бързо Лина.
- Не, идеята може да беше нейна, но аз се съгласих. Имаме еднаква вина за това, което стана – казах леко притеснено.
- Вижте, момичета, заради това, че вие победихте лошите, всичко ще ви се прости. Но това да не се повтаря – каза баба ми с лека усмивка на лицето.
Двете с Лина се засмяхме и се телепортирахме право пред къщата на феята на сладкишите. Когато тя отвори вратата, ние ѝ се извинихме, а тя се усмихна и ни прегърна. След това ние влязохме в нейната къщичка, за да пием чай. След чая започнахме да приготвяме мъфини, но този път без черен пипер.
Коментирай от FB/G+ профил