Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Зимата идва"
~~~
Полето се беше ширнало пред нея пусто и студено. Жълтата трева, вече многократно покосявана от слана, се отпускаше вяло на студената земя и очакваше снежните преспи да скрият изсъхналите стръкове от света. В далечината древни борове се извисяваха като мрачни часови, пазещи ненарушимия мир на древната гора. Всичко беше тихо… потискаща тишина, която напомняше, че изтощената природа очаква зимата и своя бял юрган, който ще ѝ донесе покой и закрила до пролетта. Елфката пое дълбоко въздух и студенината му я проряза. Мъглата се беше просмукала в тялото ѝ, забавяйки крачките и задушавайки всички надежди на сърцето ѝ, оставяйки я само с мрачно предчувствие и страх от предстоящото. Вече шести ден вървеше и студът настъпваше с всеки изминал час. Дъхът ѝ накъсано излезе, увисвайки на облаче пред устните ѝ, после се изпари. Тя придърпа качулката си по-ниско, за да опази лешниковите на цвят къдрици от хапливия вятър и тръгна с бавни стъпки към високите борове. Още малко ѝ оставаше и щеше да го види, най-сетне след толкова дълги летни месеци.
Докато приближаваше гората, тя се унесе в спомените от детството си и красивите хълмове на северен Ердил, където отрасна с брат си – по-голям от нея и много по-особен от всички негови връстници, той вечно измисляше предизвикателства, които да поставя пред себе си. Беше много по-умен от останалите млади благородници, сред които отраснаха. Усвояваше уроците, които им предаваха съветниците на баща им, с лекота и се отнасяше с пренебрежение към всичко, което смяташе, че няма да му е полезно или интересно. Понякога изчезваше за дни в огромния парк на двореца, после се завръщаше с блясък в очите и сериозно изражение сякаш е научил велики тайни и никой не е достоен да му ги сподели. Всичко това, изписано на детското му още лице, хвърляше в смут и отчаяние благородната им майка. Но той винаги беше добър и грижовен с малката си сестра и я защитаваше всеки път, който тя без да иска си навличаше справедлив гняв от възпитателите им. Годините и сезоните, изтекли от онези слънчеви дни, не го бяха променили особено. Той си остана мечтател, обичащ уединението и тихия боров мрак, изпълнен с аромат на смола и толкова много неразказани истории. Беше станал блестящ млад благородник, изискан и умен, мълчалив и чаровен с тази негова тайнствена усмивка, която караше на толкова млади девойки да им омекват краката. Сега обаче събитията бяха взели нов обрат. Малката му сестра се тревожеше за него и изпълнена със страх приближаваше боровете и потреперваше от вятъра и притеснението.
Беше се завърнала от дълго пътешествие около островите едва преди седмица. Всички топли месеци прекара в натоварено пътуване през земите на старите територии. Видяла беше Драконовата цитадела, академията на Сребърната звезда, където се обучаваха рицарите на баща ѝ, и обиколи всички ордени, посветени на седемнайсетте магьоснически изкуства. Видя толкова много, че с нетърпение очакваше срещата с брат си, за да му разкаже за всичко и да се посмее с него. Само че той не беше там. Открила бе покоите му в замъка изстинали и прашни, леглото - недокосвано от дълги месеци. Казаха ѝ, че е тръгнал няколко дни след нея, сам. Отишъл да прекара малко време насаме със старата, тъмна част на гората отвъд златните хълмове около замъка. Оттогава никой не го бе виждал. Ядосана, че баща им е бил твърде зает да прати хора да го намерят и разплакана от безсилие, тя беше заповядала да ѝ извадят най-топлите дрехи и тръгна да го търси още на другата сутрин, въпреки протестите на баща ѝ.
И ето я тук и сега, застанала на самия праг на гората, вперила изумрудено зелените си, невероятно красиви очи нагоре към върховете на боровете. Оставаше ѝ малко още път между старите дървета и щеше да почука на вратата на старата горска колиба, превърнала се в постоянно убежище на благородния ѝ брат, когато условията в гората не позволяваха да спи на открито. Крачка, после още една… уморените ѝ крака я отведоха напред в смълчания боров сумрак. Пожълтели, мъртви иглички и студен мъх покриваха всичко с мек килим, в който ботушите затъваха. Мъглата се беше промъкнала межди старите стволове на дърветата на разкъсани парцали, увиснали над земята. Цялата тази гледка засилваше още повече усещането за самота, което се беше загнездило в сърцето на младата благородничка.
„Зимата идва и скоро ще падне и първият сняг” – помисли си тя с тревога. Не посмя да го каже на глас. Изпитваше неясно усещане, че думите ѝ ще осквернят горския покой. – „ Дано само да открия Белион преди него. Не искам да стъпвам в преспи, а и всичко ще стане толкова еднакво…”
Още час се изтърколи и последните лъчи на смръщеното слънце се стопиха. Боровият сумрак се сгъсти, в студения въздух острият мирис на смола и гниещи иглички се засили. Сгъстиха се сенки, стволовете изгубиха цвета си, а лешниковите храсти, стърчащи наоколо в зловещи юмруци, сякаш се извисиха заплашително още по-нагоре. Вече стигнала близо до колибата, Арения ускори крачки подплашена, гладна и уморена. Около нея, студените сиви, напукани кори на боровете я притискаха. Бяха ѝ чужди и красотата ѝ не отиваше на техния суров мрак. От безмълвните тежки клони сякаш я задушаваше тяхната враждебност, засилваща се със всеки накъсан дъх, който излизаше от нежните ѝ устни, и тя все повече заприличваше на съкровище, хванато в капан, което не е на мястото си, и младостта ѝ се превръщаше в обида за древните дървета.
Последните петдесетина метра се затича. „Няма от какво да се боиш – ти си благородна дама от най-висок ранг! Смела и обучена във всички изкуства на танца с оръжие!” повтаряше си тя, ала сърцето ѝ се свиваше от притеснение и страх. Силите в гората бяха по-древни и от най-първите стоманени саби. С препъване в мрака тя най-сетне се строполи задъхана и трепереща пред вратата, точно когато луната се показа и поръби със сребро боровите клонки.
- Белион! – извика тя. – Отвори ми! – заблъска с ръце по дървената врата. – Белион, моля те, премръзнала съм!
Ехо отекна във дървесните върхове, нарасна, отдалечи се и се върна към нея умножено стократно. Когато заглъхна, Арения потрепери от ужас. „Не е тук.” Сякаш с парещ огън се вряза в ума ѝ. „А сега какво…?”
Зимата идва, земята заспива
Пътник замръква, сърцето му спира…
Думите на старата песен, с която я плашеха като малка, отекнаха. Тя вдигна глава и се ослуша като сърна, подплашена от ловджийски кучета. Чуваше ли песента или умореният ѝ ум ѝ играеше номера? – Белион? – прошепна тя. – Не си играй, ти ли си?
Звънък смях отекна в боровете и я накара да потрепери отново.
Защо се страхуваш, мила сестричке?
Гората е мъдра, всяка клонка безценна паричка е!
Не знаеше откъде идва гласът на брат ѝ, но звучеше различно. Нотка на лудост ли оцветяваше думите на обичния ѝ брат или някаква жестока магия замъгляваше ума ѝ и насяваше ужас в сърцето ѝ.
Тя се изправи и по бузите ѝ потекоха сълзи, които заблестяха сребърни, щом ги окъпа лунната светлина. Вдигна очи към небето и видя как малки кристалчета, ефирни снежинки полетяха от кадифеното небе към нея.
„Зимата идва и в тази гора и ти си сама. Ако не намериш Белион скоро, можеш не го намериш изобщо.” – вътрешен глас, обрамчен с последна смелост, събрана в изтормозената ѝ душа, се прокрадна и я тласна напред.
- Белион! Идвам към теб, моля те, не си прави шеги. – Извика тя и тръгна на запад, откъдето ѝ се стори, че чува гласа. Волята беше придала твърдост и увереност на крачките ѝ, докато напредваше. Скоро качулката и наметалото ѝ се покриха с фина коричка от скреж, която я превръщаше в нежно привидение, облечено в студена дантела.
Ах, зимата пристига, прелестната тя!
Покой и красота за моята душа!
Тя се закова на място и от рязкото спиране качулката се свлече и откри красивите къдрици, които тежко паднаха по гърба на елфката.
- Белион, съвсем ли си полудял тук в гората?! – извика тя ядосано.
И тогава го видя. Беше на двайсетина крачки пред нея. Навел леко глава, изправен и прекрасен, малко отслабнал, но все така красив. Беше загърнат в сребристо наметало и на светлорусата му коса се мъдреше венец от борови клонки, които се преплитаха и извисяваха като корона. Но очите му… те я изпълниха с ужас. Изумруди – някога топли също като нейните, но сега блестящи като късчета отровен лед. Някаква лудост изпълваше погледа му и смразяваше сърцето ѝ. Това не беше погледът на брат ѝ. Този беше чужд и студен, изгарящ и опасен.
- Какво е станало с теб? – попита тя тихо, зяпнала от удивление и страх към него. - Защо си стоял в тази проклета гора, толкова време сам? С какво се прехранваше? – зареди тя въпроси и след като получи само мълчанието му, премина на молба. – Ела с мен, моля те.
Белион наведе глава леко и в странния му поглед проблесна любопитство.
- Кажи ми честно, сестричке… виждала ли си някога двореца на звездите?
Арения поклати глава.
- Не, скъпи. Моля те, ела с мен. Уплашена съм, а зимата идва и снегът ще ни попречи да се приберем.
Белион се разсмя. Звънък, студен смях, който отекна.
- Ах, мила сестро. Красотите на самотата и нощната гора са прескъпи на сърцето ми и никакви титли, замъци и каменни стени не могат да ме привлекат вече. Аз съм господар на тишината и мога да накарам звездите да танцуват за теб. Старите борове са моите пазачи, звездите са моите дами, а сега снегът ще бъде моето царство. Ах, откога чакам тези снежинки, ако знаеш само! Да ме покрият със своята изящност и да ме скрият от грозния свят отвъд тези гори. Нека ти покажа! – Той се озова до нея и хвана ръцете и в своите, допирът му беше хладен и сух, ръцете му гладки като стъкло – неестествено за някой, прекарал месеци в гора - помисли си Арения през уплахата. Брат ѝ се завъртя с нея и затанцува между дърветата. Сребърната луна ги обливаше със светлина, белите снежинки танцуваха с тях и се завихряха около разпилените къдрици на младата благородничка.
И тогава Белион запя:
Искам да избягам във снежните поля
Искам да се скрия в полите на нощта
Без посока да се скитам
Из замръзнала гора
И без страх аз да опитам вкуса на самота.
Да танцувам със звездите и в двореца им да спя
Да повярвам че не мога нивга да умра
Да се смея сам сред белия кристал
И да нося аз корона от студен и блед метал.
Няма да се върна във човешката земя
Тук е по-красиво и съм цар на тишина.
Двамата танцуваха ли, танцуваха, а звездите над тях се приближаваха все повече и повече. Арения се замая и се вкопчи в брат си, уплашена и удивена, разплакана и усмихната едновременно. Ето че гората я нямаше, стъпваха по чист кристал и окъпани в злато и сребро звезди шеметно се включваха в стъпките им. Девойката вече не беше премръзнала и в окъсано наметало. Носеше разкошна рокля от синя коприна, обсипана с перли. А брат ѝ беше толкова прекрасен със своята корона от лед. Кога ли беше махнал боровата? – зачуди се тя, докато стъпваха уверено в своя приказен танц.
- Нима ми предлагаш каменната клетка на замъка ни, като имам това, сестричке ? – прошепна той и нежна целувка като пеперуда опари бузата ѝ. Той се разсмя. – Нима искаш да размахам отново меч, щом силата на ума ми е толкова по-очарователна?
- Това не е истинско, Белион! Сътворил си го! Това са фантазиите ти и си използвал магията, залегнала в костите ни от стари времена, за да го направиш реално. – проговори тя уплашено. – Красиво е, братко, да … но ме е страх. Стигнал си далеч и си направил много. Силата, с която си боравил тук, е изумителна. Но трябва да се върнеш! С мен! – не се стърпя тя и спря насред танца. Той се закова и я погледна стъписано. Вече не бяха в звездния замък. Стъпваха по дебело покривало от сняг. Тишината беше станала абсолютна в старата гора. Загърнати в бяло боровете-пазачи искряха, достолепни и все така мълчаливи. Снежинките падаха изящни, но вече много по-нагъсто и сякаш бързаха да покрият всичко. Студената дантела отново беше обвила къдриците на Арения.
- Ах, сестричке, отново плачеш. – Отрони се от устните на Белион със съжаление. Той започна бавно да се отдръпва от нея. – Но не съм аз този, който ще те утеши вече. Имахме нашата пролет като деца, дойде и лятото на нашата младост. Време е да стана господар на своята зима. А ти, мила моя, живей в топлия си затворен свят и някой ден, когато се отегчиш от всичката глъч и се усетиш омърсена от суетата и човешката глупост, ела… аз ще съм тук и винаги ще те взема при себе си.
Бавно отдалечавайки се от нея, Белион изпрати изпълнена с доброта целувка към сестричката си и тихо пеейки потъна в студената бяла картина
Снежинки бели ще покрият моята снага
Ледени висулки бавно ще изпълват моята душа.
И накрая ще съм тук в искряща красота
Скован и блед , самотен…
Самото въплъщение на истинска студенина.
Ще наметна падналия сняг и ще изчезна във нощта
Но ще съм намерил аз покой за замръзнала си душа
Думите от последната песен на Белион в есенния свят отекваха дълго в сърцето на Арения, докато стоеше разплакана в снежната гора и отново и отново се връщаха към нея, за да ѝ припомнят страшната истина, която намери наместо брат си в старата гора…
Зимата дойде…
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Зимата идва" ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил