Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Зимата идва"
~~~
Брадвата се спусна със свистене и се впи в целта си. Във въздуха се разнесе писък.
Писък на цепещо се дърво.
Клаус изпъшка и избърса с опакото на ръката си потта, стичаща се по челото му. Слаб повей го накара да потръпне – вятърът беше леденостуден.
Зимата идваше.
- Раздвижи се малко най-сетне. – скара се на сина си, докато момчето вдигаше парчетата от току-що сцепеното дърво. Вече се смрачаваше, въпреки че бе едва обед, а имаха още много работа за деня. – Дай следващото.
Нов замах с брадвата, още цепеници за огъня. Изправи се и направи гримаса от болката, която пробяга нагоре по гърба му. Остави за малко брадвата, за да отпочине и да даде възможност на Алвин да замъкне дървата под стрехата на бараката, където да бъдат подредени върху нарастващата купчина. Чудеше се дали ще стигнат. Тази година студът настъпваше необичайно рано – прекалено рано, според някои. В общата зала можеше да се чуят намеци, че вещици са орисали времето, прогонвайки оставащата част на лятото. Според други пък причината бяха горските духове, които искали да накажат хората заради сечта на дърветата.
Клаус си мълчеше и си даваше вид, че слуша, но всъщност намираше подобни приказки за глупости. Не вярваше в магии, а кой горски дух ще иска дълга зима, като това само щеше да доведе до повече изсечени дървета и по-малко домове за самите духове? Не. Повече бира и пламтящата, ярка топлина на огън – това му трябваше за през зимата. Това, и Айви. Да я държи в прегръдките си, докато двамата седят до камината и гледат как Алвин търчи навън под снега. Радостта по зачервеното от студ лице на сина им, докато малкия се буха из преспите и със смях строи снежни замъци, които приличаха на крепост точно толкова, колкото и на покрит със сняг пън, и често се срутваха от собствената си тежест.
Потри ръце и въздъхна тежко при вида на купа още ненацепени дърва. Дъхът му се очерта ясно в мразовития въздух за един кратък миг, преди вятърът да го подхване и отнесе. Поклати глава и вдигна ръка да се почеше по растящата брада. Проклетото нещо го сърбеше ужасно, а и въпреки че Айви не казваше нищо, той знаеше, че мрази да е небръснат. Но зимата идваше, а в студа един мъж се нуждаеше от брадата си. Топлеше, а само жените и малките момчета можеха да се радват на лукса да са на завет в къщите. Мъжете имаха други задължения.
Жените и момченцата. И лордовете.
Подсмръкна, избърса нос с длан и после я изтри в кожуха си. Посегна към брадвата тъкмо когато вятърът отново се нахвърли отгоре им. Студът не беше единственото нещо, което се носеше с него.
Приближаващи се гласове и звук от конски копита. Стисна здраво брадвата и се извърна към пътя, където иззад завоя при стария дъб тъкмо се показаха идващите. Ококори очи при вида на големия червено-кафяв глиган, устремил се към него. Сниши оръжието, опря дръжката му в земята и коленичи в калта. Остана така, докато конете не спрат.
- Стани, – каза суров глас високо над него. Клаус се изправи и вдигна поглед. Рицарят, висок мъж и тънък като клон, бе облечен в дебели вълнени дрехи и с развяващ се на вятъра зелен плащ. Над главата му се мяташе и плющеше знамето с изрисувания глиган, символ на дома Хардбейн. – Името ти, и по-бързо.
- Накклаус, страж и мъж на дъбравата и верен на глигана, сър.
- И колко сина имаш, Накклаус? – запита онзи, гледащ към застиналия до стената на къщата Алвин. Очите му отскочиха към Айви, която се показа на вратата.
- Само един, сър, по благоволението на светлината. Петгодишен.
- Има ли други мъже в къщата?
- Не, сър. Баща ми почина отдавна, а брат ми хвана меча преди две зими, за честта на дъщерята на лорда.
- Сигурно, – изсумтя онзи. Конете пръхтяха неспокойно, нетърпеливи да тръгват – желание, явно споделяно от ездачите им. И тримата – както забеляза Клаус, безбради. За разлика от придружаващия ги пешак. – Е, добре, Накклаус. Чакай ни тази вечер в селото ви, в общата зала. Подготви къщата и успокой жената и детето. Имаш утрешния ден. Потегляме утрото след него.
Ако благоволи, сър...
- Хич и не благоволявам, – отсече онзи и впи поглед в него. Мразовит ден, леден вятър, студени очи. Клаус потръпна. – Спомена, че брат ти е хванал меча. Време ти е да го последваш. Един ден, Накклаус. И тази вечер – на събранието.
Без да чака отговор, мъжът цъкна на коня си и потегли по пътя, последван от останалите. Само пешакът се задържа и се усмихна горчиво.
- Космясал си, гледам. Няма ли да ти се кара жената?
- Не и ако иска да има мир вкъщи. – Клаус отново подсмръкна. Вятърът се засилваше, нощта настъпваше, нищо, че още не ѝ бе дошло времето, и застудяваше все повече. – Мислех, че вас, Свартите, ви бият жените заради брадите ви.
- А, не. Жена се не бие и брада се не скубе. Само се галят, – ухили се Младия Сварт и за по-голяма тежест поглади буйната си рижа брада, каквато имаше всеки мъж от рода му, символ на тяхната гордост.
Клаус въздъхна тежко и вятърът за пореден път отвя парата току из устата му. Извърна глава, ревна на сина си да се прибира вкъщи и отново се обърна към приятеля си.
- Бих те поканил на топло, но...
- Знам. – Усмивката се стопи от лицето на рижия мъж. Вдигна ръка и сложи длан на рамото на Клаус. – Чака те тежък разговор. Поздрави Айви от мен. Не съм я виждал... от кога всъщност?
- От пролетта.
Олаф Сварт, известен като Стария Сварт и още по-известен като изчезващия женкар, се бе изчезнал с последното си завоевание преди години. Тримата му сина, и тримата от различни майки, бяха замесени от друго тесто. Продали всичко, което имат, бяха събрали достатъчно пари да купят малко земя в низината на запад от Качулатата дъбрава. Земя, над която да се трудят ден и нощ, изхранвайки себе си, множеството си сестри, родени от похотта на баща им, както и собствените си семейства. Най-възрастният от тях бе заминал миналата есен с надеждата да си намери работа в някой от големите градове, да подхване занаят, дори да успее да изтегли при себе си останалата част от рода си, щом се установи и събере достатъчно пари. Повече не се чу – Клаус подозираше, че е бил оставен да се въргаля в треволяците покрай пътя, ограбен и с прерязано гърло. Сърце не му даваше да сподели това с двамата останали – макар и вече да им викаха Младия и По-младия, които мълчаливо продължаваха да се грижат за семейството на заминалия си брат.
- Значи... – каза и кимна по посока пътя към Стражица, селото на дъбравата, където завоите сред гората вече бяха скрили тримата конници.
- Тръгваме на война, – намръщи се Сварт. – Хващаме меча, само не ме питай защо трябваше да е точно сега, когато зимата настъпва, а има още толкова работа. Земя да се обръща, покрив да се стяга, дърва и храна да...
- Брат ти? – попита тихо Клаус.
- Оставиха го. Да се грижи за домочадието, така казаха. Сам мъж, а деца много. Добре, че са жените, макар че Тиа е болна от седмици и с всеки ден става все по-бледа, да я пази светлината. А и малките растат, та помагат. Ще се справят.
- Само на седемнадесет е.
- Но е мъж, при това Сварт. Ти самият беше с година по-малък от него сега, като си беше взел жена и ти се роди малкия, а и гледа болна майка. Брат ми ще се справи. Трябва. Тъкмо да свиква, че и на него му е крайно време за жена.
„Но не бях сам – имах баща, а и брат, и сестра.“ – помисли си Клаус. Сега му бе останала само сестрата, омъжила се и живееща с новото си семейство. Може би и брат му, ако все още беше жив. Но си премълча и попита друго.
- Кой е рицарят?
- Сър Валфус, мракът да го глътне дано. Студени очи, гаден човек. – Сварт се изплю на земята. – Сър Чвор, така го наричам аз. Все седи изпънат, все едно са му наврели чвор в задника. Наемен меч от някъде си, пратен от господаря. Накара ме да го придружа до тук, да съм ги водел по пътя през гората. Помолих ги да вземат друг, толкова работа има вкъщи и никакво време да се свърши, преди да тръгна, ама не – бил съм роден тук горе, аз съм щял да бъда водачът. И като казах – да взема да тръгвам, че тъпаците като нищо ще се изгубят нейде из пътеките и ще трябва да ги търся. Ако имам късмет, ще са ги изяли мечките, преди да съм ги намерил. Ама в низината са се събрали още бая, та ще се вдигнат дотук и после на мен ще ми наврат някой чвор. Ще се видим вечерта в общата. Можеш да вземеш и Айви, таман да се видим.
- То вечерта вече дойде, – подвикна ухилен Клаус след приятеля си, който вече се отдалечаваше бегом, триейки ръце. Клаус дъхна на своите, за да ги постопли, след което се обърна с гръб към пътя. Усмивката му помръкна, наведе се да вдигне брадвата, нарами я през рамо и се запъти към къщата, където го чакаха жена и дете.
И въпреки че вътре беше топло от пращящия в камината огън, студът така и не го напусна.
***
Един изоставен дом се полюшваше с вятъра при всяко отваряне на вратата. С всеки следващ повей все повече и повече нишки на паяжината се оплитаха или съдираха, а дори на подскачащата светлина на огъня се виждаше, че стопанинът ѝ я е напуснал и вече няма кой да се погрижи за нея.
Клаус стоеше с гръб към глъчката, впил замислен поглед в ъгъла, някога владян от осмокракия тъкач. Нямаше какво повече да каже. Всички думи бяха изречени, всички уверения – дадени. Стените на общата къща още звънтяха от гръмки клетви и гневни закани. Бяха останали предимно мъже и бирата се лееше сякаш в напразен опит да отмие изплаканите сълзи, когато две от жените бяха умолявали на колене сър Валфус да пощади съпрузите им, да не ги отвежда. Единият от тях, с пламнало лице, вдигна жена си на крака и я отведе навън, докато другарите му ръсеха наперени хвалби и се правеха, че не забелязват. Другият липсваше и рицарят изпрати двама от селяните и един от придружаващите го войници да го потърсят в дома му. Бяха го довлекли и стоварили на пода пред огъня, за да даде обяснение за неотзоваването си.
Прегрешилият - седемнадесетгодишен младеж, но едър и як, се разплака като малко момче и посрами рода си и всички присъстващи. Сега беше навън, завързан и чакащ да стане време за потегляне, а жена му отведоха и затвориха в къщата им. Страхливецът трябваше да издържи студа на нощта без храна и огън. Оцелееше ли, щеше да му бъде даден шанс да възвърне достойнството си в битка. Повече, отколкото заслужаваше – но все пак не беше избягал в гората. В такъв случай на семейството му щеше да се наложи да търси спешно нов мъж, понеже наследникът му все още не бе на възраст. А самия беглец го чакаше далеч по-мрачно бъдеще, ако някога го познаят и заловят.
Леден порив го смрази, а паяжината се развя и омота сама около себе си. Хвърли поглед през рамо, за да види кой беше отворил вратата. Изруга, скочи на крака и си запробива път сред пиещите мъже. Тупна по гърба един, изсмя се на заканата, изречена от друг и кимна на трети, като през цялото време избягваше да поглежда към главните места покрай огъня. Само едното от тях бе заето – рицарят-наемник вече се беше оттеглил в задните стаички, съпроводен от младо русоляво момиче, зяпало го цяла вечер с широките си сини очи. Накрая се добра до изхода, забави се, колкото да си сложи ръкавиците, и последва жена си в мрака на нощта.
Спря на място, за да даде на очите си време да привикнат към тъмата. Зимата идваше, да, но се бавеше. Щом най-сетне пристигнеше, скованата от студ земя щеше да се облече със своята собствена бяла дреха и нощите нямаше да са вече толкова непрогледни, а децата щяха да тичат със смях из преспите и да си играят на лордове, докато се замерват едно друго, всяко от убежището на свой собствен снежен замък.
Вятърът довя тих, сподавен плач. Клаус се престори, че не го е чул, и свърна настрани, чудейки се къде ли е отишла. Знаеше, че няма да се запъти към къщи и че го чака някъде наоколо, вероятно наблизо, но не беше сигурен дали това близо бе зад общата къща или до малкото замръзнало поточе сред дърветата в близост до конюшната.
Оказа се ниското възвишение, където летем цялото село се събираше, за да поздравява младоженците си с дара на слънцето.
Мълчаливо застана до нея и се вгледа в нощта. Облаците се разкъсаха, позволявайки на луната да разкрие ширналата се пред тях дъбрава. Бледата светлина придаде на скритите допреди миг дървета призрачен, потаен вид. Вятърът се гонеше около голите им клони, подемаше шепота на гората и го отвяваше отвъд, към земи, които Клаус не си бе и помислял, че някога ще види.
До срещата си с рицаря.
Жена му протегна ръка към него. Когато разтвори пръстите си, от тях с тихо дрънчене провисна верижка с медальон. Клаус с изненада различи гравираното слънце на капака на бижуто и блясъка на позлатата под лунните лъчи. Подаръкът му, когато ѝ предложи да се омъжи за него. Същият, който тя носеше, когато се вричаха един на друг и приемаха радостните викове на своите приятели именно тук, на този хълм. Разбра желанието й, безмълвно протегна ръка и взе медальона.
- Зимата идва, – промълви Айви, все така без да го поглежда..
- Страх ли те е? – попита я.
- Все още не е късно, – каза му тя. Взираше се право напред, към шепнещите дървета и бавно поклащащите се клони. – Можеш да тръгнеш още тази нощ, докато са твърде заети да пият. Отбий се вкъщи, вземи каквото ти е нужно, дори недей да будиш Алвин. Слънцето вече изгрява късно, а ти познаваш пътеките. Ще си изчезнал много преди да дойде денят. Никой няма да разбере.
- Алвин ще разбере, – тихо отвърна. – И Самотната стража също.
- А защо тогава не отидат самите те? Защо? – сега вече го погледна. Луната придадена тъмните ѝ очи свиреп отблясък и Клаус усети как биенето на сърцето му се ускори. – Нека лордът изпрати Стражата. Нека отиде сам и дано светлината го прокълне. Защо теб? Какво повече може да искат от теб? Брат ти умря, за да може онова дебело чудовище да върне дъщеря си. Много хора умряха заради нея, и за какво? За какво? Махай се. Тръгвай! – от устата ѝ се отрони стон и тя извърна лице от него.
- И къде да отида? – опита се да я притегли към себе си, но тя се отдръпна настрана и сви ръце около себе си, трепереща под студения вятър. – Искаш ли да ме видиш, когато ме хванат, както ще заловят и онзи нещастник, който избяга? Когато отсекат ходилата ми и ме обесят като беглец и страхливец? Искаш да имаш нов съпруг, назначен ти от лорда? Нов баща за Алвин? – прегърна я, когато се разплака. – Или да откажеш да се омъжиш повторно и да дойде Стражата, да ви изгони от земите ни, да ги дадат на друг, а вас с Алвин да ви прокудят в градовете? Да тъчеш по цял ден на становете на някой господар, а той да отрасне на улицата, сред глад и мръсотия, без баща?
- А когато не се върнеш, тогава какво?
- Погледни ме! – сряза я той. Хвана брадичката ѝ с ръка и насила извърна лицето ѝ към своето, накара я да го погледне в очите. – Тази вечер бе с нас. Видя всичко, чу всичко, което се изговори. Видя рицаря, меча му, очите му. Очите на човек, свикнал да убива. Чу Големия мъж, видя го как стои до рицаря покрай огъня и оглежда всички ни, чу го как обеща, че ще ни върне до един, за да се радваме на съпругите и децата си. С такива мъже около мен ще съм в безопасност. И ако на тях не им вярваш, то имай вяра в мен. Обещавам ти, че ще се върна. – Придърпа я плътно към себе си и я обгърна с ръце, опитвайки се да ѝ вдъхне увереност, да спре треперенето й. Преглътна горчивината в устата си, но трябваше да каже и останалото. – А ако се случи нещо... ако се забавя, ако зимата затрупа пътищата... Сварт обеща, че брат му ще ви вземе с Алвин в низината. Ще можете да останете у тях, няма да има нужда да ходите в градовете. – Усети, че тялото ѝ се напрегна. – Само до пролетта, когато пътищата отново станат проходими.
Склони главата ѝ на рамото си и се вгледа към далечината отвъд гората, докато бавно галеше косата й. Искаше му се да продължи да говори, но студът и несигурността го бяха обзели. Затова просто стоеше, прегърнал жена си, на върха на възвишението, сред мрака на нощта и студа на есента, без да знае как да отклони мислите ѝ от наближаващото.
Внезапен проблясък го сепна и го накара да вдигне глава. Там горе, сред разкъсани облаци и трепкащи звезди, една светла точка се носеше през небето и огряваше нощта. Очите му се разшириха.
- Виж! Бързо, погледни! – подкани жена си. Засмя се, докато тя извръщаше лице нагоре. Смехът му отекна, подет от вятъра. – Намисли си желание, бързо! Само не ми го казвай.
Нямаше и нужда. Знаеше какво щеше да си пожелае Айви и без тя да му казва. За миг се зачуди дали останалите долу в селото под тях щяха да видят навреме чудото, но после мисълта му отлетя, понесена от момента.
Загледан в падащата звезда, Клаус си пожела да види поне още веднъж как синът му търчи навън със зачервено от студ и радост лице, буха се из преспите и си строи свой собствен снежен замък.
***
Лежеше неподвижно в тъмното и си мислеше за смъртта.
Лицата идваха едно след друго, неканени. Ето го непохватното момче, което бе ритнато от кон миналата пролет и умряло няколко дена по-късно. Ето го семейството, което изгоря в съня си, когато къщата им се беше подпалила по неизвестни причини една нощ преди месеци.
Ето го брат му, отвърнал на призива на стария Хардбейн и хванал меча, за да защити честта на лордската дъщеря – отвлечена от някакъв дребен благородник, докато пътувала между два града. Ето ги всички мъже на Стражица, които потеглиха редом с брат му преди две години, за да се присъединят към войските, сбиращи се под веещия се глиган. Отиващи на война, за се бият и да загинат за своя господар. За да си върне той своето единствено момиче. Момиче, което по-късно доброволно бе избрало да се омъжи за същия човек, който го беше отвлякъл – да го приеме за свой съпруг в една грандиозна церемония, благословена от краля и върховния жрец. Сватба, на който никой от простолюдието не бе поканен. Празник, на който благородниците да пият, да танцуват и да се веселят в балната зала на замъка на Хардбейн, докато в сенките около тях стоят призраците на загиналите мъже и слушат смеха и шегите на онези, в името на чиито прищевки бяха загинали.
Тук беше и Големия мъж, загинал преди седмица, когато врагът ги изненада из засада. На лицето му все още стоеше същата намръщена гримаса, както в нощта на събранието в общата къща, където обещаваше на събралите се мъже, че ще ги прибере по домовете им подобно агънца в кошара, докато в същия миг един рицар със студени очи се наслаждаваше на дъщеря му само през една стена.
И Младия Сварт, пропаднал при преход през едно езеро, когато ледът не бе издържал и се бе пропукал под краката му. Извадиха го възможно най-бързо, но студът вече се беше настанил в дробовете му. Лежеше под купчина одеяла на замръзналата земя, близо до изстиналата пепел на отдавна угаснал огън, целият треперещ и кашлящ, все по-немощен с всяко изминало посрещане на слънцето.
Сварт, който беше умрял, преди дори да видят врага. Сварт, който беше извърнал помътнели очи и през сълзи го беше помолил да каже на семейството му, че е умрял от вражески меч. Клаус си спомняше как заби поглед в проскубаната, някога рижа брада на умиращия си приятел и му обеща да предаде на Хелти, че са посекли по-големия му брат в битка, че е загинал като войн. На Хелти, на когото на шестнадесет вече щяха да викат Дъртия Сварт.
Изпъшка и отвори едното си око. Клепачът на другото беше залепнал. Беше готов да даде всичко за малко топлина. Чуваше как вятърът бучи някъде над него, но легнал на земята не усещаше дори полъх. Въпреки това студът го обръщаше подобно на заметната невидима мантия. Внимателно, съвсем бавно вдигна ръка, за да потърка очи и да разкара скрежа, покрил лицето и слепил миглите му. Усещаше брадата си твърда и сплъстена от вледенена пот, а медальонът се бе приплъзнал по шията му и сега му убиваше от едната страна.
Изсумтя, при което болката се завърна. Изкрещя прегракнало и отново вдигна ръце към раната на корема си в безплоден опит да я притисне и затвори. Стисна зъби, задиша тежко и сгърчи лице в болезнена гримаса. Не помогна особено. Почти обезумял, се опита да се надигне, но сякаш го прободоха с нажежен меч. Главата му тупна в замръзналата кал, докато огнените вълни на болката пълзяха по цялото му тяло. Замоли се да го чуят, да му помогнат или поне да изгуби съзнание, болката да го остави и всичко да свърши. Но беше нощ, светлината я нямаше да го чуе, а единствените свидетели на агонията му бяха вкочанените трупове наоколо. Сякаш го поглъщаше безмилостен огън. Стисна очи с всички сили и зарида с надеждата огънят да си отиде. Искаше само мъничко прохлада.
Нещо студено го погали по лицето.
В следващия миг се взираше нагоре в мрачното небе. Ето пак. Нещо малко и крехко пробяга надолу по дясната му буза, донасяйки миг облекчение. Една сълза се спусна в опит да го догони. Сякаш изведнъж всичко наоколо се изпълни с падащи снежинки. Вятърът най-сетне бе стихнал, оставяйки ги да се носят към земята спокойно и необезпокоявано. Единственото, което ги смущаваше, беше дъхът на самия Клаус. Бяха толкова много. Зимата идваше.
Падаха навсякъде – по клоните на дърветата, по замръзналата кал на бойното поле, по вече ненужните оръжия и техните мъртви собственици, по лицето на Клаус. Безброй. Но колко точно? Ами, защо пък да не ги преброи?
Една... плиткият му дъх се издигна право нагоре, подхвана снежинката със себе си, завихри я и я отнесе в мрака. Други затанцуваха и образуваха най-различни форми, студени форми, студени очи, подобни на очите на сър Валфус, проснат вляво от Клаус. Две... дъхът му отново завихри снежинките. Формите този път бяха различни, напомняха му за деца, строящи замъци в снега. Усмихна се.
Три... четири... пет...
***
Краката на мъжа хрущяха по падналия сняг, докато обикаляше и преравяше телата на падналите. Нямаше голям късмет – други бяха минали преди него, както свидетелстваха отпечатъците от стъпки. Отвреме-навреме успяваше да намери по някоя дребна монета, която грижливо прибираше в джоба на дебелата си вълнена дреха. Лицето му, посиняло от студа, носеше белези от скорошен бой.
Напрегнато пристъпваше напред, като често се спираше и ослушваше. Стойката му издаваше, че е готов да побегне при първия подозрителен шум. Наведе се към един полузатрупан труп, разрови из вкоравените от лед парцали, които нещастникът бе носел приживе, и подсвирна от изненада. Ръцете му трескаво измъкнаха находката – счупена кама, с гравирана със сребърни букви дръжка. Изправи се и прибра оръжието под собствената си дреха, при което за миг откри прокъсана туника с избродиран елен, изправил се на задните си крака. Претърси тялото още веднъж за по-сигурно, не намери нищо повече и въздъхна. Зачуди се чия ли е била камата преди и от кой ли труп я бе отмъкнал мъртвият пред него.
Слаб лъч светлина блесна в очите му, докато се изправяше. Свъси вежди и се извърна към източника на сиянието. Само горната половина на трупа се виждаше, останалото бе затрупано от снега. Тялото бе усукано от предсмъртна агония, с прострени встрани сгърчени ръце. Единият крак бе свит и стърчеше нагоре, покрит с чисто бял сняг. За един кратък миг живият му заприлича на оцеляла кула – самотно издигаща се сред руините на рухнал замък.
Надвеси се над мъртвия и бръсна тънката кора заледен сняг от гърдите му. Намръщи се, когато видя избродиран глиган върху дрехите му. Враг. Вгледа се в лицето на мъжа, единственото нещо, което бе открито – вероятно вятърът бе издухал снега от него, преди да успее да замръзне. Очите му пробягаха по свъсените вежди с накичени по тях кристалчета скреж, спуснаха се през извитите в усмивка устни и продължиха надолу, където лъчите на слабото слънце бяха пробудили за живот малко златно бижу.
Протегна ръка, сграбчи медальона и го дръпна. Тънката верижка се скъса със звън. Благородният метал увисна в ръката му и – верен на знака, гравиран отгоре му, хвърли танцуващи отблясъци по лицата на стария и новия си собственик.
Мъжът претърси набързо тялото и не намери нищо друго, което да вземе. Изправи се и огледа отново поляната, където зеленото бе отстъпило място на червеното, а то от свой ред – на бялото. Нещо – може би една усмивка, го накара обратно да се извърне към трупа. Усмивка на враг. Победен и ограбен, мъртвецът лежеше в краката му.
- Съжалявам, – каза тихо. – Но вкъщи ме чакат три дъщери.
Зимата, все пак, бе дошла.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Зимата идва" ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил