Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Магията на пролетта"
~~~
Малката Инея се събуди. Беше ѝ студено... Макар и сгушена под топлите завивки зад затворения плътно прозорец, тя можеше да усети как снежинките падат неизбежно и упорито, също като онези данъци, за които мама и татко толкова говореха. Тя стана от леглото, навлече раздърпания халат на по-големия си брат (защото това беше единственото нещо, до което успя да се добере в хаоса, който същият този брат бе създал в стаята им) и отиде в хола. Там видя дядо си, задрямал пред пращящата камина, както винаги с леко клюмнала лула, висяща от устата му.
- Дядо, студено ми е... – проплака Инея.
- Ела, детето ми, сгуши се тук до мен, имам едно специално магическо одеало...
- Ама дядо, звучиш като тези от телешоп, няма такова нещо като „Магическо одеало”. Татко всичко ми обясни – просто има щепсел и се включва в контакта. А така наречената „магия” се казва ело... ели... елек... абе ток. И струва скъпо, да знаеш! – прекъсна го сериозно момиченцето
Дядото се засмя. Децата винаги бяха толкова прями – не можеш да ги измамиш. Истински детектори на лъжата.
- Хайде, ела да те завия. Ще ти разкажа всичко за предимствата на немското електрическо одеало.
- Дядо!
- Добре, добре, няма, само се шегувам, – през смях каза старецът. – Искаш ли вместо това да ти разкажа приказка?
- Искам! За какво ще бъде, дядо? Защото миналата седмица госпожата в детската градина ни разказваше една страшна история за едни две деца, дето искала да ги изяде една вещица... и после не можах да спя и...
- В моята приказка няма вещици.
- Искам тогава.
- Ето как започва:
Имало едно време малко момиченце, също като теб. И също като на теб, и на нея ѝ било студено, защото там, където живеело, винаги било зима. Когато веднъж попитало защо няма други сезони, дядо ѝ и разказал, че преди много години, когато още бил на нейната възраст, в селото се появил един висок и мършав човек. Макар да било жарко лято, той ходел загърнат с вълненото си палто и все се опитвал да стопли ръцете и краката си. Влязъл той в местната кръчма...
- Дядо, какво е „Кръчма”? – прекъснала го Инея.
- Ще разбереш като пораснеш, детето ми. Та...
Влязъл той в местната кръчма и помолил кръчмарят да запали огън, та поне малко да успее да се стопли. Кръчмарят, обаче, му отказал, защото го мързяло тепърва да цепи дърва, и то за един човек. Странникът тогава си поискал един чай, но съдържателят отново му отказал под претекст, че чай през лятото не се сервира. Излязъл от кръчмата треперещият човек и тръгнал по улицата. И тъй като селото било малко, вестта за него бързо се разпространила и хората наизлезли да видят що за странна птица е това. Много от тях му се присмели, други го нарекли луд, но никой не отвърнал на молбата му за малко топлинка. Тогава човекът ги проклел в това село никога да няма пролет, лято или есен и никога, каквото и да правят, да не успеят да се стоплят. В същия момент задухал силен, студен вятър, в небето се скупчили облаци, закрили слънцето и покапали снежинки.
Никой никога не видял странника отново, но и слънцето никога не се показало зад натежалите облаци. Единствената мълва, която се носела, била, че странникът все още е жив и обитава Северната планина и още чака някой да му даде малко топлина.
След като чуло историята, на малкото момиченце му станало тъжно и решило тайно да намери този странен човек и да се опита да го стопли.
Когато всички в къщата заспали, то се измъкнало, облякло се дебело и тръгнало към Северната планина. Пътувало дни и нощи, през сняг и през лед... веднъж дори паднало и си съдрало ръкава на палтото и едната обувка. След много дни път момиченцето стигнало планината, но се извила страшна буря. Едвам се добрало до една пещера и се пъхнало вътре, та макар и студено, да не е на ледения вятър. Седейки на завет, се замислило се за майка му и баща му, за дядо му, които сигурно тъгували без него, и заплакало. Почувствало се много уморено и малко по малко затворило очи. И нещеш ли, ѝ се присънил странен сън. Цвете, което детето никога не било виждало преди, разтворило пъпката си и обагрило всичко наоколо в ярък червен цвят. От него сякаш горял огън! Детето се сепнало и се събудило. Бурята навън била свършила и решило да продължи пътя си. Излизайки от пещерата, то се подхлъзнало и полетяло по един склон надолу, но успяло да се хване за някакъв корен. Изтеглило се по него със сетни сили, проснало се на снега и отново заплакало. И точно когато решило да се откаже, една от сълзите му паднала на снега и го стопила. Момиченцето видяло нещо под него и разровило. Същото цвете, което сънувало преди малко, се подавало под снежната обвивка! Детето ахнало, защото не било виждало никога такава красота. Взело цветето със себе си и продължило по пътя си. Но този път не му било студено, защото носило надеждата, че ще успее да намери странника и да му подари тази магия.
***
Инея се сепна от звук на хъркане.
- Дядо, дядо! Не заспивай! Тъкмо ми стана интересно! – помоли Инея.
- Извинявай, миличка, от това електрическо одеало толкова хубаво се стоплих, че чак задрямах... Ето какво се случва по-нататък:
Не след дълго зад една пряспа момичето видяло някакъв човек. Той бил облечен с дебело вълнено палто и безуспешно се опитвал да запали огън. След като известно време го наблюдавало, момичето осъзнало, че това е човекът, когото търси. Бавно се приближило към него и го попитало:
- Какво правиш?
- Опитвам се да запаля огън, но не успявам... – тъжно промълвил мъжа.
- Няма ли кой да ти помогне?
- Отдавна живея сам и още по-отдавна не съм усещал топлина...
- Искаш ли аз да ти помогна?
- Как би могла, та ти си съвсем мъничка, а знаеш, че на малките деца не им е позволено да носят огън със себе си...
- Тогава нека поне ти подаря едно цвете!
Момиченцето му подало цветето. Странникът го взел в премръзналите си пръсти и от червената чашка изпаднала една прашинка. Тя докоснала земята и от нея запламтяла искра. Мъжът се засмял, защото огънят, който се разгорял, най-сетне успял да го стопли.
- От къде идваш, момиченце? И защо си само?
- Живея в едно далечно село, където винаги е студено и няма слънце. Когато моят дядо ми разказа твоята история ми стана тъжно. Исках да те намеря и да ти помогна да се стоплиш, защото на никого не трябва да му е студено.
С всяка дума облаците над главите им се разсейвали. Първият слънчев лъч от много години насам погалил лицата им и снегът започнал да се топи. Детето хванало странника за ръка и го завело в селото си, като по пътя мъжът разпилявал прашинки и където паднели, израствало същото червено цвете.
Когато стигнали в селото, всички се веселели, защото усещали, че става чудо – пролетта била дошла след толкова години мрак и студ! Дядото на момиченцето се спуснал и го прегърнал през сълзи, а то се усмихнало с очи и казало:
- Дядо, аз намерих топлината, беше се скрила в едно цвете.
Селяните се засмяли щастливо, а дядото излязъл напред и заговорил странника:
- От името на всички те моля да простиш грешките на нашите предци. Каним те да останеш тук с нас, за да може никога повече да не си сам и от сега нататък винаги да усещаш топлина.
- Приемам извиненията ви. Но не мога да остана – трябва да разпространя тази топлина, която вие ми дадохте. Знам, че никога повече няма да съм сам, защото тук имам приятели. Вече не ми е студено.
Странникът тръгнал по пътя си, но преди това захвърлил палтото, защото повече не му трябвало. Сега вече топлината била в сърцето му.
***
Инея отвори очи и видя, че дядо ѝ спи. Примига сънено и се зачуди дали наистина нейният дядо ѝ разказа приказка? Или може би тя е сънувала...? Но всъщност имаше ли значение? Беше ѝ толкова топло и приятно... Тя се усмихна и заспа сгушена в дядо си.
Инея сънува много магически сънища тази нощ, а когато сутринта се събуди, през прозореца блестеше лъч слънчева светлина.
А навън грееше едно червено лале.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Магията на пролетта" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил