Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Магията на пролетта"
~~~
Здравейте, читатели. Казвам се Георги Александров и работя като герой на заплата в Скрития квартал. Вероятно не сте ме чували, което е до известна степен успокоително – кварталът ни е останал скрит, което е до известна степен жизненоважно. Истинското име на Скритият квартал е "Младост 13". Вие няма да го намерите на никоя карта или табела освен ако не сте елф, но тогава вероятно може да намерите всичко. „Младост-13” е мястото, в което приказките стават реалност, особено по-лошите от тях. Тук може да намерите жива вода, бутилирана от вещици, по литър и половина. Може да се качите на такси, управлявано от триглав змей. Наличието на три глави му помага да псува по-ефективно рано сутрин в задръстванията, предизвикани най-често от автобуси, които тръгват отникъде и стигат доникъде. Малко като във вашите квартали, но по-шарено и обикновено по-опасно.
Щом не ме познавате, със сигурност не знаете и че неколкократно съм спасявал България от най-различни заплахи. Като се започне от некроманта Кавхан Драгул, изкопан ненавременно от професор Богдан Филов, мине се през тиранозавърa-рекс Вечер, който искаше да изяде целия свят, и се стигне до Грендел и майка му, покритата с диаманти блондинка Ангрбода. В резултат на това получих 50% увеличение на заплатата. Това звучи добре, ако не се знае началната стойност. Затова аз няма да ви я кажа.
Ако трябва да бъда искрен, при спасяванията на света имах помощници. Става дума за Петър и Калина, които са най-смъртоносните гаджета в Скрития квартал. Той е млад, преждевременно побелял магьосник с фетиш към огнестрелните оръжия. Тя е самодива-войн, която върти Кларент, прокълнатия меч, с който Мордред убил баща си крал Артур. Тримата съставяме един непобедим отбор.
Именно затова ни викат за най-тежките и най-гадните случаи.
Като този.
Всичко започна след успешния арест на един вампир, който нападал жертвите си с изкуствени зъби. На вас това ви звучи смешно, но за вампирите е голямо престъпление. В техния кодекс гласи, че всеки кръвопиец трябва да напада жертвите си със своите си развити челюсти. Нашият арестант обаче вършел тази работа с мощно чене, закупено от Германия, навличайки си гнева на вампирските графове. Затова колобрите – магьосниците, които се грижат за реда в Скрития квартал – ни пратиха да намерим престъпника и да го арестуваме. Свършихме го бързо, точно и срочно (Калина удари вампира с дръжката на Кларент по главата) и след това отидохме на кафе.
Още не бях отпил, когато до масичката, на която бяхме седнали, долетя свадлив фей (това е мъжки род на фея, ако не се сещате. Като мух) и ни нареди незабавно да отидем при колобър Гроздан, който отговарял за сигурността на природата. Станах, свъсил рунтавите си вежди, и заедно със спътниците си се отправих към участъка, където в миришещ на цигари и гроздова ракия кабинет ни посрещна въпросният колобър. Той бе нисък, свадлив чичко, облечен в бозава роба и носещ очила с дебели рамки, в стила на професор от 60-те години.
- Имам работа за вас! – посрещна ни той без много заобиколки.
- Стига бе – отговорих, – аз пък реших, че си ни викнал заради хубавите ни очи.
- Престани да плещиш глупости – скара ми се колобърът. – Готви се нещо много лошо.
- И защо то трябва да е наша грижа? – попита Калина. – Ние си свършихме работата за деня, нокаутирайки ченето. Сега е ред на някой друг.
- Никой друг не е достатъчно опитен за тази работа, – поклати глава колобърът.
- Хубаво – намеси се Петър, преди двамата с Калина да набием началството, – казвай за какво става дума.
Колобърът ни загледа внимателно, след което изтърси:
- Някой иска да убие баба Меца – каза накрая той.
- Моля? – попитах.
- Чу ме – кимна колобърът.
- Да, но не разбрах нищо – признах си чистосърдечно. Калина обаче бе пребледняла.
- Баба Меца е мечка, върху която е разположено природното равновесие – каза тя шепнешком. – Всяка година тази чест се пада на различно животно. На есен то заспива, носейки със съня си повеят на зимата, който поставя сняг върху посевите и гарантира оцеляването на света за догодина. А при настъпването на пролетта се събужда, за да донесе мир, радост и светлина.
- И какво ще стане, ако някой я убие? – попитах аз, обзет от лошо предчувствие.
- Тогава пролетта няма да настъпи никога, поне не и в България. Зимата не ще отхлаби мъртвата си хватка от земята и всичко ще остане покрито от сняг, лед и фъртуни.
- По дяволите! – казах аз.
- Предполагам искате да намерим кандидат-убиеца и да го отстреляме – предположи Петър.
- Позна от първия път – кимна колобър Гроздан, – като ще е добре да разберете и защо се е наел с такава задача.
- Знаех си, че задачата има и подусловие – изсумтях аз.
- Ако успеете, ще получите бонус! – опита се да ни вдъхнови Гроздан.
- Бойко не ги ли забрани за цялата държава? – попитах аз подозрително.
- Скритият квартал си има други закони – поклати глава колобърът.
- И колко е бонусът? – попита Калина, уж между другото.
- 1000 лева, 300 жълтици и безплатна екскурзия за Голямата награда на Монако през май – отговори Гроздан.
- Тръгваме! – повиши глас Петър. Аз тежко въздъхнах. Наградата бе примамка и моят белокос приятел се бе хванал на момента. Той обичаше автомобилните състезания и никога нямаше да пропусне прочутата надпревара в Монте Карло.
- Един въпрос – все пак си позволих да кажа, – как ще намерим убиеца?
- Разчитай на мен – отговори Калина. – Аз съм самодива и се ориентирам с лекота из горите и планините.
- Да тръгваме тогава! – каза Петър. – Монако ни чака!
***
Баба Меца се оказа, че спи из Балкана, и ние се отправихме натам с един огромен джип "Хъмър", който принадлежеше на великия и богат болярин Маламир, но ние го "приватизирахме" за служебни цели. В компанията на двама мъже шофьор естествено бе Калина, която заора с джипа първо по баирите на Витоша, където се срещна с някакво същество от корени и то я насочи към Стара Планина, където на следващия ден щеше да се събуди баба Меца. Поне ако ние успеехме да си свършим работата.
С "Хъмър" пътят не ни отне много време, нито докато вървяхме по магистралата, където останалите коли панически се отместваха от пътя ни (Калина нямаше навика да се съобразява с движението), нито докато си проправяхме път през планината. Нашият "Хъмър" бе допълнително подсилен с магия и размазваше с лекота всичко по пътя си, било то храст, дърво или камък. За самодива Калина бе учудващо безотговорна към околната среда, но тя все пак бе отгледана от магьосници. Това обясняваше много неща.
Най-накрая стигнахме голяма пещера, пред която имаше малка горска полянка. Според източниците на Калина (пътем бяхме разпитали няколко щъркела и една свадлива катерица) баба Меца спеше тук. Слязохме от джипа и се огледахме за бъдещите убийци, които избраха точно този момент (най-вероятно неслучайно), за да излезнат от храстите, в които се бяха скрили. С изключение на шефа си те бяха мрачни типове, излезли като от Хелоуин парти за застаряващи. Всички бяха с бледа, почти сива кожа, навъсени лица, облечени в черни дрехи и държащи нащърбени мечове в ръце. Всички, с изключение на шефа им, който каза най-баналната фраза на света:
- Не мърдайте!
Поне го направи с властен и стилен глас, който никак не подхождаше на грозния плешив мъж с тъмни очила и костюм, който струваше колкото малък апартамент. В ръцете си той държеше двуцевен пистолет. Познавах това оръжие и неволно потръпнах. Те се продаваха (незаконно, естествено), за да убиеш нещо магическо. От едната цев хвърчаха стоманени, изографисани с руни куршуми, които минаваха през всяка магия, а от другата - сребърни, за вампири и върколаци. Ние не бяхме такива, но явно плешивият не поемаше никакви рискове.
- Здравейте – отвърнах обаче на пича без да показвам уплаха. В такива ситуации бе важно да се запази спокойствие. – Боя се, че има някакво недоразумение.
- Съмнявам се – каза плешивият, – колобрите са ви пратили да ме спрете, ама това няма как да стане. Зимата не трябва да напуска тази земя.
- А защо, ако смея да попитам? – обади се Калина.
- Много пари са вложени в това – отговори спокойно плешивият, – много интереси.
- Просветли ни - посъветва го Петър.
- Защо не? Вие сте обкръжени и не можете да гъкнете – сви рамене плешивият, – пък и никоя победа не си струва, ако не се изфукаш пред някого. Казвам се Драгомир Драгоманов и официално работя за преноса на руска газ за България. Неофициално съм жрец на Чернобог, господарят на подземния свят в славянската митология.
Изстинах. Чернобог бе един от най-лошите езически богове, с които човек можеше да си има работа. Той бе алчен, садистичен и злобен. И напълно луд. Бе готов да унищожи цялата природа, само и само за да владее над света. Затова бе накарал руснаците да създадат автомобила "Лада", завинаги белязвайки името на богинята на природата и правейки я безпомощна пред гнева му.
- Щом работиш за Чернобог, това обяснява много неща – кимна Калина, без да се смущава видимо от получената информация, – но сковаването на България в зима е ненормален план, дори и за него. Защо го иска?
- Ако стане студено в България, българите ще трябва да купуват повече руска газ, а руснаците да я добиват – обясни плешивият. – Газта идва от недрата на земята, а те са владението на моя господар. Ровейки повече и повече ресурси, човеците стават все по-подвластни на Чернобог. Накрая, когато залежите на газта се изчерпят, машините, с които хората разкъсват своята планета, ще изсмучат самата същност на моя повелител и той ще излезе на белия свят, за да го тероризира за вечни времена.
- Хитро – обади се Петър, – а ти какво ще спечелиш от целия терор?
Плешивият се ухили.
- Не се мъчи да стигнеш до съвестта ми, белокоско. Нямам такава. Ампутирах я, просто пречи. А що се отнася до въпроса ти, до тогава има много време, а аз ще получа много пари за това, което върша. Милиони, милиарди евра, долари и жълтици. Ще си живея като Крез. Но вие не се безпокойте за края на света. Няма да го доживеете.
Плешивият махна с пистолета си към своите убийци.
- Убийте ги!
Хората на плешивия се спуснаха към нас като един. Аз отговорих с огнени кълба (фаерболи, както наскоро прочетох в един чуден превод), Петър започна да стреля със старовремски револвери, появили се чудодейно в ръцете му, а Калина завъртя смъртоносния си меч, който минаваше през противниците като нож през масло. Ала колкото и противници да убиехме, не постигахме никакъв напредък, а напротив. На мястото на всеки убит изскачаха нови двама.
- Това е гвардията на Чернобог – с грозен кикот обясни плешивия, – душите на всички, които са умрели в търсене на богатствата на земята. Те са безчет!
Тези думи трябваше да ни отчаят, но само ни амбицираха. Калина бе във вихъра си, а битките с мечове бяха идеята ѝ за добро изкарване. Кларент посрещаше всяка атака на мъртъвците и ги пронизваше, блестейки със злокобна червеникава светлина. Петър не спираше да стреля и понеже беше избрал възможно най-старовремските револвери за призоваване, чистият планински въздух започна да ухае на барут. Аз пък се обвих в пламъци и просто тръгнах през мъртвите, които започнаха да изчезват с пукот около мен. След това аз оставах на мястото си, пуквайки и новодошлите, докато в един момент те се отказаха да се появяват. След това аз продължавах напред и така в един момент уж безчетните войни на Чернобог започнаха застрашително да намаляват.
В същото време слънцето започна да залязва. С това денят приближаваше към своя край, а зимата официално свършваше. На следващия ден бе пролетта, а от цялата врява имаше риск мечката в пещерата да се събуди и да я доведе по-рано. Това щеше да сложи край на плановете на плешивия.
- Стига! – кресна той по едно време и останалите чернодрехи отстъпиха.
- Лично ще се погрижа за вас! – озъби се той и надигна пистолета си.
- Сериозно – погледна го Петър насмешливо, – смяташ да играеш на стрелба с мен, най-великия стрелец в Скрития квартал. Дръзко.
И белокосият магьосник издуха пушека от дулата на револверите си.
- Магията ти не ме плаши! – излая обаче плешивият. – Моят пистолет е предвиден за кучета като вас!
Той го размаха към мен и Калина. Благоразумно останах неподвижен. Самодивата скръцна със зъби. Искаше да нападне, но меч срещу пистолет не бе добро съотношение.
- Тогава предлагам да видим кой е по-добър – присви очи Петър. В гласът му отекна нотка на нездраво вълнение, която не ми хареса.
- Не може да се правиш на Уайът Ърп в такъв момент! – надигнах глас, но Петър не ме чу.
- Млъкни! – обади се плешивият, а после се ухили на Петър.
- Ти не знаеш кой съм, пале. Викаха ми бързия Драго, най-свирепият убиец от Варна до Одеса. Никой не ме е надвивал в стрелба.
- За всичко си има първи път – равнодушно отговори Петър. – Жоро, ти ще броиш. На три стреляме, бързи Драго. Това удовлетворява ли те?
- Ще видите как приятелят ви умира – изкикоти се Драгомир, облизвайки устни. Дулото му все още сочеше към нас, но потръпваше в нетърпение да се насочи към приятеля ми.
- Почвай да броиш – изръмжа плешивият.
- Но... – отворих уста аз.
- Давай, Жоре – спокойно каза Петър.
Притворих очи и прошепнах.
- Едно...
- Това е лудост! – обади се Калина, уплашена за мъжа, който обичаше.
- Споко, скъпа. Довечера ще те водя на ресторант.
- Две... – продължих с пресъхнала уста.
Драгомир се ухили. Петър му отвърна с още по-студена усмивка.
- Три – накрая казах аз.
Драгомир завъртя пистолета си към Петър и стреля. Белокосият вълшебник обаче отвърна с изстрел и от двата си револвера. Единият куршум пресрещна двата, изстреляни от грозното оръжие на бързия Драго и ги отклони настрана, а другият улучи плешивия точно между очите. Главата на Драгомир Драгоманов се отметна назад, а после и самият той рухна мъртъв на земята. Войните на Чернобог нададоха стон на отчаяние, а магията, с която алчният жрец ги бе призовал, се развали със смъртта му. Чернодрехите изчезнаха от земята като разсейваща се мъгла.
След като пушекът от изстрелите се разнесе, Калина се метна на врата на любимия си.
- Как можа да ме изплашиш така? – викна тя.
- Нямаше никакъв риск. Достатъчно бърз съм за перко като тоя – усмихна се Петър доволно, – а и ми липсваше такова предизвикателство.
- Повече няма да си играя с теб – казах аз.
- И това от устата на човекът фаербол – не ми остана длъжен Петър.
- Каква е тази врява? – внезапно проехтя дебел глас. Погледнах към пещерата и видях как една сънена мечка излиза оттам, триейки очите си с лапа.
- Бабо Мецо – усмихна се Калина.
- Не ме бабосвай – сопна се мечката, – спях си сладко сладко и някакви почнаха да гърмят отвън. Вие ли бяхте?
- Май да - отговорих аз.
- Как не ви е срам! – разврещя се баба Меца. – На това ли ви учат вече в Скрития квартал! И това ми било магьосници!
- Всъщност ние ви защитавахме от група убийци, бабо Мецо – намеси се самодивата Калина, – те искаха да отнемат живота ви и да попречат на пролетта да настъпи.
- Виждам само един убиец – студено отговори мечката, поглеждайки към трупа на бързия Драго.
- Останалите ги изпарих – усмихнах се аз и отново позволих на магията да ме обгърне с пламъци.
- Ясно – изръмжа баба Меца, – сега ще искате благодарности.
- А не... – понечи да отговори Калина, но ние с Петър ѝ изшъткахме.
- Искате, разбира се, за къде ще ходите – мечката изсумтя, след което се прибра в пещерата. Излезе след минутка, носейки, колкото и нелепо да звучеше, гърне с мед.
- Хайде да се почерпите – каза тя и изрева: – Пролетта дойде!
***
Забележка:
Героите от този разказ са създадени с "Вечер в скрития квартал", риалити-роман на Националния Клуб за Фентъзи и Хорър и програма "Радио София" към Българското Национално Радио.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Магията на пролетта" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил