Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Магията на пролетта"
~~~
Властта е порок. Тя е болестно състояние, за което няма лек. Причина, поради която са се водели безброй войни. Едни са воювали, за да я имат, други са родени с нея и често тези други не се задоволяват с това, което им е даденост. Но властта не е за всеки. Нужно е да имаш качеството ти да манипулираш нея, не тя теб. Неспособните да се преборят или се провалят напълно – гръмко и изведнъж, или привлечени от нейния подмолен съблазън се отправят към своето бавно личностно унищожение. Най-често без да го съзнават. Измамната светлина на величието може да поквари всеки. За нея няма очертани граници.
Анхранеите – волният слънчев народ, отдаден изцяло на своето духовно и душевно пречистване, вярвал, че подобна поквара не можело да застигне никого от техните крале. Те отричали властта. Кралят бил гласът на целия народ, мъжът, който бранил общите им интереси пред останалия свят, а не някакъв доминант, налагащ волята си над тях за постигане на свои индивидуални цели.
Саехедин бил невиждан до тогава владетел. Още в майчината си утроба той бил целунат от Слънцето и от самото му раждане в нощта на пролетното равноденствие започнало неговото бавно божественo Възвисяване. Бил необикновено дете, на външен вид с нищо по-различен от расата си – освен очите, чиито ириси били като два пламтящи слънчеви диска. Добре обучени жреци се дивяли на чистия покой на духа му и на умението му с ума си да докосва материята на сътворението, да разгръща мисълта си така, че да усеща контрастите на най-малката промяна във вибрациите на времето и пространството и чрез тази си дарба да предвижда някои бъдещи събития и отчасти техния изход. Детето чудо растяло под строгото наставничество на своята майка Ниедра. На коронацията си Саехедин използвал силата. Уловил с поглед слънчевите лъчи, огряващи кристалния храм, където се състояла пищната церемония по полагането на свещените клетви, и сам изплел короната си от светлината на жаркия небесен господар.С възкачването му на престола за анхранеите настъпила най-дългата пролет в историята им.
Младият крал се ползвал с цялата обич на своя народ и той обичал народа си безрезервно. Загърбил себе си изцяло, посветил всеки миг на анхранеите. Ледгренсия – великият град-държава, издигнат на източния континентален бряг, под неговото управление претърпял сериозен прогрес. Разширил пристанищата, построил корабостроителници, открехнал народа към външния свят, създавайки връзки с човешките общности и изковал здрави съюзи с техни лидери. Работил сериозно над някои фундаментални въпроси, засягащи расата. Главните от тях бил личното им пространство и сферата на занаятчийството. Да, строили кораби, отглеждали мед, били добри бижутери, ваяли красиви изделия от стъкло, но от земеделие нищо не разбирали и ковашкият занаят им куцал сериозно. Водил дълги преговори за закупуването на плодородна земя, върху която слънчевата раса да засади култури. Анхранеите били изключително възприемчив народ и не след дълго се превърнали в блестящи земеделци, а ръцете на ковачите им създавали най-прелестните оръжия, виждани на малкия континент Одолия. Ала времената се меняли, човешките монарси умирали, на тяхно място се възкачвали други и налагали различни условия на Саехедин, за да опази плодородните си територии и да задържи приятелските съюзи с човешките създания. Близо двувековния възход на анхранеите изведнъж се превърнал в безкръвна битка за съхранение на придобитото.
Това не било всичко. Бъдещето шептяло тревожно. Кралят усещал горчивия вкус на истинската война. Щяло да се зароди много по-голям конфликт между две нации, нямащ нищо общо с него и народа му, ала нямало да ги подмине без да ги повлече. Главният проблем се коренял в неопитността на анхранеите на бойното поле. Ледгренсия имала дисциплинирана, добре обучена армия и чудовищна флотилия, но този флот не бил виждал други сражения освен спречкванията с пиратските кораби, плаващи из провлака Вилга, делящ Одолия от друг неголям континент – Ардия. А големи битки по суша е имало само веднъж в едно далечно минало, когато расата все още е била млада и се е установявала тук за живот. Саехедин изпитал страх. Въпросът дали той ще се справи като предводител, въпреки изчетените безброй книги с военна тактика, го измъчвал ден и нощ. Отнемал му спокойствието на съня.
Ниедра добре познавала сина си и разбирала, че крие нещо и то го разяждало отвътре като киселина, ала отговори на въпросите си не получавала от него. Истината научила малко по-късно от първите слухове, тръгнали из кралския двор за евентуална война.
Някога, още преди Саехедин да бъде роден, между двете съседни на Ледгренсия кралства Иргит и Адарск имало люта вражда. Двете нации, изтощени от безкрайните кръвопролития, сключили трайно примирие. За всички останали било ясно, че то няма да е вечно. Иргите и адарите се мразели до дъното на душата си. Черните корени на тази отровна омраза била вкопала твърде дълбоко в сърцата им, за да бъде изкоренена с едно мирно споразумение, написано върху пергамент и двата дипломатични подписа на владетелите. Щом раните от старите боеве се затворили, печатът на пакта бил счупен и двамата крале Тирден Селуг и Лейсил Ферлън започнали да се замерят с короните си. Първоначалните дразги били спорове за пограничните колове. Адарите изявили претенции над Тоул – част от провинция Дарск по южната граница. В Тоул се намирали и плодородните земи на анхранеите – този факт автоматично въвличал и Саехедин в спора. Тирден Селуг – кралят на Адарск разгърнал страниците на историята. Преди половин хилядолетие тези земи наистина са били част от неговото кралство, но един от монарсите на Иргит ги изтръгнал от ръцете на предшествениците на Тирден. Населението на Тоул упорито се противяло срещу флага на Адарск. Етническата група там била предимно от адари, ала гените им вече били достатъчно смесени с тази на иргите и те считали себе си именно за такива. Лейсил и Саехедин били готови на всякакви други компромиси, но не и да преместят пограничните колове. Шест месеца безплодни усилия да се решат нещата мирно, шест месеца шутовски игри, накрая всичко това довело до дългоочакваната война.
Саехедин предвидил заплахата и пратил войска в Тоул, за да ескортира до Ледгренсия живеещите там анхранеи. Седмица след като слънчевия народ напуснал богатите села и изоставил малко преди жътвата плодородните нивя, Тирден Селуг предизвикал двамата си противници с първия си набег, опожарявайки и избивайки всичко на пътя си. Твърде дръзко от негова страна, защото вярвал, че миролюбивите анхранеи ще се отдръпнат настрана, както правели винаги до сега, зад непробиваемите зидове на своята красива Ледгренсия. Той ги считал за страхливци, на които изкуството на войната не им се отдавало. Опразнените им села го хвърлили в още по-тъмна заблуда. Заблуден бил дори самият Лейсил. Иргитският монарх изпратил вестоносец с молба за помощ, като напомнял дружелюбно в писмото си, че неговият дядо Морезан Ферлън не заради някаква изгода, а единствено от добра воля е продал богати на плодородни почви земи на Саехедин и показал на слънчевия народ как да бъдат земеделици и ковачи.
- Анхранеите никога не забравят. Аз никога не забравям – казал Саехедин на изтощения до смърт вестоносец. Плътният му владетелски глас отекнал с честотата на храмова камбана в полуоткритата тронна зала на двореца. – Ще изпратя две хиляди от бойците си на Лейсил.
- Но това е едва една седма от военната сила, която имате, Ваше величество – протестирал вестоносецът.
- Измери площта от земите на Иргит, които ми бяха продадени и ще видиш, че съм по-щедър – отсякъл кралят и изпратил мъжа да си почине, преди да поеме по обратния път с отговора му.
Ала други били плановете на Саехедин. Веднага щом иргитянинът напуснал залата, той се обърнал към събралите се пълководци и наредил:
- Подгответе флота!
Всичко, което предвидил Саехедин чрез своята уникална дарба, се случило. Първият зловещ сблъсък между Тирден и Лейсил се състоял близо до голямата лагуна на Дарск. Въпреки помощта, изпратена от Саехедин, обаче иргите се огъвали под успешната бойна стратегия на адарите.
Тирден предвкусвал абсолютната си победа. Не само Тоул, но и тронът на Иргит щял да му падне в ръцете. Сгазел ли тук противниците си, войските му нямало да срещнат почти никаква съпротива до управленческия център. Ирги и анхранеи несигурно отстъпвали пред вълната от адарски гняв. Лейсил късно осъзнал своята генерална грешка да пусне леката конница твърде рано в боя, чиято задача била да загърне противника откъм края на левия фланг и да го притисне с гръб към скалистия плаж. Вместо това били пресечени от неподозирани стрелци. Строевете били напълно разкъсани и тежката пехота на адарите минала през тях като жива лавина от стомана и плът. Центърът също се огъвал. Анхранеите не можели да удържат позициите си. О, колко много щели да оплакват след края на всичко. Красивите създания гинели рамо до рамо с човеците във война, която не считали за тяхна. Земите са възвръщаеми, животът - не.
Тирден твърде много подценил Саехедин. Изпращането на тези две хиляди бойци било просто параван. Лъжлив ход, който замазал алчните му очи. Повярвал, че с това участието на слънчевия народ в тази война свършвало. Не можел да знае, че пет мили по на юг е акостирал плашещият само с размерите си флот на анхранеите и армията, предвождана от Саехедин и неговата майка Ниедра, се приближавала стремително към тила му. Едва когато бойният рог проехтял като отсъдителен гонг над напоеното с кръв бойно поле и изправил косата на Тирден, той разбрал каква страшна гибел идела за адарите. Били подложени на поголовна сеч. Бягащите били застигани в гръб и избивани като кучета. Някои в паниката си се устремили към морето и открили смъртта си в дълбините му. Тирден Селуг, няколко от личните му стражи и трима от офицерите му успели да се измъкнат, ала армията била разгромена напълно. От шестнадесет хиляди адари оцелели едва хиляда и двеста, а още стотици били тежко ранени – половината от тях нямало да видят кървавия залез. Радостта на Иргите била трудна за описване. Те шумно скандирали името на анхранеинския крал, докато той преминавал покрай войните в окървавени брони, с поаленяло в ръка острие, към Лейсил Фарлън, за да си отдадели нужната почит между крале.
Ниедра заедно с всички анхранеи обаче се отдръпнали встрани. Нямало радост за тях в тази победа. Те жалеели неутешимо за жертвите и болката им нараствала, като виждали как техният обичан крал ликувал, опиянен от славния триумф на човешката раса.
Късно през нощта Ниедра нахлула в шатрата на сина си. Той не спял. Взирал уморени очи в разпъната на походната масичка карта.
- Надявам се поне по изгрев слънце да присъстваш на погребението на сънародниците ни – с леден тон започнала веднага тя.
- Разбира се, че ще присъствам, майко. Защо ме гледаш така обвинително?
- Докато ние скърбим, ти пиеше вино с Лейсил Фарлън.
Гордото лице на Саехедин се сгърчило от обида.
- Мога да скърбя и без сълзи, майко – отвърнал ѝ той със зле прикрит гняв. – Мога да скърбя, докато се усмихвам над чаша вино. Не е нужно да ми натякваш, че ако не ги бях изпратил на война, сега всички те щяха да са живи. Но войните винаги вземат своя дан. Никой не може да знае колко тихо е сега в моята душа. И никой не искам да знае.
Ниедра разкаяно погалила златните коси на Саехедин.
- Армиите на Адарск са почти напълно обезкървени. Сега е времето да прекършим целия гръбнак на Тирден Селуг. Ще нахлуем в земите му и ще обсадим столицата Ин. В ръцете на този мъж не бива да се оставя ни трошица власт.
- И кой ще я завземе от него? – с потъмнели очи попитала Ниедра. – Чий ще стане адарският трон? Твой или на Лейсил?
- Там има нещо друго, което видях в сънищата си и искам да го взема от Тирден – отговорил ѝ Саехедин и кимнал към процепа на шатрата – Трябва да поспя няколко часа до изгрева. Би ли била така добра?
Ниедра се поклонила с изопнато като струна лице и изпълнила волята на краля. Тя не познавала този мъж. Това не бил нейният син. Погледнала към догарящите лагерни огньове на хората и в сърцето ѝ се надигнала черната утайка на омразата. Изплашена от собствените си чувства, тя се усамотила край брега. Свидетели на нейната вътрешна борба били единствено звездите и миещите пясъка вълни. Морската пяна галела нозете на кралицата-майка, докато потъвала в медитация. Искала да прочисти духа си от това долно омърсяващо я чувство. Не могла.
Ирги и анхранеи нахлули в Адраск. За по-малко от месец сломили западната съпротива. В едно от малките сражения Лейсил Фарлън паднал ранен и не успял да продължи напред. Иргите минали под командването на Саехедин, който все повече и повече се увличал от тръпката на победата. Столицата била обсадена. Тирден цяла седмица упорствал зад стените и с глупавите си опити за машинации принудил Саехедин да даде заповед за щурм. Малобройните защитници нямали никакъв шанс. На третия ден в късната вечер зидовете рухнали. Нощта била окъпана в огньовете, поглъщащи Ин. Нахлулите войски не показвали милост, водени от своя могъщ предводител. По улиците потекли реки от кръв. Останала единствено жалката съпротива в замъка.
Младата адарска принцеса Айзия тръпнеща слушала вилнеещата навън битка. Стояла и гледала напрегнатите благородници и войници в залата. Майка ѝ я прегръщала плачеща, баща ѝ стоял с гол меч в ръка и очаквал съдбата си. Вратите били разбити на парчета. Иргите и анхранеите нахлули в тронната и избивали всичко, изпречило се на пътя им, докато единствените живи останали Айзия и родителите й. Войните се отдръпнали, за да пропуснат своя водач. Тогава Айзия съзряла чудатия анхранеински крал, за който се носели слухове, че претърпявал бавно, но сигурно божествено Възнесение. Отредено било един ден смъртният да се въздигне сред безсмъртните. Но и тогава той ѝ се сторил като божествено привидение. Дългите му коси били вдигнати във висока войнска опашка. Пленителните му очи горяли като две жарки слънца. Красив и строен в ошипените си брони, имитиращи златисти люспи на змия, носещ меч в десница, омазан с кръвта на народа й, той пристъпвал уверено и грациозно като лъв. Двама анхранеински войни хванали Айзия без излишна грубост и я дръпнали настрани. Иргите натиснали майка ѝ и баща ѝ пред екзекутора им. Саехедин вдигнал меча си да посече и двамата, ала Айзия с вик се отскубнала от войниците и се хвърлила в краката на слънчевия крал да измоли милост за родителите си. Пламтящите очи на анхранея били впити каменно безразлично в обляното ѝ от сълзи лице. Върхът на меча му опрял в нежната ѝ шия, спуснал се по кожата й, надолу към деколтето на роклята. После грубо я сграбчил за китката и я изправил на крака.
- Какво ще ми дадеш, ако пощадя майка ти и баща ти? – попитал той със срамна похот, която дори самият той не подозирал, че може да изпита. Някога щял да се отврати от себе си, но войната го беше променила напълно. Превърнала го бе в подобие на звяр.
Безсрамният му въпрос предизвикал нов поток от сълзи по страните на принцесата, яростният, ала безпомощен вик на Тирден и глухият вопъл на неговата съпруга.
- Нямам какво да ти дам – изхлипала Айзия. – Моля те да проявиш милосърдие, ако в твоето сърце въобще има такова.
Саехедин изкривил устни в отвращение. Захвърлил я в страни като мръсен парцал и наредил:
- Заведете я в стаята й. Тези двамата пред мен хвърлете в тъмница, докато реша съдбата им.
Айзия се мятала, проклинала, крещяла и в същото време молела, в опит да достигне онази разумна страна на Саехедин.
В сенките на разбитата двукрила врата на тронната зала Ниедра безмълвно, с пуст поглед и състарено лице наблюдавала цялата сцена.
Айзия кротко изчакала кралят да се качи в стаята и веднага щом отворил вратата, тя му се нахвърлила. Успяла единствено да го разсмее високомерно с жалките си опити да го нарани.
- Малка, наивна глупачка, лазиш в краката ми и молиш за пощада, като просякиня за комат хляб, а сега ме предизвикваш да сляза в ямата, където са хвърлени майка ти и баща ти, и да ги убия.
- Ти ще ги убиеш и без това! – изкрещяла Айзия.
- Ако ги убия, ще е по твоя вина – след тези думи той разкъсал дрехите й, но вместо да я насили, Саехедин я вързал за железния пилон до камината да спи чисто гола на пода като псе.
- Лека нощ, малка лисичке – с презрителна усмивка казал той и легнал в нейното меко и топло легло.
Студ вкаменявал тялото на лежащата на пода нещастна, млада жена. Свита на топка тя отчаяно копнеела за късче топлина. Една мека завивка неочаквано паднала отгоре й. Айзия не била чула никакъв шум, но надвесен отгоре ѝ бил Саехедин.
- Много ли ти е студено? – попитал я той и без да изчака положителния ѝ отговор я развързал и отнесъл в леглото й. Поблагодарила му, поради липса на други думи.
- Бях жесток с теб, лисичке. Трябва да ме презираш, не да ми благодариш.
- Аз те презирам! Какво ще правиш с мен и с родителите ми?
- Тях ще затрия в изгнаничество и Адарск ще падне под владичеството на Иргит. Аз не желая нищо освен теб. За теб дойдох. Боговете са ми свидетели, че никога не съм предполагал, че човешка жена ще ме обсеби така, както го направи ти. Ще дойдеш с мен в Ледгренсия и ще се венчаеш за мен. Право на избор не ти се дава.
- Аз съм обикновена смъртна, а ти си дълговечен.
- Приемам кръста на скръбта, която след години ще ми донесеш, Айзия Селуг.
Всичките си обещания спазил. Тирден и съпругата му били качени на кораб, отплаващ за далечните земи на Алканиди. Нямал вина, че развилнялата се буря ден след отплаването им разбила кораба и те загинали. Венчавката на Саехедин с Айзия предизвикала неодобрителни възгласи сред анхранеите. Човешка жена - кралица на слънчевия народ? Нечувано и невиждано! Съюз, обречен на безплодие.
Айзия се сблъскала с омразата на Ниедра и превърнала живота ѝ в ад. Всички анхранеи я отбягвали и хулили. Заради любовта, която започнала да изпитва към Саехедин още по пътя за Ледгренсия, търпяла стоически всички унижения. От озлобените мисли на околните, съпругът ѝ не можел да я опази, но поне от злите езици го сторил. Той издал жесток закон. Смърт чрез мъчения за всеки, който оскърби и не отдаде нужното уважение на кралицата.
Слънчевия народ вече нямал крал – защитник, а подтисник.
Променена до неузнаваемост също като сина си, една една вечер Ниедра сложила сънотворно в храната на краля. Още по средата на вечерята очите му започнали да се затварят сами и напуснал трапезарията, като се извинил, че е много уморен. Айзия веднага последвала съпруга си. През нощта Ниедра, с отровен нож в ръка, тихо се вмъкнала в спалнята на дълбоко спящата кралска двойка. Вярвала, че го прави за доброто на Саехедин и народа. Чернокосата човешка вещица трябвало да умре.
Ниедра без да се замисля вдигнала кинжала и със злоба на ревнива майка го спуснала към сърцето на Айзия. Тя се събудила миг преди смъртта да я покоси. Намазаната с отрова стомана потънала в гърдите й. Писъкът ѝ изтръгнал Саехедин от лапите на приспивателното. Ужасен от картината пред очите му и силно замаян от тежкия опиат, той безразсъдно се нахвърлил върху майка си, изпитвайки единствено желание да я удуши. Изплашена Ниедра реагирала инстинктивно. Измъкнала ножа от трупа на Айзия и го вдигнала в опит да се предпази от сляпата ярост на сина си. Саехедин само се одраскал на острието, докато го избивал от ръцете й, ала подпечатил смъртната си присъда. Коварната отрова веднага го повалила на пода. Ниедра, крещейки диво и скубейки косата си, паднала на колене до сина си.
- Неблагодарници – простенал той, вкопчвайки се в робата на Ниедра. – Ти и всички останали. Целият си живот посветих на вас, а с какво ми отвърнахте... веднъж направих избор за себе си и вие превърнахте този мой избор в най-голямото ми проклятие. Нима след всичко нямах право поне на това? Да обичам свободно?
Ниедра положила главата му в скута си и го залюляла като малко дете. Сълзите ѝ капели по неговото лице.
- Във вечни мъки ще горя, на вечна лудост се обричам. Прости ми, сине мой! О, прости ми!
- Аз ще ти простя, но ти никога няма да простиш на себе си.
- Не биваше да става така. Ти трябваше да спиш. Какво сторих?
- Помогна ми да премина към последния етап от Възнесението ми, майко. Даде ми... една малка смърт и с нея върховната власт, за която се подготвям от самото ми раждане... Ще пречистя този свят от всяко петно, ще науча народите на смирение, да уважават чуждите жертви. Дори вие ще се каете... – гърдите му се надигнали за последно и останали неподвижни навеки.
Животът се отцедил от смъртната му телесна обвивка. Почернената от скръб майка била обляна от топла светлина. Сякаш самото слънце изгряло в окървавената спалня. Полузаслепена, все още притискаща мъртвото тяло на своя отрок и с премрежен от сълзи поглед тя съзряла пулсиращо от лъчиста енергия хуманоидно тяло да се навежда и да вдигна безжизнената Айзия на ръце. Веднага разбрала какво е това. Друг аспект на духа на сина й. Аспект, непринадлежащ на тази равнина на съществуване.
- Саехедин? – извикала тя.
Неземното същество дори не се извърнало към нея. То бавно се понесло по пътя си към божествената трибуна на безсмъртните.
Онези, които били будни, видели как една ярка като комета светлина се носи стремително нагоре и се губи сред звездите, изписали мастиления небосвод. Пролетните цветове в градините повехнали и закапали сякаш покосени от слана.
Около кристалния храм на Слънцето лумнали безброй факли. Подскачащите им алени отблясъци белязали нощта с тъжниятзалез на два златни века. Бавният, траурен звук на камбаните внезапно разтърсил притихналата в покой Ледгренсия. И анхранеинският народ потънал в дълбока печал. Владетелите се сменяли, никой не бил като Саехедин. Сътвореното от него рухнало. Съюзът с превърналия се в империя Иргит се разпаднал. Слънчевият народ приел смирено своята карма. Отново се затворили в себе си и се изолирали от света, съзнавайки, че не жажда за власт или сладост от спечелени битки, а именно те били погубили своя обичан монарх. Останал единствено споменът за онези велики времена да тежи в угнетените им сърца.
С този спомен векове по-късно расата посрещнала отмъстителния, гибелен гняв на божествената ръка на Саехедин, направляваща и даваща разрушителна сила на човешките си поклонници.
Боговете умеят да плачат. Плачел и Саехедин. Сълзи от огън.
Цивилизацията на анхранеите била превърната в пепел, ала под тази пепел се движел пулсът на историята. Тази история лежала в забвение и чакала някой да я изрови и възроди.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Магията на пролетта" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил