Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Магията на пролетта"
~~~
Ех, пролет. Птичките пеят, пчелите жужат, цветенцата цъфтят, слънцето весело припича... абе климатична идилия от където и да го погледнеш. Змейо Змеев се протегна с наслада, почесвайки се по муцуната, за да прогони някаква досадна ненаблюдателна лястовичка решила, че планината от зелена люспеста, бронирана плът пльоснала се насред поляната е подходящо местенце за свиване на гнездо. Пилето схвана намека и побърза да си обере крушите. Змейо простена, изпъна могъщото си тяло и се прозя сладко. Обожаваше тази част от година. Зимата най-после беше схванала, че нещо е попрекалила с гостуването, бе си събрала партакешите и се бе омела от календара, за да не се вясне наоколо още десетина месеца. Снегът, ураганният вятър и студът я бяха последвали и сега над цялата планина властваше пролетта. Тревичката се зеленееше, алено-белите пъпки цъфтяха по дърветата, цветенца плахо подаваха шарените си листенца, слънцето препичаше и всичко живо го беше налегнала онзи мързел, който се лекува само по един възможен начин - на някоя полянка, пльоснат по възможност на най-огряното място.
Змейо пак се почеса по муцуната без да отваря очи. Като всеки змей и на него зимата му се беше отразила зле. Като летеше, все излизаше силен насрещен вятър, суграшицата непрекъснато му влизаше в очите, крилата му измръзваха, а опашката му така се вкоченяваше, че всяко приземяване неизменно заприличваше на потресаващо грозен змейски вариант на последния полет на Конкорд. Змейо вече беше изгубил бройката колко пъти му се е налагало да се самоизкопава от поредната пряспа сняг, в която неизменно аварираше и то не само с натъртена, но на всичкото отгоре и замръзнала муцуна. Да си летящо влечуго при минус двайсет не беше никак лесно. Затова и Змейо бе твърдо убеден, че след три месеца снежни мъки си е заслужил слънчевата полянка, пчеличките, птичките и всичките му там пролетни нещица.
Змейо отново се почеса по муцуната. Пчеличките все така бръмчаха бодро, дебнейки някое невнимателно цвете, слънцето нежно пощипваше люспите на Змейо (или поне се опитваше, де. През вековете бе установено, че много малко неща могат да пощипнат брониран огнедишащ змей и обикновено те неизменно се намираха в ръцете на някой юнак с много мускули и малко мозък), а пък птичките чуруликаха весело над гората...
- АБЕ ВИЕ НЕ МОЖЕТЕ ЛИ ДА МЛЪКНЕТЕ ЗА МАЛКО, БЕ??? - ревна Змейо. - ТУК СЕ ОПИТВАМ ДА ПОСПЯ МАЛКО!!!
Веселото чуруликане на птичките благоразумно престана и над поляната се възцари приятна тишина, нарушавана единствено от жуженето на пчели, за които вече бе добре известно, че не разбират от добра дума, а само от мухозол. Змейо се протегна още веднъж, разчекна уста в прозявка, която караше всяко нещо в радиус два километра ставащо за ядене да хуква да се спасява, поразмърда огромното си тяло, за да се намести по-добре и се отпусна с въздишката на дълбоко удовлетворен змей, който знае, че го чака тежък ден, изпълнен с излежаване на слънце, мързеливо дремене и вероятно изяждането на нещо достатъчно глупаво, че да се навърта около поляната.
Змейо се почеса по носа.
- Извинете.
Той отвори едното си око. До него стоеше някакво създание, облечено в ръждясала метална броня, явно купена на старо, която му беше толкова голяма, че единственият знак, че под нея все пак има нещо, бе главата, стърчаща от единия ѝ край. Нещото го ръчкаше по муцуната с дръжката на друго нещо, което преди около век е минавало за копие, но сега беше дървена пръчка с парче ръжда на единия му край.
- Ти пък от къде взе???
- Ами ей от там - нещото, което ако се съдеше по гласа май беше мъж, кимна към просеката, лъкатушеща през дърветата.
Змейо продължаваше да го гледа с едно око. Твърде много го мързеше, за да отвори и другото.
- И какво правиш тук... не, че ме интересува особено...
- Ми... таквоз... аз съм юнак.
Змейо го изгледа от горе до долу и имайки предвид колко снажен беше юнакът, не му отне кой знае колко време. Всъщност приличаше на особено грозно, голобрадо и леко недохранено поръждясало плашило. Змейо хич не се впечатли. Беше виждал по-юнашки изглеждащи хлебарки.
- И сега какво? Ще искаш да ме убиваш ли?
- Ми-и-и-и...
- Виж, малкия, пролет е. Времето най-после се пооправи и аз се опитвам да хвана малко тен...
- Че змейовете могат ли да хващат тен? - прекъсна го съмнителният юнак.
Змейо се замисли за момент. Това беше наистина добър въпрос.
- Е, добре де, не могат, но аз имах предвид метафорично да хвана тен. Чат ли си?
- Хич.
Змейо изпъшка. А хората се чудят защо после змейовете ги ядат.
- Виж сега, цяла зима мръзнах, защото пещерата ми е със северно изложение, а пък парното все спираше заради някакви аварии, дето все не можеха да ги отстранят. Тъй че цяла зима всичко тъй грозно ми се беше смръзнало, че направо ме е срам да ти обяснявам. Сега обаче времето се стопли, слънцето си пече баш както трябва и искам малко да му се порадвам, защото отпуската ми свършва след седмица и трябва да се връщам на работа. Затова нямам никакво намерение да си губя времето да те ям, разбираш ли... и не се обиждай. Нищо лично. Сигурен съм, че си... хъм... страхотен юнак и съм дълбоко уверен, че друг толкова смел като теб в цялата Долна земя няма. Затуй айде сега да отидеш да си намериш друг змей и да ме оставиш на мира.
Юнакът наведе глава и задраска с крак по тревата, гледайки притеснено.
- Ами аз не съм точно юнак...
- Без майтап... исках да кажа, така ли? Шокиран съм. Тази броня ти стои толкова... толкова... толкова героично и тъй де... много автентично...
- Изкарах само шестмесечен курс за юнаци. А пък тая броня и копието ги купих от магазин за преоценени юнашки стоки.
Змейо пак въздъхна. Мислено прокле доброто си възпитание. Родителите му го бяха възпитали да не яде хора, които най-малкото не се опитваха да го убият. Той погледна копието, което хлапакът стискаше в ръка. Май нямаше особено шансове да се опита да го намушка или нещо подобно... не че щеше да постигне нещо де. Змейо си бе имал работа с далеч по-смъртоносни клечки за зъби.
- Добре, тогава за какво си се довлякъл чак тук, като не си дипломиран юнак?
- Ами дойдох да победя змей, който е отвлякъл годеницата ми.
Змейо вдигна глава от земята и впери поглед в юнака, който все така притеснено ръчкаше земята с крак и имаше онази физиономия, която казваше, че би искал да е навсякъде другаде, но не и тук.
- Змей е отвлякъл годеницата ти???
- Ами в това е проблемът – юнакът придоби още по-притеснен вид. - Никой не ще да я отвлича.
Змейо зяпна в опит да смели дребничкия логически казус, който ръчкаше напечения от слънцето му мозък в жалък опит да го накара да се размърда..
- Май нещо не схванах.
- Ами виж сега. Сгодих се за една мома преди десет месеца.
Змейо отново огледа момчето от горе до долу. Трудно можеше да прецени какво точно се крие под бронята, но съдейки от малкото подаващо се от нея беше далеч от петте звезди. Много, много, много далеч. Опита се да си представи момата, харесала това чудо на генетиката, но дори змейското въображение имаше граници.
- Ами, честито. Сигурен съм, че тя е страхотно момиче и такова... много красиво... и тъй де, дето се казва съм убеден, че е мома за чудо и приказ.
Юнакът придоби онова изражение, което имат само безнадеждно влюбените идиоти.
- Красотата ѝ не може да се опише с думи.
- О, в това съм убеден.
- Очите ѝ са сини като планински извори...
- Водите на планинските извори са прозрачни - вметна Змейо една хидроложка забележка.
- ... косите ѝ са златни като зряло жито...
- Не думай!
- ...устните ѝ са червени като...
- Да, да, да, розите са червени, маргаритките са жълти и тъй нататък. Защо направо не седнеш да напишеш една поема?
- Написах.
- Защо ли не съм изненадан.
- Три.
- Какъв шок. Давай по същество!!!
- Та, сгодих се...
- Това го чух!
Юнакът се замисли за момент.
- А докъде бях стигнал.
Змейо завъртя очи.
- До устните ѝ са червени.
- А, да. Устните ѝ са червени като разцъфтели рози...
- Ти виждал ли си ядосан змей?
- Ми не. Защо?
- На път си да видиш един. Повярвай ми, гледната хич не е приятна особено за оня, дето е ядосал змея.
Юнакът светкавично се замисли и на лицето му цъфна изражението „не ме изяждай, не съм вкусен“.
- Имам нейна снимка. Искаш ли да я видиш?
- Тъй-тъй сме почнали да си споделяме...
Юнакът измъкна от дълбините на нагръдника на бронята снимка и я подаде на Змейо. Той стисна фотографията с два пръста и предпазливо я погледна с едно око в случай, че ослепее от видяното. Той примигна.
- Ей, ама тя... тя всъщност изглежда доста добре.
От снимката се усмихваше симпатично русокосо и синеоко момиче на около двайсет години. За миг се зачуди какво ли е намерила у него (въпреки че въпросът какво не е намерила имаше далеч по-лесен отговор. Змейо се колебаеше между мъжественост, тестостерон и лицево окосмение).
- Нали - юнакът се захили толкова широко, че почти си захапа ушите.
Змейо му върна снимката и момчето грижливо я прибра обратно в бронята си.
- И ще се жените, казваш?
- Ами точно там е проблемът.
- Техните?
- Как разбра???
- Винаги са техните. Закон Божи.
- Та значи татко ѝ е бил юнак едно време...
- О!
Момчето кимна тъжно.
- И както сам се досещаш той много държи на традициите. За да ми даде дъщеря си, трябва геройски да я спася от някоя наистина голяма опасност... или нещо подобно. Затова и изкарах този курс за юнаци...
- Ясно, схванах картинката. Няма подвиг, няма мацка.
Юнакът се омърлуши още повече.
- В общи линии - да.
- Не че не ти съчувствам, ама защо си дошъл при мен... - той видя искрицата надежда в очите на момчето. - Чакай!!! Да не си дошъл да ме убиеш???
- Какво??? Не, не разбира се. За какъв ме мислиш? За Ханибал Лектър ли? На мен даже ми прилошава, като видя кръв. Въпреки че...
- Въпреки че... - подкани го Змейо.
- Въпреки че това би решило проблема.
- Ами да убиеш змей си е наистина много юнашко - призна Змейо. - От край време си е тъй.
- Има ли някакъв шанс...
- Кой? Ти ли?
- Ми-и-и-и-и... да.
- Мен ли?
- Ми-и-и-и-и...
- Никакъв.
- Никакъв?
- Абсолютно никакъв.
- Сигурен ли си, защото...
- Е, можеш да опиташ, разбира се - смили се Змейо.
Посърналата физиономия на юнака малко се поободри.
- Наистина ли?
- Е, естествено тогава ще се наложи да те изпепеля.
- О!
- Въпреки че може и да те изям. И без това от сутринта съм само на една баничка и кофичка кисело мляко. На теб как ти е по-удобно?
- Ми никой от вариантите не ми харесва особено.
- Така стоят нещата... и преди да кажеш нещо да знаеш, че правилата не съм ги измислил аз.
- Ами таквоз... има ли шанс да измислим нещо по-приемливо... нещо, при което аз оставам жив?
Змейо сви могъщите си рамене.
- Ами винаги можеш да избягаш с писъци.
Хлапакът потърка не особено изразителната си брадичка със замислено изражение на мишка, която гледа парче сиренце в капан и си пресмята шансовете.
- Ами има още една възможност.
- Я да чуем - полюбопитства Змейо.
- Какво ще кажеш да направим следното - ти да отвлечеш годеницата ми, а после аз ще я спася уж съм те победил в честна битка. В крайна сметка пак ще има подвиг, аз взимам момичето, баща ѝ ще е доволен, че традицията е спазена и в общи линии всички са щастливи. Направо като в анимация на Дисни. Как ти звучи?
- И какво печеля аз от цялата тая работа?
- Ами спестил съм тука едни хиляда жълтици...
- Не знам... в смисъл, че не ми трябват малко допълнителни пари този месец, ама да знаеш, че похищението на мома направо не си е работа. То едни писъци, едни молби, едни сълзи... не е за разправяне.
Момчето се замисли за момент.
- Имаш ли си гадже?
- Какво??? Не, нямам... в смисъл не че не мога да си намеря... аз просто... такова... много съм зает в службата и тъй де... не ми остава време за личен живот... знаеш работа, работа, работа...
На лицето на юнака се разля усмивка.
- Тогава какво ще кажеш за тези?
Змейо смутено пое двете листчета хартия и зачете написаното на тях.
- Този ваучер на „Долна земя Кейбъл Нетуърк“ Ви дава възможност една година да гледате безплатно нашите най-нови програми за възрастни - „Горещи самодиви“, „Палави самодиви“ и... - една предателска капка пот се плъзна по люспестото чело на Змейо - ... О БОГОВЕ... “Игриви самодиви“. Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмици - на Змейо изведнъж му се прииска да разхлаби вратовръзката, дето я нямаше, - без прекъсване и без такси, забавление... - той преглътна тежко, - ... за всеки ерген.
- Брат ми работи в кабелния оператор, дето има ексклузивни права за разпространяването на тия канали. Желаещите са толкова много, че се чака по шест-седем месеца, докато те свържат. С тази ваучъри обаче всичко става за по-малко от ден. Какво ще кажеш?
- Мнгъ-ъ-ъ-ъ-ъ... - изфъфли Змейо неопределено с лице, обляно в пот.
- Какво?
- Мнгъ-ъ-ъ-ъ... - той се изкашля, за да прочисти гърлото си и забърса с лапа потта си. - Имам предвид, че все пак тука става дума за двама млади, дето се обичат, нали?
- Аха.
- А пък на този свят няма нищо по-красиво и чисто от любовта.
- Тъй ли... исках да кажа - да, да, определено. Точно тъй си е.
- И ще е срамно, ако откажа да помогна на тия двамата млади, нали?
- Ще е много грубо, наистина.
Змейо кимна, прибирайки двата ваучъра.
- Е, молбата ти ме трогна, затуй ще направя каквото мога. Дето се казва, най-важно е младите да се обичат, а пък ний ще помагаме с каквото можем.
- Е, щом си рекъл.
- Я сега кажи къде е тая мома, дето трябва да похитя.
- Живее в село Каменоглавци...
- Знам го къде е.
- ... улица „Бачо Стоян 24А“. Влизаш, грабваш я и идваш тук, за да те победя и да я спася.
- Я за всеки случай ми дай снимката, че да не стане някой грешка. Навремето дядо похити една принцеса, пък накрая се отказа, че я е объркал с прислужничка, дето приличала на нея. Разруши два квартала, половин дворец и една конюшня и изпепели стотина стражи за нищо. Ако знаеш колко разправии имаше после със застрахователите.
Юнакът му даде снимката на момичето и Змейо кимна.
- Добре, ти чакай тука. Аз се връщам след малко с момата за спасяване.
Змейо разпери крила, затича се тромаво по полянката, карайки една позаспала костенурка да развие втора космическа и се издигна във въздуха с ефирната елегантност на прясно рендосана талпа. Понесе се над планината, размахвайки лениво криле и докато под него се нижеха алпийски поляни, планински изворчета, стръмни ридове и малоумни алпинисти, в мислите му вече назряваше зловещ план какво да направи с втория ваучър. Въпросният план включваше неговия приятел Горянин (също ерген, горд притежател на широкоекранен плазмен телевизор) и телефонния номер на симпатичната му братовчедка.
Змейо въздъхна замечтано и миг по-късно изплю един особен делтапланерист, който разбра по изключително неприятен начин колко е неприятно да летиш, докато в насрещното връхлита змей с отворена уста. Срещата с нещастния летец, който продължи полета си значително по-олигавен и нуждаещ се от продължителна анти-змейска терапия, накара въпросния змей да се приземи до едно изворче, за да отмие вкуса на найлон и пластмаса от устата си, мислено проклинайки се, че пак забравил, че с настъпването на пролетта започва прелетният сезон на тия идиоти с делтапланерите. След като сюрпризира много неприятно няколко жаби решили, че топлият пролетен ден е идеално време да поплацикат на воля, Змейо разтвори криле и полетя с добре познатата елегантност на прясно изработен продукт на мебелен цех.
Подмина няколко селца, сгушили се в планината като ръцете на адвокат в джобовете на клиент, и се спусна надолу, където ридовете бавно полягаха към равнината, в която се зеленееха полетата с никнеща пшеница. Село Каменоглавци беше едно от най-големите в околията, така че го забеляза от далеч. Покръжа над едно стадо с овце, борейки с изкушението, но накрая се взе в лапи и полетя към селото. Наоколо си щъкаха хора, тръгнали се по свои си хорски неща, и никой не се сещаше да погледна нагоре към кръжащото огнедишащо влечуго. Докато оглеждаше уличките, пълни с живот, Змейо с тъга си припомни историите, които някога му разказваха баща му и дядо му. Едно време в села като това бе имало специални стражи, които да наблюдават небето за змейове. Тогава хората спели с вилите и факлите под леглата си в очакване на поредната атака от огнедишащо влечуго с афинитет към млади моми и кладенци.
Змейо въздъхна носталгично. Тези времена отдавна бяха отминали и змейове като Змейо-старши и Змейо-по-старши бяха останали в историята. Двадесет и първи век беше налазил Долната земя и заедно с него бяха довтасали свободомислието, равенството, феминизма, демокрацията и другите му там съвременни идиотщини. Днес неопетнена мома трудно се намираше дори и в най-забутаното село, на никой не му пукаше за кладенците, защото си имаше канализация и вече ако изпепелиш нечий дом, обитателите му вместо да грабнат вилите и брадвите, както си му е редът, викат застрахователите, а пък с тия гадини нямаше излизане на глава... в общи линии всички се бяха постарали да вкиснат живота на свикналия с дребните удоволствия змей. Поне Змейо-по-старши си беше отишъл от този свят преди да настанат трудните времена, а пък Змейо-старши отдавна се бе пенсионирал, зарязвайки традиционното змействане. Новата смяна бе поета от Змейо, но колкото и катастрофално да не бе останало почти нищо за поемане.
Змейо с тъга се повъртя над селото, опитвайки се да се ориентира, защото никой не си беше досетил да насочи табелките с имената на уличките нагоре към небето. Накрая се отказа от безсмисленото кръжене и се приземи тежко на централното площадче. Хората впериха в него погледи изпълнени с неразбиране.
- Аз такова... ъ-ъ-ъ-ъ... исках да кажа: ААААААААААААААААРГГГХ!!!!
Паниката, явно доста невнимавала в картинката, най-сетне реши да намине и площадът се разтърси от писъци на ужас.
- А, сега се сетихте! - изръмжа Змейо обвинително, докато гледаше търчащите наоколо хора.
Докопа някакъв нещастен продавач на зарзават, който по известни само на него самия причини смяташе, че застанал зад купчина зелки е невидим, и го вдигна пред очите си.
- НЕ МЕ ИЗЯЖДАЙ, МОЛЯ ТЕ!!! ИМАМ ЖЕНА, ЧЕТИРИ ДЕЦА И БОЛНИ РОДИТЕЛИ!!! - писна нещастникът като гимназистка, видяла хлебарка в чинията си.
- Споко бе, никой няма да яде.
- НЯМА ДА ИМА КОЙ ДА СЕ ГРИЖИ ЗА ТЯХ...
- Абе нали ти казах...
- ЩЕ ГЛАДУВАТ, ЩЕ ГИ ИЗХВЪРЛЯТ ОТ КЪЩАТА НИ И ЩЕ УМРАТ ОТ СТУД ПРЕЗ ЗИМАТА...
- Абе ти слушаш ли ме въобще???
- ТАТЕ Е НА 81 И ГО БОЛИ КРЪСТЪТ, НЯМА ДА ИМА КОЙ ДА МУ КУПУВА ЛЕКАРСТВА...
Змейо въздъхна. Какво има ставаше на тия хора? Виждат няколкотонна люспеста планина от мускули, броня, остри нокти и дълги зъби и изведнъж съвсем безпричиннo всички изпадат в паника.
- Ей, ало! Няма да те ям!!! - Змейо разтърси нещастния човечец и главата му се замятка наляво-надясно като тенис-топка на Уимбълдън. - Слушаш ли ме въобще??? НЯМА... ДА... ТЕ... ЯМ!!!
- Д-д-д-д-добре - изломоти човечецът, докато очите му се въртяха като две внезапно пощръклели планети.
- Само ми кажи къде е улица Бачо Стоян и те пускам.
Зарзаватопродавецът безуспешно се опита да го фиксира с поглед... всъщност се опита да фиксира и трите змея, които по някаква безумна причина отказваха да стоят по местата си барабар с всичко останало.
- Тръгваш ей натам и на първата пресечка свиваш вляво.
- Ето, виждаш ли колко лесно беше - измърмори сърдито Змейо. - За какво бяха всичките тия писъци, а?
- Ми-и-и-и-и... - измънка в отговор зарзаватчията, но успя да стигне само до „и“-то, защото изведнъж се оказа неподвластен на гравитацията.
Въпросната, както е добре известно на хората с парашутите, хич не обичаше да бъде пренебрегвана и веднага се намеси, за да възстанови физическата справедливост. Не особено елегантният полет на нещастника приключи в близката кочина, където много неприятно изненада дремещото на слънцето прасе. Изригналите във всички посоки цунамита от разни полутечни свински... неща взеха няколко нещастни жертви в лицето на две кокошки и една къртица, избрала наистина лош момент да излезе да подиша свеж въздух.
Змейо, изпълнен с дълбоко змейско удовлетворение от царящата наоколо паника, бодро крачеше по уличките, подсвирквайки се весело под муцуна. След минута и около стотина ужасени селяни той вече крачеше по широка уличка, кръстена в пристъп на вдъхновение Бачо Стоян и зяпаше съсредоточено табелките с номерата на къщите, мънкайки под нос.
- 16...19...21... 23... АХА!!!
С бодра змейска крачка Змейо нахлу в двора, смазвайки оградата, имала глупостта да му се изпречи на пътя, и нахлу в къщата по традиционно змейски начин - през стената. Търпеливо изчака облаците прах от разбитата стена да се слегнат и от стената да спрат падат смазаните тухли. Около масата в средата на стаята се очертаха няколко силуетите и...
- ААААААААААРГХХ!!! - изрева Змейо както си му беше реда. - ВЕДНАГА МИ ДАЙТЕ МОМАТА ИЛИ ЩЕ... ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ...
През слегналите се облаци прах най-накрая различи четиримата обитатели на дома, седнали около масата за нещо, което бяха планирали да мине като кротък обяд. Въпросните четирима бяха момче (на около 15), друго момче (на около 17), мъж и жена. Змейо ги фиксира един по един и накрая поради липсата на друг кандидат от женски пол погледът му се спря върху жената. Ако се съдеше по възрастта ѝ и двете момчета, с които имаше смущаваща семейна прилика, май отдавна не беше мома.
- А-а-а-а-а... - започна Змейо притеснено, - извинявам се, но това ли е Бачо Стоян 24А?
- Това е Бачо Стоян 24Б - обади се покритият с прах мъж. - Номер 24А е къщата отсреща. Често ги бъркат.
- О, ами в такъв случай аз такова.... ще тръгвам... - замънка извинително Змейо. - Много се извинявам за стената... не беше нарочно...
Той бързичко се измъкна през зеещата дупка, забърсвайки с глава и част от покрива, който не пропусна възможността да рухне на земята с гръмотевичен трясък. Опашката му случайно забърса и вековния бор пред къщата и го изтръгна от корените му, събаряйки го върху птичарника. Случайно перна и къщичката на кучето, почти изстрелвайки я в околоземна орбита, барабар с потресения ѝ обитател.
Жената погледна обвинително потъналия си в прах съпруг.
- Казах ти да купим апартамент, но ти къща на село, та къща на село!
Междувременно Змейо се звереше срещу портичката на къщата отсреща. Да, този път нямаше грешка. Пишеше си 24А. Как можа да го пропусне първия път? Той погледна гузно към отсрещната къща. Няколко кокошки търчаха наоколо, изпаднали в обяснима пилешка истерия, а пък кучето още никакво го нямаше.
Той си пое дълбоко дъх, изпъчи решителното бронираните си гърди и нахлу.... отново. Прегази двора с няколко безкомпромисни крачки и се вряза в стената като начинаеща шофьорка в непредпазлив пешеходец. Сред облак прах и хвърчащи тухли нахлу в къщата, надавайки гръмотевичен рев.
- ААААААААААРГХХ!!! ВЕДНАГА МИ ДАЙТЕ МОМАТА ИЛИ... О СТИГА БЕ!!!
Двете русокоси, синеоки момичета впериха в него погледи, преизпълнени с ужас и неразбиране. Едната беше малко по-висока, но с това се изчерпваха физическите им разлики. Змейо въздъхна тежко.
- Добре - предаде се той. - Коя от вас двете е момата за похищение?
По-високата плахо вдигна ръчичка.
- Сигурна ли си? Защото ако трябва да се връщам, ще стане наистина много неудобно...
Момичето кимна плахо в отговор. Змейо пак въздъхна.
- Добре тогава. Дойдох да те отвлека, защото историите за твоята невиждана красота обиколиха цялата Долна земя... и там още каквото беше. Айде сега, да те отвличам, че после имам работа. Готова си, нали?
Момичето кимна решително.
- Дано си облякла нещо по-дебеличко, защото горе е доста ветровито. Като настинеш, да не се оплакваш, че не съм те предупредил.
Отново решително кимване. Змейо внимателно обви яките си пръст около тънкото телце, разтвори криле и...
- Не през тавана!!! - изведнъж изписка момичето. - Миналата седмица сменяхме керемидите.
- Добре де, добре - нацупи се Змейо, измъквайки се през дупката в стената. - Ама хич не е автентично така да знаеш...
- Гери - провикна се момичето, - кажи на нашите, че ще се върна за вечеря, да не се тревожат.
- Добре, како - дойде и отговорът откъм дупката в стената. - Успех с похищението.
Змейо отново разпери криле и излетя с вече известната грациозност на нещо, което повечето хора използват, за да си държат дрехите в него. Под тях селото бързо започна да се смалява.
- Ей, кой е онзи плешив дебелак с меча? - попита Змейо, размахвайки усърдно криле.
- Това е тате - отвърна момичето, докато вятърът рошеше косите ѝ.
- А този другия дебелак чичо ти ли е?
- Не, това е мама.
Змейо тактично си замълча. Под тях хълмовете ставаха все по-високи и стръмни, а равнината със зеленеещите се полета оставаше назад. Вятърът свистеше покрай ушите на Змейо в доста жалък опит да му разроши люспите. За сметка на това обаче значително по-добре се справяше с момиче и сукманът и косите ѝ играеха под острите му студени напори. Това пък разсейваше Змейо, защото играещите поли на сукмана разкриваха два глезена, доста изкусителни дори по змейските стандарти, а имайки предвид все по-планинския релеф по някое време можеше да стане доста опасно. Не, че щеше да е първият змей пропуснал да забележи планински връх, но все пак...
- Искаш ли да се качиш на гърба ми? - попита той треперещото момиче.
- Там по-добре ли е от тук?
Змейо хвърли един бърз поглед към двата тънки глезена и онази перверзна част от него, която през вековете бе карал не един или двама негови събратя да зарязват люспестите си благоверни и да затърчат след някоя по-разкрепостена самодива надигна глава.
-Да - каза той със свито гърло. - Там определено ще е по-добре.
Той внимателно я положи на могъщия си гръб и момичето побърза да се вкопчи в здравите люспи. Змейо продължи да размахва криле в пълна тишина, нарушавана само от свиренето на вятъра по бронираното му тяло.
- Господин Змей? - обади се по едно време момичето.
- Да?
- Благодаря ви, че ме похитихте.
- Няма защо, малката. За мен е удоволствие... между другото това ми е първото похищение на мома.
- Наистина ли? - зарадва се момичето.
- Аха. Тате и дядо все разправя колко забавно било навремето, ама аз все не им вярвах. А пък то наистина се оказа, че... гларус!
- Какво... УААААААА!!!
Минута по-късно момичето извади последното перце от косата си, изплю още едно и безуспешно се опита да пооправи прическата си.
- Можеше да ме предупредиш по-рано-нацупи се тя.
- Ей, гларусите обикновено не се въдят по тия места - оправда се Змейо, който се чудеше дали нещастната полузашеметена птица, летяща вече на зиг-заг далеч назад, не заслужава повечко съчувствие.
Все пак едно беше хората да щъкат по плажовете и да им кофтят настроението, а съвсем друго да се реят в небето и там да им кофтят настроението.
- Между другото - обади се момичето, което най-после бе успяло да приведе прическата си от трагичното състояние на тотална катастрофа до далеч по-задоволителното положение на абсолютен ужас, - тук е адски неудобно - тя безуспешно се опита да намери малко по-мека люспа на огромния му гръб, на която да седне.
- О, това защото не сме свикнали да носим пътници по този начин.
- А по кой начин ги носите обикновено? - полюбопитства тя.
- Ами в коремите си.
Момичето потъна в обяснима тишина, осъзнавайки завидното състояние, в което през вековете мнозина бяха мечтали да се намират. Под тях вече тъмнееха голите ридове, накъсвани тук-там от зеленеещите се алпийски поляни, по които се шматкаха стада с кози и туристи.
- А, ето че стигнахме - обяви Змейо и се спусна надолу. - Дръж се, че може да стане малко неприятно.
Змейо плъзна лапи по зелената трева в жалък опит за образцово приземяване... който стана още по-жалък, когато се подхлъзна на зеления килим. Няколко секунди по-късно надигна муцуна от края на дългата бразда и изплю стотина килограма пръст за огромно облекчение на трите мармота, които вече бяха започнали да се прощават със всичко земно.
- Добре ли си?
Момичето вдигна глава от своя бразда и състрадателно изплю шепа пръст, за не по-малко облекчение на земния червей, който не беше успял съвсем да схване какво точно става, но бе започнал да подозира, че хич не е приятно.
- Супер съм си... - тя тъжно погледна един мърляв кичур от косата си, която бе върнала катастрофалния си постгларусов вид - ... не че мога да кажа същото за прическата ми.
Змейо се надигна от браздата си и отлепи от гърдите си нещо, което преди да стане гербова марка май е било заек.
- Няма нищо, което един фризьор да не може да оправи.
Момичето направи тъжен опит да приглади косата си с пръсти.
- Наистина ли?
- Ама естествено - излъга най-нагло Змейо. - Два гребена и е готова. Айде сега да намерим тоя твоя спасител.
- Мило-о-о-о-о-о....
- За вълка говорим - измърмори Змейо, докато гледаше как тъжното подобие на юнак изскача измежду дърветата около поляната и хуква към тях... или поне се опитва да хукне към тях.
След няколко стъпки тежката ръждива броня най-накрая показа, че няма никакво намерение да става по-лека и удобна за тичане и юнакът повлече не особено юнашката си снага към тях, залитайки.
- СКЪПИ!!! - писна момичето и се хвърли към него.
Змейо благоприлично обърна гръб на младата двойка, докато мляскащите звуци от срещата им не престанаха. Юнакът, явно зареден с любовни сили, се опита да изпъчи гърди, но нещо хич не му се получи.
- Готов ли си за битката?
- Да, готов съм... но първо я си избърши червилото, че така изглеждаш малко несериозно.
Зачервен от смущение юнака пое подадената от годеницата му кърпичка и изтри червилото от устните си.
- Сега как е?
Змейо впери критичен поглед в кльощавото лице.
- Не е кой знае какво подобрение, ама го докарва. Айде сега да се сборим, че трябва да се обадя на момчетата от... - той видя как юнакът бясно размятка глава насам-натам в приличен опит да си строши врата, - ... китайския ресторант да дойдат да ми донесат... ъ-ъ-ъ-ъ-ъ... поръчката... с ... ъ-ъ-ъ-ъ-ъ... китайско.
Двамата хвърлиха един бърз боязлив поглед към девойката и с облекчение установиха, че тя е твърде заета с тъжните си опити да направи прическата си по-малко ужасна.
- Значи сме готови - обади се Юнака, забърсвайки една капка пот на облекчение от челото си.
- Аха. Ти ли ще ме нападнеш или аз трябва...
- Преди това обаче трябва да оправим няколко административни въпроса - въздъхна юнакът, вадейки от дълбините на бронята си наръч документи.
- Административни въпроси???
- Аха. Задължително е при лов на змейове. Откакто Лигата на свободните змейове осъди Школата за юнаци за нарушаване на правата на змейовете, всеки ловуван змей трябва да е съгласен да бъде обект на лов и да е запознат с правата и задълженията си като страна в двубоя. Затова... - юнакът тикна в лапите на Змейо купчината листи, -... прочети това, това, това и ... чакай... ето това. После се разпиши тук, тук, тук, тук, тук и тук също, а ей тук сложи инициали, дата и населено място.
- Да ти се намира химикалка?
- Заповядай. Можеш да я задържиш. Дадоха ми цял кашон, като завърших курса за юнаци.
- Школа за юнаци „Крум Страшниот“, „Трепем гадини всякакви“ - прочете Змейо написаното на писалката и погледна веселото рекламно лого на някакъв мускулест тип, позиращ до купчина отрязани глави.
- Виждал ли си Школата?
- Веднъж ходих до Столицата и минах да я разгледам. Интересно местенце... тук ли трябваше да си напиша инициалите?
- Аха. Сложи дата и населено място.
- Днес сме... така... а, за населено място какво трябва да пиша?
Двамата се огледаха наоколо, но полянката упорито продължаваше да си бъде полянка.
- Поляна не звучи особено като населено място - констатира Змейо.
- Абе запиши го пък после ще видим.
Змейо прилежно върна документите на юнака, който критично ги огледа един по един, накрая кимна доволно и ги прибра обратно в бронята си.
- Добре, готови сме с бумагите. Дай сега да оправим битката.
- Добре, а как...
- Ами аз ще те мушна с копието пък ти ще се търкулнеш мъртъв. Как ти звучи?
- Бива.
Юнакът вдигна копието, потърси с поглед някое местенце по масивното люспесто тяло където да забие острието му.
- Можеш ли малко да се поизправиш, че... а, така е перфектно.
Юнакът плъзна поглед по могъщите змейски гърди щедро разкриващи се пред него. Накрая си хареса едно местенце, което изглеждаше незабележимо по-малко могъщо и непробиваемо от всичко останало наоколо и замахна с копието. Острието му се пречупи с пукот.
- Айде, сега я втасах - измърмори тъжно юнакът, гледайки жалките остатъци от копието.
Змейо въздъхна. Издърпа от ръцете му тъжната пръчка, подостри единия ѝ край с нокът и я подаде обратно на юнака.
- Пробвай пак.
Юнакът сви рамене и замахна отново. По някакъв неведом и за него начин остатъците от копието изведнъж изчезнаха от ръцете му, мистериозно се материализираха под дясното крило на Змейо, който нададе стон, подобен на онзи, който издаваше, когато майка му го настъпваше по опашката, когато не слушаше, и притиснал смъртоносната рана и копието с ръце се търкулна мъртъв на поляната. Размаха лапи и опашка, изхърка един-два пъти за повечко достоверност и застина.
- Браво, скъпи - записка момичето въодушевено, пляскайки с ръце. - Беше страхотен... направо невероятен.
- Мила?
- Кажи, скъпи.
- По време на битката със злия змей девойката в беда трябва да е припаднала!
Момичето го изгледа неуверено.
- Така ли?
- Не прочете ли брошурата, която ти дадох???
- Добре де, добре - нацупи се девойката в беда. - Щом искаш.
Момичето елегантно легна на тревата, избирайки едно по-меко местенце, изписка сърцераздирателно и изгуби съзнание.
- А кога трябва да се свестя? - обади се тя изведнъж.
- Когато битката е приключила и злият змей е победен.
- Ама той вече е победен.
Юнакът погледна към мъртвия зъл змей, който се почеса по ухото, за да изгони една досадна пеперуда.
- Да де, ама преди това трябва да взема кървав трофей, който да докаже славната ми победата.
- Щом казваш, мило - отвърна момичето и отново припадна. - Кажи ми като приключиш...
- Само още мъничко, скъпа.
Юнакът се обърна към поваления си враг, който безуспешно се опитваше да прогони досадната пеперуда.
- Я ми кажи по-подробно за този кървав трофей, дето се каниш да го вземаш - обади се мъртвият зъл змей.
- Май пропуснах да го спомена, а?
- Май да.
- Ами правилата са доста строги по отношение на това.
- Виж, хлапе, опитвам се да помогна, но тая част с кървавия трофей малко ме хваща неподготвен.
- Проблем ли има, мило? - обади се изпадналата в несвяст мома.
- Ей сега ще го оправим, скъпа, не е нищо сложно - той се обърна към Змейо и зашептя. - Виж сега, не е задължително трофеят да е наистина кървав. Просто трябва да доказва победата ми над теб.
Мъртвият змей се замисли.
- Защо не направиш една снимка? Тъкмо ще я покажеш на тъста си. Така всички са щастливи - ти си имаш спомен за цял живот, жена ти има теб, а пък аз си имам онова, дето трябва уж да ми го отрежеш.
Юнакът с готовност извади от бронята си дигитален фотоапарат и се усмихна стеснително на учудения змейски поглед.
- Искаше ми се като приключа да разгледам забележителностите, затова...
Злият и мъртъв змей въздъхна.
- Както и да е. Айде, прави снимката, че май съм легнал върху един таралеж.
- Миличка!!!
- Да, скъпи?
- Ще дойдеш ли да ни снимаш, че трябва да позирам?
- Нали трябва да съм припаднала?
- После ще припадаш. Това тук е по-важно.
Девойката въздъхна, набързо се свести и тръгна към юнака и змея. Взе подадения ѝ фотоапарат и погледна през обектива. Юнакът гордо се изпъчи в цялото си слаботелесно юнашко великолепие.
- Така как е?
- Застани малко по-близо до змея, скъпи.
- Така ли?
- Аха. Сега ако може змеят да се търкулне по гръб...
- Тъй бива ли?
- Перфектно... сега изплези език... още малко...
- Доб'е 'и е така?
- Чудесно, чудесно... много автентично. Скъпи би ли сложил ботуш на шията му?
- Така добре ли е?
- Перфектно, мило. Чудесен си. Снимам! А така, да видим... я, чакайте малко. Станала е малко размазана. Върнете се по местата си. Снимам... момент... сега е чудесно. Готови сме.
Девойката подаде фотоапарата на любимия си, който доволно огледа снимката на малкото екранче.
- Да припадам ли пак, мило?
- Не, остави. И без това сме готови. Ще ме изчакаш ли за малко, че трябва да поговоря със змея.
- Добре, скъпи, и побързай, че мама ще се притеснява, ако не се прибера до шест.
- Само минутка...
Юнакът притича до змея, който все още лежеше по гръб, изпружил лапи във всички възможни посоки.
- Вече можеш да станеш - обади се момчето.
- Така слънцето ми пече на корема - отвърна Змейо доволно открил едно ново, непознато до този момент усещане.
Юнакът кимна смутено.
- Виж, исках да ти благодаря...
Змейо махна с лапа.
- За нищо, малкия. Беше си съвсем честна сделка. Ти взе момичето, момичето взе теб, аз взех... онова другото. Дето се казва, всички са щастливи. Затуй не му мисли.
- Ще се женим през юни. Искаш ли да ти пратя покана?
Змейо пак махна с лапа, но се иззелени (когато си зелен по принцип е доста трудно да се изчервяваш) от удоволствие.
- Много мило, малкия, но се налага да откажа. По традиция ние змейовете ходим на сватбите, колкото да похитим булката, а пък две похищения в една и съща година е малко нахално дори по нашите стандарти. На всичкото отгоре аз съм мъртъв, тъй че най-добре ми изпрати една снимка. Какво ще кажеш?
Юнакът кимна поруменял от смущение. Пое единия пръст на подадената му лапа и направи жалък, но похвален опит да го разтърси. После закрачи към годеницата си.
- Хайде мила, да се приби... ей, къде хукна?
Момичето изтича до блажено излежаващия се Змейо, който тъкмо се връщаше към удоволствието от припичането на слънце и му залепи една целувка по люспестата буза.
- Благодаря, че ме похити.
Змейо се иззелени още по-силно.
- За нищо, пиленце. Винаги съм готов да помогна на млади, които се обичат. Обичам да се раздавам.
Змейо гледаше (макар и с главата надолу) как младата двойка потъва между дърветата. Накрая въздъхна замечтано. Явно през пролетта за нов живот се събуждаше не само природата, но и любовта. Змейо впери поглед в кристално синьото небето, по което няколко облака мързеливо пълзяха, колкото да се намират на работа. Любовта... това толкова странно неподдаващо се на описание чувство. Нямаше нищо по-хубаво от нея...
Той извади двата ваучъра и се ухили щастливо.
... или пък имаше.
***
На следващия ден Змейо се беше излегнал на полянката пред пещерата си и доволно събираше слънчеви лъчи, които пролетното слънце сипеше без да се скръндзее. Подухваше топъл ветрец, небето се синееше, пчеличките жужаха, от цветенцата се носеше сладък аромат, птичките си траеха заради предупредителното огнено кълбо... в общи линии пролетната идилия цареше повсеместно.
- Господин Змеев!!!
Змейо надигна глава и погледна към пещерата си. На прага ѝ стоеше мъж в оранжев гащeризон и лого на „Долна земя Кейбъл Нетуърк“.
- Да?
- Свързвахме телевизора ви и всичко е готово.
- Благодаря, момчета, страхотни сте! В хладилника има биричка, почерпете се!
Техникът от кабелната компания му помаха в отговор и потъна обратно в пещерата. Змейо доволно отпусна глава на тревата. Вдъхна с наслада сладкия аромат на минзухарите и се заслуша в тихичкото ненатрапчиво жужене на пчелите. Пролетното слънце приятно галеше люспите му. Той въздъхна. В крайна сметка какво толкова му трябваше на един змей, за да е истински щастлив - приятно време, голям телевизор, уговорена среща с красивата братовчедка на приятел...
Абе животът си беше хубав от където и да го погледнеш.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Магията на пролетта" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил