Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Магията на пролетта"
~~~
В града цареше трескава работа. Както винаги след битка. Само че този път беше малко по–страшно. Дур ал Абхадар беше последната надежда на Южния Султанат във войната с Нордите и за нещастие голямата зима връхлетя точно преди последната битка. Разбира се, това отслаби силите на града, пораждайки вълна от настинки и простуда сред топлолюбивата армия на Султаната. Борбата беше на живот и смърт. И макар че Нордите бяха изпратили цялата сила на Мечко, ездачите срещу града, все пак отбраната издържа. Основен принос за това имаха съюзниците от източните ханства, които подариха на султан Ал Бараджа двадесет Снежни дракона, които се оказаха много по-издръжливи от тукашните Пясъчни Шипоносци. В крайна сметка големите студове, силата на белите мечки и силният, ветровит рев на Снежните дракони разрушиха града почти до основи.
И така – в града цареше оживление. Изхвърляха се останки, събираха се материали и се строяха и ремонтираха сгради. Търговците на храни и напитки от околните селца благоденстваха, задоволявайки нуждите на хората, работещи без почивка в последните седмици. Имаше и една група хора, които въпреки тежките дни, почиваха. Араб ел Хаббат беше един от тях. Лейтенант Араб Фарих ел Хаббат беше част от Първи Драконов полк, именно този полк, който имаше привилегията да лети на Снежните дракони. Цяла седмица Араб обикаляше града с голямо притеснение. Два дни след решаващата схватка, зачисленият му снежен дракон (всъщност драконка), се беше скрил някъде и категорично отказваше да разговаря с него. Драконите също бяха в отпуск, така че липсата му не представляваше проблем, но в драконовия полк ездач и дракон бяха по–скоро партньори и липсата на желание за комуникация притесняваше силно младия лейтенант.
- Лейтенант ел Хаббат – Араб се обърна и потърси с поглед, кой го вика. Не че имаше нужда да се оглежда – на петдесет метра от него и на два метра над главите на тълпата, лъщеше зъбатата усмивка на Люн Сей – водачът на Снежните дракони.
- Люн Сей, как си, кажи ми, че си я накарал да се покаже най–после?! – изстреля той, докато вървеше към дракона.
- Хей, хей, спокойно хлапе. Казах ти – ще дойде при теб, когато е готова.
- Стига, Люн Сей, от седмици не се е показвала. По дяволите – започвам да се притеснявам. Сигурен ли си, че е добре?
Люн Сей се усмихна – за трети път , само за тази седмица, слушаше тази реч и за трети път му се налагаше да обяснява, че всичко е наред и че Ли Чиян е добре и просто има нужда от малко почивка.
- Люн, мислех си – да не би да ми е сърдита? За последния полет…
- Защо, какво се е случило? – Люн Сей седна, като прибра опашката си близо до тялото, с което предизвика вълна от недоволство в минаващите хора, спъвайки и побутвайки някои от тях.
- При последния полет стана малък инцидент.
- Слушам те. Ела, седни тук. – Люн Сей подаде предната си лапа и Араб се настани в нея, като в огромно кожено кресло.
- Тъкмо бяхме излетели. Трябваше да прелетим над Мечко ездачите да се завъртим и след това внезапно да нападнем стрелците. Само че те се усетиха, още когато започнахме обръщането и започнаха да ни обстрелват. И тогава загубих баланс и паднах. За щастие Ли Чиян успя да стигне до мен малко преди да се разбия в земята. И за нещастие нарани доста лошо крилото и хълбока си при обръщането за издигане. Просто бяхме твърде близо до земята – Араб тропна по паважа с ботуша си. – Тя настояваше, че е добре, но се наложи да кацнем по–рано от останалите, защото скоростта и маневрите ни бяха лоши. След това я видях само веднъж, в болничното крило на базата и дори не успях да поговоря с нея.
- Не се безпокой, хлапе. Чиян е добре – крилото ѝ се възстановява, а люспите на хълбока ѝ вече лъщят като нови.
- Моля те, Люн Сей – заведи ме при нея.
Люн Сей се огледа наоколо и извика на един от весело разхождащите си търговци:
- Ей, дядка, я дай една шубичка на моя човек тук.
- Двайсет, араха.
- Двайсет! Ти си обирджия, старче. Ето взимай и ми се махай от очите, че ще те прасна с опашката – Люн Сей бръкна в кожената кисийка на врата си и хвърли на търговеца няколко медни монети. След това се обърна към Араб:
- Хайде, слагай шубата, че горе е доста по–студено. Да полетим малко.
Араб метна шубата на гърба си. Скочи върху Люн Сей и се вкопчи в меката част на шията му – като направо го прегърна.
Колкото по–дълго летяха, толкова по–трудно му ставаше да се задържи. Силният вятър вледеняваше пръстите му и липсата на юзда не помагаше много. В момента обаче мислите му бяха насочени само към Ли Чиян. Цял месец на студ, глад и непрестанни атаки, двамата бяха споделяли и храна, и постеля, и страхове, и надежди. Бяха станали дори повече от партньори, бяха като семейство. Цялото това време, в което не я беше виждал – беше се поболял от тревога. Най–сетне щеше поне да разбере защо.
След около четиридесет минути Люн Сей започна да се снишава.
- Лейтенант, като кацнем, не се отдалечавай от мен. Тук не обичат много хората, макар че ти си един от любимците.
Араб слезе от врата на Люн Сей и тръгна след него, като внимаваше да не изостава, съпровождан от не особено дружелюбните погледи на другите дракони от Снежния полк.
След известно време спряха пред голяма пещера, от която струеше лека светлина.
- Аз ще почакам тук – каза Люн Сей.
Араб надникна в пещерата. Огромно пространство, постлано с черен гранит и осветено от стотина факли, окачени по стените. Високият сводест таван се губеше в сумрачна мистерия. По средата на залата върху златно гнездо лежеше Ли Чиян. Свила се на кълбо, отпуснала глава върху опашката си, тя го погледна сънливо:
- Здравей, партньоре.
- Боже мой, Чиян, озглеждаш ужасно уморена. Добре ли си?
Араб се приближи и погали огромната синя муцуна на приятелката си. В този момент под главата на Чиян нещо се размърда. Тя се изправи бавно и отстъпи назад. Докато разбере какво се случва, около Араб вече се щураха пет млечно бели дракончета и любопитно оглеждаха новодошлия.
Араб и Чиян разговаряха дълго, много дълго. По свечеряване Люн Сей показа муцуната си на входа.
- Време е да тръгваме, Араб.
Араб погали Чиян за довиждане. И тръгна към изхода. Преди да излезе се обърна и се загледа в малките спящи дракончета.
- Каква пролет ще бъде само – помисли си Араб и тръгна след Люн Сей.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Магията на пролетта" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил