Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Магията на пролетта"
~~~
- Казвам ти, не е на добре това - измърмори той под нос.
- Абе, глупости! Гоблините просто пак са слезли надолу от планината - отвърна събеседникът му и отпи голяма глътка от халбата си. – Ще видиш, че пак ще побеснеят малко и като тръгнат ловците, ще си плюят на петите и – обратно по чукарите.
Мъжът огледа бавно кръчмата преди да отговори. Беше почти празно. Само някакъв странник с черна, широкопола шапка седеше в ъгъла, сам, и току отпиваше от една халба между дълбоките вдишвания от цигарата си. Шепата други хора бяха местни и редовни посетители.
- Абе, надушвам го. Нещо не е наред тоя път, главата си слагам - смотолеви мъжът.
- На тебе май медовината ти дойде в повече, а? – разсмя се приятелят му и го тупна по рамото. – Майра пак ще те млати с метлата, казвам ти!
- Смей се ти, смей се. Ама като дойдат гоблините и започнат да ти колят добитъка или нещо по-лошо, да не дават боговете, недей да тичаш при мен за подслон.
Мъжът скочи от стола разгневен, пусна две медни монети на масата и излезе с бърза и твърда крачка от кръчмата. Вечерният хлад го посрещна, когато пристъпи прага и той се загърна в омачканото си наметало. Не беше направил и десет крачки, когато чу зад себе си нечий дълбок и заповеден глас.
- Ей, ти. Постой малко.
Той се обърна и видя, че странникът от кръчмата бърза към него. Коженото му сетре беше разкопчано и под него се виждаше грубовата ленена риза. Панталоните и черните му ботуши бяха покрити с прах, а шапката му, поради някаква причина, дори не трепваше на хладния пролетен ветрец. На кръста му висеше ножница с дълъг меч. Дори само по дръжката, мъжът прецени, че е богаташко оръжие. Беше инкрустирано с дребни камъни, а дръжката завършваше със солидно парче ахат, грубо шлифован, заострен в края и изглеждащ по-скоро естествен, отколкото обработен.
- Чух, че нещо имате проблеми с гоблини наоколо? – попита странникът.
- Абе, каквото имаме, ще си го оправяме - отвърна сухо мъжът.
- Спокойно, добри човече, не искам да ви сторя зло. Искам да ви реша проблема. Срещу скромна сума, естествено.
Лицето на странника почти не се виждаше. Селянинът успя да зърне само наболата му брада и леката усмивка на самодоволство.
- Съжалявам, друже, но ние едвам си изкарваме прехраната, какво остава да плащаме на наемници - при последната дума селянинът се изплю ядно на земята. Очевидно беше колко обича бойците под наем.
- За заплащането може и после да говорим. Дори и да няма такова, кажи ми поне за какво става въпрос. Кой знае, може и да ме интересува достатъчно, че да се заема без възнаграждение.
Селянинът се намръщи за няколко секунди, но реши, че няма какво да губи. След това заразказва как, когато първите дървета напъпили и първите птички запели, изведнъж в гората се случило нещо. Навътре между дърветата започнали да се появяват отъпкани места, без стръкче трева и някои от ловците забелязали гоблини. Това само по себе си не било проблем. Съществата честичко слизали надолу от планините през пролетта. Я за храна, я да се поразтъпчат, я само да вдигнат нечии нерви. Обаче, за разлика от друг път, изглежда настъпвали все повече и повече към селата. Започнали да избуяват кафеви трънаци, тревата и цветята мрели все повече с всеки изминал ден. Скоро дори горските животни се разбягали и вече често се срещали по полята, сякаш нещо ги е изплашило в дъбравите. А тази мор по растенията се разпростирала и почти погълнала горите на север от селото.
- Скоро и едно стръкче тревичка няма да остане, помни ми думата, друже - закима енергично селянинът. – И като нямаме къде да ловуваме като хората, какво ще правим? Че ако удари и полята тая чума? Ами реколката, пасищата? Ще си умрем от глад, казвам ти!
Странникът потупа събеседника си по рамото и хвана другата му ръка бързо. След това бръкна в кесията си, измъкна една златна монета и я притисна в дланта на ошашавения селянин.
- Хайде, да те оставям. Че е късно вече, а чух, че не веднъж жена ти е въртяла метлата, като си закъснявал. Това е нещо мъничко, колкото да не те бие.
Странникът се усмихна и закрачи бавно обратно към кръчмата. Селянинът, от своя страна, огледа монетата, захапа я, за да се убеди, че е истинска и бързо я скри под наметалото си. Огледа се, за да се увери, че никой не зяпа него и малкото му богатство и забърза към дома си.
***
Нощта се разтърси от женски писък. Макар да продължи не повече от три удара на сърцето, беше толкова вледеняващ и ужасен, че Хебри скочи от леглото и посегна към меча, опрян на стената. Беше сигурен, че цялото село го е чуло. Той се поколеба за секунда, след това се намъкна в ленените си панталони и метна коженото си сетре без дори да слага риза. След това обу ботушите си, нахлупи широкополата си шапка ниско над очите и взе меча. Мъжът се отправи към вратата с бърза крачка и почти се сблъска с ханджията, докато излизаше от стаята си.
- Какво става? – изръмжа Хебри и хвана домакина си за ръкава на нощницата.
- Не знам, господине, ама се чу от към къщата на Майра и Симо.
Хебри бързо разпозна женското име и се забърза по стълбите пред погледа на слисания ханджия. След като излезе с гръм и трясък от таверната, той закачи меча на кръста си и почти се затича към края на селото. Когато стигна една ниска дворна оградка, той я прескочи с ловък скок и вече бягайки, се насочи към женския силует в другия край на двора, близо до самата къща.
Вече ясно можеше да види сцената на светлината на пълната луна. Една млада жена стоеше слисана, заровила лице в ръцете си и гледаше с ужас тялото на някакъв мъж. Той беше паднал на земята и около него имаше тъмна локва. Още преди да подуши вонята на смърт, Хебри знаеше, че мъжът едва ли диша. Той падна на едно коляно до тялото, при което изцапа панталоните си с кръв, но далеч не му беше до това точно сега. Хебри бързо провери пулса на човека. След това свали шапката си с едната ръка и затвори очите на мъжа с другата. Той позна лицето, още докато се приближаваше. Знаеше, че е мъртъв преди да провери, но му се искаше да греши. Мразеше, когато някой около него умираше. Обикновено се обвиняваше за смъртта му и този път не правеше изключение. Все пак, рядко се случва някой да говори с изтъкнат маг и да умре в една и съща вечер.
Хебри огледа бавно тялото, докато съседите се събираха около него. В джоба на покойника видя златната монета, която той самият му беше дал. Това го жегна още повече. Щом малкото богатство беше тук, значи нито беше обир, нито разчистване на сметки. Някой се беше заел да изкара Майра от шока, но магьосникът не обърна внимание и на това. Той разглеждаше раната на гърдите на мъртвеца. Очевидно беше от меч. Хебри се наведе към тялото и подуши раната от един пръст разстояние. Усети погледите на половината село, докато правеше това, но мнението им го вълнуваше прекалено слабо. Миришеше на кръв и още нещо. Нещо, което необучен човек не би усетил. Нещо различно от пот и миризма на добитък. Миришеше на магия.
Хебри стана и се огледа. Цялата тълпа го гледаше изплашено. Жената продължаваше да ридае в прегръдките на някаква старица. Магът срещна погледа на ханджията, който все така си беше по нощница, но държеше светило с почти напълно изгоряла свещ.
- Изгорете тялото - нареди той, взирайки се в ханджията.
- Ама как, господине, редно е да го погребем в земята - запротестира някой.
Хебри нахлузи отново шапката си и изръмжа тихо.
- Казах да го изгорите. И никой да не го пипа - вълшебникът се изплю на земята. – Товя тяло е прокълнато от Черните Братя. Попадне ли в почвата, ще умори и посевите, и добитъка, и вас за дни.
Той чу изумените ахвания зад себе си. Малко хора вярваха в историите за Черните Братя, но въпреки това всички се бояха от тях. Мъжът закрачи обратно към хана. Тълпата се раздели бързо, за да му направи път. Всички вече бяха разбрали, че щом може да усети проклятитето на Черните Братя, значи или е един от тях, или е умел с магията. И в двата случая никой не искаше да му застава на пътя.
***
Хебри влезе в конюшнята на хана с торбата си на рамо. Беше късно и всички все още бяха в двора на мъртвеца. Мъжът пусна торбата си на земята и се запъти към една от клетките. Той вдигна резето и влезе при дорестия си жребец. Животното не спеше. Хебри се пресегна към муцуната му и го погали бавно.
- Здрасти, Кредо - лека усмивка се появи на лицето му, когато конят натисна чело в дланта на мага. – Как си, приятелче? Слушай сега... налага се малко да останеш тук... без мен.
Кредо разтърси глава и изпръхтя шумно.
- Знам, приятел, знам. И аз не искам да се чудя как се отнасят с теб, но не мога да те взема този път - Хебри въздъхна. – Ще те прибера след някой друг ден. Ако ли не, оставил съм инструкции на ханджията да ти намери ездач, който да те заведе в столицата, при Уейн.
Конят изцвили силно и дръпна глава.
- Знам, че не го обичаш особено, но той е свестен човек... макар да е крадец - продължи Хебри. – Но не се бой. Ще се върна.
Жребецът изпръхтя и притисна челото си към ръката на Хебри още веднъж. Магът го потупа по здравия врат и излезе, пускайки резето. След това грабна торбата си и я пусна в клетката при Кредо.
- Пази ми нещата, приятел. Не мога и тях да мъкна насам-натам. Не и този път.
Конят тропна нервно с копито няколко пъти и изцвили, извивайки врат. Хебри му обърна гръб и се запъти към двора, чувайки недоволното пръхтене на животното. След това вятърът го духна, светлината на пълната луна го обля и той се затича на север, към горите.
Тича с часове. Когато стигна покрайнините на гората, вече се разсъмваше. Но магьосникът не смяташе да спира за почивка. Той продължи да бяга, криволичейки между дърветата. Лявата му ръка стискаше здраво дръжката на меча. Още в хана коженото сетре беше заменено с елек, разкриващ татуираните му ръце. Носеше черни ръкавици, стигащи до китката, а на врата му се люшкаше сребърен медальон с изобразен на него дракон. Двете обеци на лявото му ухо, черни като катран, потракваха леко, докато се удряха една в друга. Мъжът беше като сянка, целият в черно и бърз като вятъра. Стъпките му едвам се чуваха, докато бягаше напред.
След известно време той най-сетне спря. Не защото искаше, а защото се налагаше. Пред него се беше изпречила стена от тръни, вплетени толкова здраво и гъсто един в друг, че дори лъч слънчева светлина не се процеждаше през нея. Хебри веднага усети нещо от другата страна. Нещо магично, злокобно и тежко като влажен въздух в блато. Той измъкна меча си и започна да сече тръните. Отне му време, но най-сетне той успя да се провре през дупката, която беше отворил. Зад този плет от бодли пейзажът се сменяше толкова рязко, сякаш гората назад въобще не беше там. Изсъхнали дървета вплитаха голите си клони, образувайки плашещи арки, тръни растяха по земята, вятърът носеше само прах и миризма на смърт. Нямаше и помен от тревичка или цвете. Не се чуваше птичи глас, нито се виждаха стъпки на диви животни. Хебри отведнъж разбра, че това не е работа на гоблини.
Той се огледа. Наоколо нямаше жива душа, но миризмата на магия го караше да чувства, че някой го наблюдава и изчаква удобния момент. Мъжът не прибра меча, просто закрачи бавно, стиснал го здраво в десницата си. Усещаше от къде идват магичните пулсации и се запъти именно натам. Но целта му не беше да стигне до мястото. Поне не засега. Знаеше, че някой го дебне, и искаше да го накара да се покаже. След няколко минути вървене, нещо изшумуля зад едно от дърветата. Хебри реагира мълниеносно. За момент толкова кратък, че и най-бързата стрела щеше да е едва на половината път до целта. Дървото лумна в пламъци, сякаш излезли от самите му корени, и нечия фигура отскочи от ствола и забяга навътре, между сухите растения. Магът се спусна да го преследва и не го изпусна от поглед дори за миг. Макар да го виждаше само като бледа сянка, знаеше къде е и нямаше намерение да го остави да се изплъзне. След няколко минути гонитба, магьосникът скочи рязко, хвана се за един сух клон и се спусна обратно долу, хванал меча си с две ръце. Успя да се озове пред този, когото гонеше и го ритна силно в лицето, докато падаше надолу. Сянката се метна по гръб на земята и извика от изненада и болка.
Сега, когато преследваният беше неподвижен, Хебри успя да го огледа добре. Беше млад мъж, не много по-млад от него самия. Целият беше загърнат в черна мантия и беше спуснал катранена качулка над лицето си. По дрехата му течеше кръв, най-вероятно от носа. Хебри закрачи напред и опря меча в гърлото му.
- Добре, приятел, и двамата знаем за какво съм тук - заговори магът. – Искам да знам кой води парада и какво искате от тези мирни гори.
- Изгори в Хаоса, Рунтъч! – изсъска младият мъж.
- Значи знаеш и кой съм. Добре, добре - Хебри се усмихна. – Значи сте ме очаквали по някое време, а? – той се засмя. – Хайде сега, говори или умри, ти си избираш.
Мъжът се изплю върху ботуша на Хебри. Магьосникът задържа погледа си на храчката за няколко секунди, след това натисна меча си рязко надолу, почти небрежно и с каменно изражение. Чу хрущенето на счупен прешлен и неприятното разплискване на кръв. Той поклати глава, избърса кръвта от оръжието си в мантията на човека и го остави да хрипти с последни сили, секунди преди да замине за онзи свят.
Хебри прибра оръжието си и продължи към източника на магическите пулсации. Бавно и спокойно, той вървеше през мъртвата гора, докато пред него, измежду сухите дървета не се откри съвсем друга гледка. Малко по-напред, в един кръг от прах и тръни, който вероятно преди е бил поляна, имаше огромен кристал. Около него в кръг бяха събрани шест човека, в същите мантии и качулки като на мъртвеца отпреди минути. Те мълвяха някакви заклинания, изпънали ръце към кристала. А до тях, на няколко крачки от Хебри и с гръб към него, се беше изправил огромен мъж, поне три глави по-висок от мага и с черна броня, която го правеше да изглежда като машина от легендите. Хебри го беше срещал и преди и не го впечатли особено.
Магьосникът спря до последното дърво и се подпря небрежно на него. Черната броня проговори без дори да трепне.
- Магистър Рунтъч, очаквахме Ви - гласът беше металически, студен, смразяващ кръвта и мисълта. – Бихте ли ми казали, беше ли нужно да убивате една от младите ни надежди в некромантията?
- Извинете маниерите ми, Лорд Терок, но младежът си позволи да ме ругае и да плюе върху облеклото ми. Не толерирам такова поведение в младите хора - той се усмихна ехидно. – Освен това му дадох избор.
Бронята въздъхна.
- Ех, днешните деца не знаят как да се държат с по-силните от тях.
- Прав сте, Лорд Терок. И все пак, простете въпроса ми, но - Хебри се отдръпна от дървото и сложи ръка на меча си, - не Ви ли убих още при битката за Форт Малакай?
- Магистре, нима не знаете? Лорд Терок е титла, а не име - бронята най-сетне се обърна към него. Шлемът беше напълно черен, без орнаменти, само с две дупки за очите. – Вие убихте един от нас, да. Но аз го наследих. А сега... смятам да го отмъстя.
Изведнъж, от нищото, в ръката на Лорд Терок се завъртяха някакви сенки. Усукваха се бързо и се оформяха, докато в желязната ръкавица не се появи огромен меч, по-черен и от бронята, ако това беше възможно. Хебри извади собственото си оръжие от ножницата и двамата се поклониха леко един на друг. След това Лорд Терок се втурна напред, сякаш бронята му беше просто перце. Безшумно, светкавично и смъртоносно. Човек, който не се беше изправял срещу Черните Братя, щеше да умре в първата секунда от двубоя. Но Хебри просто се хвърли настрани и се озова достатъчно далеч от острието. Двамата застанаха един срещу друг на остатъците от поляната. Близо до тях, заклинателите все още мълвяха магическите си слова, сякаш не съществуваше нищо друго освен кристала пред тях.
Хебри нападна. С високо вдигнат меч, той се втуна напред и свали острието надолу, бързо като змия. Двете оръжия издрънчаха, когато Лорд Терок парира и се отдръпна. Мечът на Магистър Рунтъч лумна в пламъци, когато той нападна отново и отново. Битката продължи няколко минути без никой да успее да вземе надмощие. И двамата бяха светкавично бързи и изключително силни. Остриетата дрънчаха, едното обляно в пламъци и светлина, а другото – черно като нощта и заплитащо сенки около себе си. Който и да вземеше превез, щеше да е нужен само един удар, за да се сложи край на двубоя. И най-сетне този момент дойде. Лорд Терок отстъпи назад след поредното париране, но не забеляза дървото зад себе си и се спъна в дебелите корени. Не падна, дори не загуби равновесие. Просто трепна за секунда, но това беше достатъчно. Хебри замахна странично и в следващия момент шлемът излетя от бронята, оставяйки я без глава и без завършек. Черният меч изчезна толкова бързо, колкото се беше появил. От бронята и шлема се понесе черен дим и се запревива нагоре към небето, оставяйки ги напълно кухи и празни. Когато и последната струйка пушек се оттече от ризницата, шестимата заклинатели млъкнаха за секунда, преди да се запревиват в писъци на ужас и болка. В следващия момент мантиите им се свлякоха на земята, сякаш никога не бе имало хора в тях.
Хебри прибра меча си и се запъти към кристала. Той свали ръкавицата си и погали камъка бавно и нежно, сякаш плъзгаше ръка по бедрото на жена. След това затвори очи, опря и другата си длан до първата и замърмори на език, за който малко знаеха, а още по-малко го разбираха. Минаха минути, които му се сториха като часове. Пот изби по челото му, но той продължи да мърмори тихо. Накрая чу едно единствено „пук”, което сложи край на заклинанието. Хебри отвори очи, дръпна се назад и погледна малката, едва забележима драскотина на повърхността на кристала. Миг след това се чу още едно пукане, и още едно, докато стотици такива не се сляха в едно. След секунди кристалът се строши и разлетя на парчета. Магът инстинктивно закри очи с ръка, очаквайки да усети острите шрапнели, които се забиват в тялото му, но те не последваха. Той свали ръката си и погледна напред. Всички парченца от кристала бяха застинали на място, въртейки се кротко. А сред тях, на метър над земята се рееше жена, цялата в бяло. Дългата ѝ руса коса стигаше до коленете, а очите ѝ бяха по-сини и от най-хубавото лятно небе. Тя се усмихваше гальовно на Хебри, докато бавно се спускаше надолу. Когато краката ѝ докоснаха прахта, всички парченца от кристала се сринаха около нея.
Жената закрачи напред, стъпвайки по острите останки от своя затвор. Изглежда те дори не я драскаха, защото усмивката ѝ беше все така ведра. Тя стигна до Хебри и хвана лицето му безмълвно. След това се наведе към него и го целуна толкова нежно и меко, че ако Хебри не го бе видял, нямаше и да го усети. Той се ухили до уши. Чувстваше някаква особена еуфория и радост. Миг след това, очите му се замъглиха, главата му се завъртя и той изпадна в несвяст.
Хебри се размърда. Усети галенето на трева по ухото си. Също така тъпата болка от това, как мечът му притиска ребрата. Надигна се и се огледа. Изглежда беше на онази същата поляна, но този път вместо прах и тръни имаше цветя, трева, пеперуди и какво ли не. Дори едно зайче се мерна за миг, преди да забележи човека и да се скрие обратно в близкия храст. Магът стана и взе шапката си от земята. Огледа се и забеляза нещо странно. На мястото на кристала, който се беше пръснал, сега имаше бял камък. Бял като сняг. А на него със златисти букви имаше надпис.
„На Хебри Рунтъч,
Който спаси Майката и така върна пролетта.
Майката ти е благодарна, Хебри.
Ако изпаднеш в беда, повикай я и тя ще се отзове.”
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Магията на пролетта" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил