Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Магията на пролетта"
~~~
Kизе се събуди в задименото си типи. Огънят беше току-що загаснал и пушекът се издигаше стабилно нагоре. Смъкна завивките от себе си и ставайки метна няколко стръка в жарта. Обичаше аромата на огън и билки, бе израснала с него и винаги й напомняше за дома. Но сега бе далеч от него.
Излезе от импровизирания си дом. Щипещият студ не й направи особено впечатление. Снежинките гъделичкаха голото й телце и приятното чувство я накара да се усмихне. Навън валеше обилно и не се виждаше добре надалеч. Кизе зарови босите си крака в натрупалия сняг и се засмя звънко. Загреба две шепи и влезе в шатрата. Жарта още тлееше и затова тя метна кишата в огнището. Трябваше да тръгва вече. Беше навлязла дълбоко в северните части на Огненото племе, но въпреки това не бе достигнала целта си. Събра набързо багажа си, навлече колкото кожи имаше и провери огнището. Не събори типито си. Нямаше нужда. Скоро щеше да се върне, а в тези земи нямаше хора, та реши да не си хаби силите на връщане.
И тръгна в гъстата виелица. Не виждаше накъде отива и въпреки това вървеше уверено и с бърза крачка. Съвсем скоро младото момиче се загуби в безвремието на зимата.
***
- Момци, стройте се! - викна лорд-сержантът. - На служба сте при мен от 6 години. Знаем си и долните гащи, дет' се вика! Знаете и за к'во сме тук. На всеки три месеца обикаляме насам-натам кат' гламави да търсим нещо несъществуващо. Ама нали ни е служба и за чест го правим, казват. Президентът на елфическата република също е пратил своя отряд и те вече са стигнали целта си. Нашата е по-далеч, на около 2 месеца път при добро време. Та имате ден да си стегнете парцалите и да нагушкате женичките си, че бая време няма да видите такива там, където отиваме! - белязаното лице на мъжа се сбръчка от усмивка. - Отиваме на разходка, момчета! - ироничният смях на сержанта бързо зарази седемте войника.
Тръгнаха на зазоряване. Бяха със сините си униформи и малък багаж както винаги. Движеха се бързо, спокойно и не нарушаваха формацията. Първоначално щяха да са пеш, после да вземат коне до Елевтерия и пак пеш до границите им с Насгазмулската територия. Всичко беше досущ както всички предни пъти.
Отне им по-малко от предвиденото, за да стигнат границите на Морското кралство. Бяха имали късмет с времето и въпреки първоначалната дълбоката снежна покривка бяха успели да поддържат бързо темпо. Достатъчно учудващ беше фактът, че с всеки изминал ден снегът ставаше по-малко, но щом сержантът съблече якето си по време на пробега, хората му се ужасиха за миг. Не посмяха да спрат или да зададат въпрос. Продължиха да проникват все по на юг, температурите ставаха все по-високи, а хората все по-объркани. Години наред бяха идвали до тук, но досега времето не се беше променяло. Нима бе възможно бабините приказки да бяха всъщност реалност?
- Момчета, – спря ги лорд-сержантът, – след този завой, както знаете, стигаме до границите, а зад реката са неутралните територии. Както винаги, ако видите някой от онези изверги насгазмулите, може да стреляте свободно. Стига да не си е на негова територия, разбира се. И без това от години се чудят каква причина да си намерят, за да нахлуят тук и да ни изколят. Нека не сме ние подстракателите на поредната безсмислена война.
- Да, сър! - хорово отговориха войниците.
Всички извадиха мечовете си, провериха скритите ножове, а тримата стрелци наместиха колчаните си. Сержантът нареди да оставят излишния багаж и да сформират набързо лагер. Досега не бяха имали някакви проблеми на мисиите и не очакваха да е по-различно. Самият той свали малкия щит от гърба си и го покри с якето си. Войниците издигнаха една малка палатка и пъхнаха багажа си вътре. След 10 минути вече бяха тръгнали по пътя. Мъжете с притеснение ходеха по калната земя. Никой от тях не беше виждал на какво прилича поле без сняг. Краката им не бяха свикнали с твърдата почва и това ги забави и обърка. Те бяха родени в сняг, израснали в преспи и както бащите им, и те щяха да умрат обгардени от зимните виелици. Но ето, че сега ходят по гол път, без следа от скреж, дори! Никой не ги бе предупредил за това.
- Сър! 'Мършояд' вляво от нас, сър! На наша земя, сър! - тихо каза един от войниците.
Сержантът вдигна ръка и групата спря. Всички забиха поглед в насгазмула и за момент онемяха. Грозното създание седеше по средата на поляната, обграден от жълти малки растения. И трева, много трева.
- Сър, какво е това? - попита някой.
- Това - започна сержантът, – това, момажи, е най-страшният ни кошмар. Надявах се да не доживея да го видя! Това е нашата мисия, онова, което търсихме безуспешно тези 6 години.
Момчетата още недоумяваха какво наблюдават. Насгазмулите не бяха свръхсилни, но бяха изключително кръвожадна раса. И въпреки това надали един самотен 'мършояд' би уплашил опитен войник и безупречно обучените му хора.
- Не питахме за това, сър, - неуверено започна един войник. - Какво е онова жълтеникавото, около насгазмула?
- Именно за него говорех, глупако! - скастри го тихо. И добави – баба ми веднъж ми показа картинка и ги нарече 'деца на Неа'.
Отрядът изпадна в кратка, тиха паника. Не беше възможно! Пролет не бе имало от младините на бабите и дядовците им!
В този миг шокът на отряда ги издаде и насгазмулът се обърна към горичката, в която се бяха скрили. Червените му очи се ококориха и той издаде силен писък. Призив за помощ явно, защото секунди след това от гората изкочиха още петима. Сержантът се осъзна първи и викна:
- Трябва да предупредим хората! Ако успеете да вземете дори едно листенце, бягайте обратно към базата. А сега, момци... Атака! - викна мъжът и хукна напред.
Войниците се спогледаха за миг и скочиха, вадейки мечовете си. Осмина строго обучени мъже срещу шест слабо въоръжени същества. Шансът беше на тяхна страна!
Тримата стрелци застанаха малко назад, паднаха на коляно и започнаха да обстрелват тичащите към тях насгазмули. Сержантът беше на няколко метра пред своите хора и първи достигна зелената поляна. Спря се за миг и огледа тревата без да обръща голямо внимание на врага си. Щом фиксира едно от онези неща, хукна рязко наляво, давайки знак на хората си. Тримата зад него последваха заповедта му и се насочиха към най-близките цели. Един от насгазмулите смъкна от гърба си дълъг лък и тичайки започна да обстрелва отряда. Щом първата стрела профуча покрай ръката на сержанта, той се метна на земята и се прътърколи към едно 'дете на Неа'. В момента, в който жълтото нещо докосна пръстите му, старият мъж съжали, че е оставил щита си. Една стрела го бе пронизала в гърба, милостиво или случайно уцелила сърцето. Почвата под него жадно попи кръвта, а тучната пролетна трева стана червена за миг. Един от войниците бе посрещнат от невъоръжен насгазмул. Замахна с меча си и го рани в корема. Одраскване, нищо сериозно. Войникът прецени стуацията, метна меча настрани и извади малко ножче. После се засили и се плъзна изпод краката на съществото, нанасяйки му лека рана на прасеца. Грабна бързо едно цвете и понечи да стане. Насгазмулът вкопчи ръце във врата му и без особени усилия го прекърши.
Битката протече бързо. За по-малко от десетина минути насгазмулите бяха избили щестима от малкия отряд. Стрелците бяха паднали веднага след лорд-сержанта. Последните двама вече бяха съвсем обезкуражени и силно ранени. Нямаха кой да им пази гърба, нямаха подкрепления, а водачът им бе паднал мъртъв. Опряха се гръб в гръб и огледаха заобикалящите ги 'мършояди'. Зарадваха се, щом видяха, че около тях имаше само пет. Все пак бяха убили поне един! Но радостта им беше краткотрайна. Всички насгазмули бяха живи, а само един леко ранен. Шестият седеше над един труп и ровеше нещо.
- Виж, няма да излезем живи от тук. Поне не и двамата. Погледни - прошепна по-старият и посочи надолу. Там, между краката им седеше едно от онези жълти неща. - Ти си по-млад, по-бърз. Взимай и го и беж към лагера, пък аз ще те прикривам.
Младежът не бе страхливец, нито егоист, но в този миг му отне точно няколко секунди преди да грабне цветето и да хукне. Беше благодарен на другаря си и се надяваше той да го знае.
***
Кизе бе ходила малко повече от ден, когато стигна дървото на Мъдреца. Това бе единственото живо нещо в околностите. Голямо голо вековно дърво по средата на нищото. От Драконовия клан пращаха два пъти годишно децата си тук, за да станат мъже! Или жените, за да станат жрици. Кизе не се огледа, знаеше, че няма да има никой тук сега. Клекна близо до стеблото на дървото и започна да маха снега, докато не стигна корените му. Обели малко от кората му и я прибра в една кожа. После извади ножа си и проби малка дупчица в ствола, за да извлече малко количество смола. Чак когато свърши си позволи да потрепне. Въпреки че това бе най-меката зима, която беше виждала, тук, толкова дълбоко на север бе смразяващ студ. Тя се изправи, прибра събраните кори и смола и направи около 15-на големи крачки на запад. Рязко спря, помисли малко, огледа се и направи половин крачка на север. Отново махна снежната покривка, а после с ножа разкопа твърдата почва. Копа на дълбоко преди да стигне до керамичен съд. Беше пълен с мед. Баба ѝ го беше заровила последната пролет и ѝ бе посочила мястото, за да го ползва Кизе при нужда. Момичето се изправи и въпреки жулещия вятър се съблече. Щом остана гола, приклекна до дупката и потопи дланите си дълбоко в меда. Намаза цялото си тяло с тънък слой, сбръчквайки нос от отвращение, и навлече пак кожите си. Мед, пчели... все проклятия на Неа! Но поне щеше да я предпази от студа.
***
Щом войникът видя първия постови, разбра, че е спасен. Сега можеше да се отпусне, сега можеше да заспи. Да умре, ако ще. Бе почти завършил своята мисия, но поне хората щяха да са предупредени. С подобни мисли мъжът се успокояваше, докато падаше към земята. Всичко потъмня. Дали умираше или изпадаше в несвяст, вече нямаше значение.
Събуди се няколко часа по-късно. Беше превързан и се намираше в някаква шатра. Съседите му по легла, някои без крака или други важни части, го ориентираха бързо. След като се бе добрал до първия пост и припаднал, някак някой го беше извозил до тук. Беше успял! О, каква горчива радост!
От рязкото изправяне му се зави свят и за момент се олюля. Изблъска няколкото лекари, опитващи се да го набутат обратно в леглото. Не можеше да лежи сега. Приятелите му загинаха в името на тази мисия, той трябваше да я довърши изцяло. Поне това им дължеше.
Щом излезе от шатрата, притръпна от студ и моментално посегна да се загърне. Небето бе тежко, сиво и заплашваше всеки момент да завали. Дъжд, а не сняг, мътните го взели! Огледа се криво-ляво и закуцука бавно към центъра на военния лагер. След около час мъчително ходене превръзките започнаха да пропускат и да се просмукват с кръв. Някой и друг шев сигурно се бе отворил. Как да е! Скоро стигна шатрата на главнокомандващия. Застана олюляващ се пред единия от пазачите. Беше на около 6-7 сантиметра от лицето му, всъщност.
- Сър, аз съм от Втория Огън, сър, - израпортува той чинно, без да се отдръпне и на крачка.
Пазачът не трепна, а само погледна питащо колегите си. Видимо се възмути от липсата на реакция и с недоволство се обърна и влезе в шатрата. Почти веднага излезе заедно с едър посивял мъж.
- Сър, аз съм от Втория Огън, сър, - отново рапортува раненият.
- В теб ли е?
Войникът извади няколко увити парцала, целите просмукани с кръв и кал. Щом понечи да ги развие, генералът го удари силно зад врата.
- Идиот! Не тук!
Генералът сложи тежката си длан на плещите на момчето и за момент изглеждаше сякаш се опитва да го утеши. Но за кратък момент. Избута с все сила момчето в шатрата и го придружи с куп ругатни на уста.
- Сега, момаже, сме сами. Сега може. Нали разбираш какви са рисковете, ако някой цапнат в устата клюкар види това?! Ще настане паника. Масова паника, придружена с бунтове, смърт и какво ли още не. В името на Драг, мозъкът ли ти изпадна по време на мисията?! Трябва да го пазим в тайна... до правилния момент, разбира се! Стига се кокори сега. Извади онова извратено чудо на природата да го видя.
Младежът постави вързопа на масата и с треперещи от кръвозагубата и шока ръце започна да го развива. Бавно, за да не увреди доставката. Щом вдигна и последния парцал, чу как главнокомандващият започна да кълне отново. Поне на три езика!
- Другите предупредени ли са? - полковникът едва зададе въпроса измежду псувните.
- Не, сър! Вие първи го виждате... До вас... до тук се добрах едвам! - бинтът на главата му вече бе толкова просмукан, че не задържаше нищо, а войникът сякаш не забеляза топлата червена струйка, насочваща се към веждата му.
- Отивай да ти сменят превръзките и да те зашият наново, че ще вземеш да ми пукнеш тук! Аз ще се погрижа вестта да стигне Елфическата република и другите държави. Трябва да се подготвим за нещо изключително страшно!
Щом войникът излезе от шатрата, генералът падна колене и започна да се моли на Драг. Да ги спаси, дано!
Там, насред мръсните платове седеше почти свежо, малко, крехко, жълто цвете. Минзухар! В името на Нея, нима беше истина?! Нима бяха доживели да видят Пролетта, за която бяха само чували от бабите си?! Онази, с която ги плашеха като малки.
***
Кизе се бе прибрала в Огненото племе преди няколко дена и вече се бе заела да помага на Шаманката с лекуването на болните. Домът ѝ бе залян от епидемия. Хора умираха, а билките свършваха. Затова я беше пратил Вожда до дървото на Мъдреца - да събере още целебни вещества. Скоро след завръщането ѝ бе получено писмо от Крайбрежното кралство, предупреждаващо, че идва пролет. Това обясняваше много, но звучеше толкова нереално!
Малко преди да умре, баба ѝ бе разказала за пролетта.
„Зимата е нашата майка, както наш баща е Драг, и тя се грижи за нас! Дава ни храна, кожи и билки. А пролетта е проклятие, от мен го запомни! Тя е посестрима на Неа и създателка на насгазмулите. Тя носи болести и глад, прогонва храната ни, убива билките ни! Идва рядко и още по-рядко е милостива. Аз едва я преживях, но затова ми липсва кракът. Можеш да я познаеш лесно, когато се закани да дойде. Но се моли да не я видиш. Ние не я познаваме и няма да оцелеем дълго в нея. Щом 'децата на Неа' се появят, болести ще залеят хората. А те, милите, ще се побъркат и ще изпаднат в паника, знаейки, че ги чака смърт. Затова и насгазмулите ще го пазят в тайна, колкото се може по-дълго. И ще убият всеки, който застраши тайната им. Иначе насгазмулите не са толкова лоши, за колкото ги смятаме, нито толкоз кръвожадни. Просто следват своя култ към Неа и Пролетта.“
Сега тези думи кънтяха в главата й. Трябваше да отиде и да говори с Вожда. Може би той щеше да знае как да се справят с тази ситуация. Как да я преживеят. Идваше пролет и животът на хората беше пред своя край. Не можеше да е толкова просто!
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Магията на пролетта" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил