Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Магията на пролетта"
~~~
Белите необятни пухкави облаци се стелеха като огромни парцали и се обвиваха едни в други, излъчвайки вълни на спокойствие. Формите, които образуваха, се претрупваха една през друга, преминавайки през загатнати древни дракони до грозно изобразени грънци. Движеха се постоянно подухвани от вятъра, обгърнати от спокойния си вечно син похлупак. Движението им някак оставаше лениво и от време на време пропускаха златистата слънчева светлина, която беше и благословия, и проклятие. Благословия, защото я даряваше с топлина и спокойствие, но всъщото време проклинаше, защото осветяваше бойното поле. Връщаше я в суровата реалност, изпълнена с наситени оттенъци на звуци от удар на желязо в желязо, безкрайни крясъци на болка и гняв, на раздаващи се команди, трясъци на отбити магии, разбити във въздуха огромни камъни, стоварващи парчетата си върху войниците както и на свистенето, което я заобикаляше.
Беше свикнала с тази гледка вече трета седмица, но всеки път щом за секунда погледнеше спокойното небе, за няколко мига усещаше желанието си всичко най-после да свърши. Да спре да вижда реката от кръв, която всеки ден се разливаше в изобилие там, където двете армии се стягаха в смъртоносна борба, да не вижда ранените, които не спираха стоновете си от неизлекувалите се рани. Не искаше и непрекъснато да се натъква на откъснати крайници или изрязани, понеже са били загнили. Не искаше ... това.
Няколкото мига изтекоха и тя се върна в горчивата реалност, оставяйки всяко чувство дълбоко заровено в себе си. Прегърна магическата си мараня и без да мисли завъртя магическо заклинание за отрязване и го запрати към все още заформящия се огнен стълб между редиците на пехотинците.
Тя, командирът и петте други магьосника стояха на билото и от там хем регулираха стратегията си, хем защитаваха армията си от магии. Срещу тях имаше поне двойно повече магьосници, но както Клиндий Велики беше казал: „Създаването е лесно, разрушаването още по-лесно”. Това правеха и те самите, само отбиваха, скастряха или променяха магиите на врага. Засега успяваха да ги задържат без големи пропуски, но все повече се усещаше как умората във всички пристъпваше със ситните си крачки и отмиваше всяка капка енергия.
Командирът издаде специалната си заповед и му доведоха коня. Яхна го и отиде да се присъедини към конните единици. Дори в него усещаше... отби още една магия... умората, която се беше натрупала от почти неспирната битка.
Враговете им се бяха появили няколко дни след като се стопиха снеговете и от тогава всичко сякаш се превърна в ад. Минаха три седмици, които сякаш се проточиха като години. Това вече влияеше и на силата на магиите, които можеха да правят, защото това, което го извличаха като сила, винаги е било пръсната енергия на хората около тях, а тя намаляваше с всеки изминал час.
Изведнъж отекнаха барабани с постоянен ритъм. Значи най-накрая се започваше тактиката, която никога не бяха тествали, но с която се надяваха да постигнат успех. Рискът наистина беше неспорен, но останалото беше само да чакат да бъдат убити постепенно.
Посегна да издърпа сила колкото се може повече, за да се приготви, и усети сухия кладенец, който представляваше армията под тях. Всяка капка енергия се беше сгънала и впила в телата на войниците, давайки им шанс да стоят все още на краката си. Погледна небето, спокойствието я обгърна отново за секунда омаяна от природната красота и усети кладенеца как постепенно започна да се пълни. Първо бяха малки струйки, които преминаха в ширнали отвсякъде дупки, и накрая се превърнаха в проливни реки, които никога не беше усещала. Нещо, което никой магьосник на този свят не беше усещал. Заграби тази луда енергия и я изля като огромна вълна през себе си точно когато барабаните внезапно промениха ритъма си. Всички предни линии почти залегнаха прикрити от щитовете си. А тези отзад с опънати лъкове изстреляха страховит залп над главите им, поваляйки първите линии от нападатели. След което всички се хвърлиха напред в безумен щурм.
Вълната, която отпусна, първо се пропи в колегите ѝ отзад и те замятаха лудо магии като преродени. След което премина и през войниците, ранените се размърдаха препълнени с енергия и сила, отслабените предни и задни линии бяха като преродени, сякаш току-що се бяха събудили от сън, и приливът на енергия отнесе със себе си цялата им умора и я стовари върху враговете им.
Усети как се унася и пада на земята, която сякаш беше изгнила, а на няколко крачки от нея забеляза едно едвам покълнало цвете, което след още няколко дни щеше да покаже първите си цветове. Усмихна се на себе си. защото вече не командваше тялото си. Мисъл за начало и край потръпна за последен път. Пролетта беше начало и край и сега тя самата положи ново начало на ползването на магията. На свой ред началото беше поставило и нейния край. Клепачите ѝ се затвориха и душата ѝ яхнала вълната продължи да обикаля света.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Магията на пролетта" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил