Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"
~~~
Той лежеше в мръсния и разнебитен трафопост. Някога красивите му сини очи, сега бяха замъглени от порока, докарал го в състояние на страх. Порок, в който той се бе вкопчил, смятайки, че ще го спаси от болката, но грешеше. Той някога имаше име, но сега беше просто поредният наркоман. Лежейки с все още забодена игла в ръката му, той поглеждаше ту наляво, ту надясно в очакване на спасението, което никога нямаше да дойде. Светкавици раздраха лятното небе. Дозата вече започваше да действа, стаята около него започна да се движи бързо, прекалено бързо. Хора влизаха и излизаха на бързи обороти, а той просто лежеше безпомощно сред боклуци и спринцовки. Само след миг всичко се забави и той успя да познае част от хората. Приятели, роднини – все лица от предишния му живот, който бе безвъзвратно изчезнал, заличен от дрогата. С всяко натискане на спринцовката, част от живота му, част от спомените му, част от самоличността му изчезваше. Кой бе той?
Той погледна към една от разрушените стени на трафопоста, в която зееше малка дупка. Силната светлина от другата страна го заслепи за момент, но той успя да види малко момче. Видя себе си. Това бяха гробищата, в които бяха погребани родителите му. Малкото момченце плачеше пред надгробната плоча. Кога се бе случило това? Преди година, или може би пет? Изведнъж огромна черна сянка се надвеси над момченцето. Той се опита да извика и да го предупреди, но от устата му излезе само приглушен стон. Сянката погълна момченцето и всичко изчезна. Той продължи да лежи, а стърчащата от ръката му спринцовка се поклащаше леко. Той посегна в опит да я махне, но тогава помещението започна да се върти. Миг след това през същата дупка отново премина светлина. Той погледна и отново видя себе си, но пораснал. Седемнадесет, може би осемнадесет годишен, той бе прегърнал красиво момиче. Поли? Така ли се казваше? Любовта на живота му, на вече изгубения му живот. Двамата младежи стояха прегърнати, вперили погледи един в друг.
- Обичаш ли ме? – попита тя.
- Разбира се, че те обичам – бе отвърнал младежът.
- Ще бъдеш ли винаги с мен?
- Разбира се, че ще бъда! Обичам те...
Но младежът не успя да довърши изречението си, защото огромната черна сянка се бе появила отново. Тя сграбчи момичето и я повлече, отнемайки единствената жена, която той бе обичал.
- Защо ми причиняваш това? – извика Той в празния трафопост. – Защо?
- Нима не знаеш? – чу се глас от ъгъла. – Нима все още не си разбрал?
- Кой си ти? - тихо прошепна той на загадъчната фигура.
Но фигурата посочи дупката без да казва нищо. Той се вгледа за пореден път и отново видя светлината. Това беше отново Той, но малко по- възрастен. Тичаше, бягаше от нещо. Бягаше от.... Сянката. Тя го преследваше. Лежащият в трафопоста започна да плаче.
- Стига ли ти толкова? – каза загадъчната фигура.
- Да, стига ми, моля те, спри! – изхлипа Той.
- Ти спря ли, когато всички те молеха? Спря ли да се съсипваш?
- Това не е истина, аз бях сам – викаше Той плачейки. – Бях сам самичък, аз...
- Знаеш, че това не е вярно – говореше спокойно фигурата, стояща в ъгъла обвита в тъмнина. – И двамата знаем, че нещата стояха по друг начин.
- Но...
- Ти вече бе започнал да се друсаш, когато родителите ти починаха. Не, когато родителите ти бяха убити.
- Не е вярно! – извика Той. – Лъжеш, те загинаха в катастрофа...
- Спри да се самозалъгваш! – извика фигурата. – Ами Поли? Какво се случи с нея?
- Тя.... тя си тръгна, изостави ме.
- Отново грешиш, ти я отблъсна с постоянните си изблици. Ти я удряше, обиждаше. С какво го бе заслужила? С това, че искаше да ти помогне ли?
- Стига! Ти лъжеш! Това е лъжа!
- Мисля, че е време за грандиозния финал – каза фигурата и отново посочи дупката в стената.
За пореден път светлина изпълни помещението, след което Той видя родителите си. Възрастната двойка стоеше, взирайки се в него. Зад тях се появи черната сянка, миг преди да ги обгърне, сянката започна да изчезва и на негово място се появи Той. Той се нахвърли върху тях и започна да ги пробожда с нож. Лежащият в трафопоста викаше безпомощно, докато наблюдаваше как убива собствените си родители. Замах след замах ножът се врязваше в кожата на хората, дарили го с живот. След като приключи с родителите си, той се изправи, държейки окървавения нож, и погледна към лежащия в това мръсно и отвратително място. Лицето му бе изцапано с кръв. Убиецът го погледна и се усмихна, отвратителна усмивка на един луд.
- Не, спри – едвам успяваше да извика Той – лежащият в трафопоста. - Моля ти се....
- О, не – възрази фигурата, - гледай.
За миг светлината се усили. Прегърнатите младежи под дървото заеха мястото на убитите му родители. Зад тях отново се появи Убиецът, който все още държеше окървавения нож. Само с един замах той прободе момичето. Светлината отново стана ослепителна, след което Той видя гробището и малкото дете. Убиецът отново бе там. Той застана зад момченцето и вдигна ножа.
- Не, спри, моля те, не го убивай! Не ме убивай, моля те!
- Малко е късно за това, не мислиш ли – изрече фигурата.
Убиецът сграбчи момчето за косата и дръпна главата му назад, след което с бавно движение преряза гърлото му. Кръвта бликна от момчето и то се строполи върху гроба. Светлината изчезна, а Той лежеше в мръсния трафопост и плачеше изпаднал в ужас. Бурята се беше засилила. Фигурата започна бавно да се приближава към него. След няколко крачки Той успя да види лицето на тази тайнствена фигура, която му бе показал тези ужасяващи видения.
- Позна ли ме – каза със задоволство фигурата. – Аз съм Ти! Аз съм Владимир Йорданов.
- Но аз съм... - каза лежащият, – ти не може да си...
- Аз съм ти, ти си аз, Владко, не го ли разбра?
- Но...
- Аз бях със теб, когато закла родителите си, Аз бях до теб, когато прогони единствената жена, която някога те бе обичала, Аз бях този, който те заличи. Аз! От Владимир Йорданов ти се превърна в Той - наркомана убиец! Аз, драги ми приятелю, съм твоят най-голям порок и единствен спътник в живота. Аз съм спринцовката, с която ти съсипа живота си. Аз съм дрогата, която нахлува в момента в тялото ти и те убива. Аз съм всичко!
Владо лежеше без да помръдва. Разразилата се лятна буря беше започнала да пълни трафопоста с вода. Бяха изминали петнадесет минути, откакто сърцето му бе спряло. Точно преди последното тупване на сърцето му той успя да изрече:
- Проклевам те!
Загадъчната фигура му отвърна:
- Не, ти сам се прокле.
***
Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)
Коментирай от FB/G+ профил