Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"
~~~
- А, ето го! „Буря, гръмотевична, трета степен.”
Момчето доволно приглади овехтялата страница, изписана с тънки като паяжина букви. Мастилото може би някога е било черно, но сега беше така избледняло, че на места едва се четеше. Откъм редицата кухненски шкафове се обади нетърпелив глас:
- Хайде де, чети съставките.
- „Облаци, буреносни...” Тука има петно... Май два броя.
- Пресни или стерилизирани? – прозвуча отново гласът, този път някак глухо, и занарежда сякаш на себе си: – Роса, мараня, скреж... Къде са ги заврели тия облаци?!
- Не пише.
- И без това е лято, няма пресни. – Разнесе се дрънчене на стъкло и накрая една рошава глава се подаде от шкафа. – Уф, май не са в тоя, я виж над мивката.
Четящият послушно прибута един стол, покатери се отгоре и на свой ред пъхна глава между небрежно прибраните бурканчета, шишенца и стъкленички. Ново дрънчене, последвано от триумфално „Аха!”, след това скърцане и... трясък.
- Какви ги вършиш?!
- Съжалявам, Мор... най-отзад бяха. – Момчето гузно се изправи сред останките от счупения стол. Бурканът в ръката му като по чудо беше цял-целеничък.
- Кюфте такова, от утре никакви пастички... Нищо, дай ги тука и чети нататък.
- „Облаци, купесто-дъждовни – три броя.”
- От тях имаше ли?
Виновно свиване на раменете.
- Чакай, аз ще проверя, преди да сме останали без столове...
Мор затършува из претъпкания шкаф и най-накрая измъкна прашасала консерва с надпис „Дъждовни облаци”.
Усмивката му обаче бързо се стопи.
- Да му се не види, изтекъл им е срокът на годност! Кой знае откога плесенясват вътре...
- И сега? – вдигна вежди брат му.
- Какво пък, ще сложим повечко буреносни. После?
- „Дъжд – три кубика.” – Озадачена гримаса. – Колко е това, Мор?
- Де да знам, книгата сигурно е на два века. Тогава не е имало концентрати.
- Триста милилитра дали ще стигнат?
Мор сбърчи чело и се вторачи в мерителната чашка.
- Малко ми се вижда. Я дай още сто за всеки случай. Друго?
- „Вятър, умерен до си...”
- Гръм и мълнии! – чу се отново гласът му от дълбините на шкафа.
- Чакай де, не съм стигнал дотам.
- Не бе, и вятърът е свършил! Оня ден нали пускахме хвърчила... Бягай до магазина да вземеш!
- Пак ли аз... – нацупи се по-малкото момче.
- Че кой, съседчето отсреща ли? – Гласът на брат му не търпеше възражения. – Не се помайвай, Елрик, че Годишният събор няма да трае вечно. А ако ни спипат...
Двайсет и три трескави обиколки на стаята по-късно Елрик най-накрая влетя вътре, запъхтян и облян в пот. В лявата си ръка стискаше малка бутилка, а с десния палец плътно запушваше гърлото ѝ.
- Къде се мота досега бе, охлюв?
- Тоя проклетник издуха тапата още пред магазина! Пробвай ти да удържаш с пръст ураганен вятър, да видим лесно ли е...
Мор се намръщи.
- Защо ураганен, нали трябваше умерен до силен?
- Ако ти се чака до другата седмица да доставят... Сега имаше само такъв и „морски бриз”.
Двете момчета се спогледаха – кой ли беше изкупил всичкия вятър? – после по-голямото махна с ръка.
- Хубаво, пускай го вътре. Остана ли още нещо?
- „Градушка – по желание.”
- Абе желание имаме, градушка нямаме – въздъхна Мор. – Карай нататък.
- „Гръмотевици и светкавици – на вкус.”
- Останали са към двайсетина...
- Ама нали го знаеш татко... – спря го Елрик, преди да изсипе цялото съдържание на пакета в металния казан при останалото. – Държи винаги да има по няколко за самозащита.
- Добре де, ще сложим половината. Сега какво?
- „Разбъркайте... до еднородна смес” – засрича момчето, проследявайки с пръст полуизтритите букви, – „и оставете да престои...” Тука не се чете... „по-добро взаимодействие на съставките.”
- Няма време да му баем, достатъчно стоя, докато ти се мота в магазина – отсъди Мор. – Давай да го пускаме, че...
- „За да задействате заклинанието, произнесете... Tem-pestа to... Това май е m… не, n... „nitrus”. Tempesta tonitrus –изрече накрая Елрик.
Брат му тихо подсвирна.
- Леле, наистина е старо, щом е на латински.
- „... и посредством магическа пръчка...” – Момчето неуверено вдигна поглед от книгата. – Сега я втасахме.
- Тия дръвници как не са се усетили, че един ден нескопосаните им пръчки ще излязат от употреба... – Мор сви презрително устни. – Ние да не сме диригенти?! Карай, ще пробваме само с думичките, дано свършат работа.
Той намусено грабна пълния казан и изскочи на двора. Елрик го следваше по петите.
Двайсетина крачки, едно смънкано на два гласа Te-tempesta… to-nit-rus и едно звучно „пльок” по-късно, двете момчета неуверено се взряха в мокрото петно в краката си, където се беше изляла сместа. После в лятното небе над главите си, по-синьо и безоблачно от всякога. Минаха пет минути, после още пет... Елрик навъсено подритна казана. Точно щяха безславно да се оттеглят, когато...
- Виж, Мор, май проработи! Прииждат облаци! И се струпват точно над нас!
Момчето възбудено заподскача, без да откъсва очи от нарастващата сивкава маса. Облаците ставаха все по-тъмни и заплашителни.
- Да бягаме обратно вътре, преди да е заваляло! – дръпна го за ръкава брат му и двамата се втурнаха към къщата.
***
- Мор...
- Виждам, Елрик.
- Нещо не е наред.
- Виждам, Елрик.
Залепили носове за стъклото на прозореца, двамата братя гледаха като хипнотизирани разразилата се отвън стихия. Не беше буря... а природно бедствие. Елрик подскочи, когато вятърът изтръгна поредната овошка и с все сила я запрати към къщата. С мощно „тряяс!” дървото се разби в стената някъде вдясно. „На косъм ни се размина...”
- Нали трябваше да е трета степен? – каза момчето на глас и погледна умолително брат си. – Значи слабичка?
- Трябваше, Елрик. И трябваше да засегне една леха, не да докара второто пришествие. Обаче... – Мор изведнъж се сепна и се дръпна от прозореца. – Чакай малко, я дай насам оная книга.
- Противозаклинание ли ще търсиш?
- Ще търся какво толкова объркахме. – Той взе трескаво да прокарва пръст по редовете, взирайки се в пожълтялата страница. – „Оставете да престои... за да задействате заклинанието... посредством магическа пръчка...” Елрик!!!
- Д-да, Мор?
Малкото момче потръпна. Очите на брат му само дето не мятаха мълнии.
- Тиквеник такъв, защо не дочете изречението до края?! „Посредством магическа пръчка определете времево-пространствените координати.”
- Тоест?
Мор се хвана за главата и едва се удържа да не замери малкия с книгата. Сигурно щеше, ако вехтият том не тежеше цял тон.
- Тоест да уточним колко да продължи бурята и докъде да стигне, умнико! И понеже ние пропуснахме... – Той посочи с изразителен жест бушуващата навън хала. – Леле, само да се върне татко, на нищо ще ни направи.
Дружна въздишка.
- Сигурно пак ще ни заточи при леля в Покрайнините... Да ни „превъзпитава”. – Мор въздъхна още по-дълбоко. – И тя като почне – копривена чорба, баница с киселец, лапад с ориз... Татковата спаначената супа ще ни се види нищо.
Омърлушено мълчание.
- Казвах ти аз просто да идем да изскубем спанака... – обади се накрая Елрик. – Щяхме да кажем, че са били къртици. Пък ти – не, дай да го направим по-елегантно... На̀ ти сега елегантно.
В отговор отвън се чу едно не особено елегантно „бам!” – нещо тежко се беше стоварило в двора. Момчетата се спуснаха ужасени към прозореца.
- Май беше коминът...
***
Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)
Коментирай от FB/G+ профил