"Лятна буря" от Михаил Здравков

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"

~~~

Слънцето беше скрито зад гъста пелена облаци, които бързо препускаха по иначе синьото, лятно небе. Часът бе малко преди залез, но щеше все още да бъде светло, ако нищо не скриваше заревото. Нямаше вятър и тежкият, топъл въздух сякаш се съпротивляваше да влезне в дробовете на конника, който препускаше по прашния път. Миришеше на буря и тя несъмнено щеше да се разрази скоро, ако се съдеше по скоростта, с която облаците се приближаваха. Всичко бе притихнало и единствените шумове бяха тропотът на копита по чакъла и тъжната песен на шурците в тревата. В далечината се чу гръм.

Името на конника беше Сонейлон. Яздеше някъде на изток, през тревистите хълмове край подножието на Среден Анор. И бързаше. Скоро щеше да види любимата си и сърцето му сякаш прескачаше удар всеки път, когато си помислеше за това. Язди известно време, след което идващата от запад буря го настигна, но нямаше значение – беше близо. Усети странно чувство в себе си, което му беше познато, ала не успя да му отдели много време, тъй като влезна в селото й.

Разположено между хълмовете, то като че ли изникваше изведнъж - в един момент около теб има само трева и тук там дървета, а в следващия изкачваш билото на хълма и се озоваваш в селото. Сонейлон беше изненадан да види, че по няколкото улици не се виждаше жива душа. Вратите бяха затворени, капаците на прозорците залостени. Една буря не можеше да предизвика чак такова нещо… Огледа се и като не видя нищо подозрително, продължи към къщата ѝ между малките дървени колиби. Скоро усещането се засили, но той го потисна, тъй като беше стигнал. Завърза коня си и влезна в малката къщичка.

Покъщнината се състоеше от тясно легло, маса край стената, шкаф, сандък за дрехи, огнище със закачен на куката казан с вряща вода, не пропусна да забележи Сонейлон, и малка библиотека с книги. Но нямаше никой. Част от вещите, обаче, се търкаляха по пода. Изведнъж Сонейлон осъзна какво е било странното чувство, което бе потискал. Някой беше използвал Изкуството, или както го наричаха непосветените – магия. В него избухна вълна от страх, веднага заменена с гняв. Отне му само миг да създаде портал – процеп в материята, с който можеше да измине хиляди левги само докато мигне. Малко хора можеха да усетят, че е било използвано Изкуството, още по-малко да разберат накъде води скоро затворен портал, който дори не са видели, но Сонейлон беше могъщ, може би дори най-могъщият, който някога е живял. Прекрачи през тясната ивица от нищо и остави тътена на гръмотевици зад себе си.

Озова се в малка низина, между планински върхове. Земята беше покрита с гъста трева, непознала човешки стъпки. Имаше малки групи дървета пръснати по поляната, а между тях се виеше коритото на буен поток. Слънцето тъкмо се скриваше зад върховете от едната страна на малката низина, а от другата ѝ страна се виждаха буреносните облаци, под които се намираше до преди миг. Явно беше някъде в Среден Анор, не много по-източно от селото. Сонейлон не беше сам на поляната.

Пред него имаше дванайсет мъже, които той отлично познаваше. Точно те бяха създали порталите, които беше усетил и проследил. Бяха отворили нови и явно се готвеха да преминат през тях, когато той се появи. Сега всички те бяха обърнали поглед към него и го гледаха така, както човек гледа противника си в някоя игра, когато иска да прочете в очите му мислите му за хода, който току-що е направил. Сонейлон се запита какъв ли е техният ход, докато поглеждаше всеки един от тях. Погледна настрани и видя трупа й, положен в центъра на поляната, край един голям камък. Беше мъртва. „Мъртва.” Всичко в него сякаш опустя, за миг душата му се превърна в една безкрайна пустош. „Мъртва.”

В пустошта избухна пожар от гняв, пожар по-силен от всичко, по-могъщ дори от живота.

- Защо? – единствено успя да промълви той, след което лицето му се изкриви.

Използва Изкуството и порталите, които висяха във въздуха, се усукаха около себе си и изчезнаха. Усети моментна празнота в себе си, сякаш част от него бе безвъзвратно изгубена, но чувството продължи само миг, след което бе задушено и пометено от бързо разрастващата се вълна омраза в него. В края на пръстите на дясната му ръка запулсира светлина и когато замахна към дванайсетимата мъже в бели одежди, от ръката му полетяха дванайсет огнени топки, които се разбиха в невидима преграда на стъпка пред противниците му. Знаеше, че може да се справи лесно с всеки един от тях поотделно, но ако нападнеше един с цялата си сила, щеше да бъде уязвим срещу атаките на останалите.

Биеха се вече известно време, но отдавна бяха спряли с размяната на огнени топки, нещо, което в дуел се използваше единствено като начин да провериш силата на противника, без да хабиш много енергия. Слънцето се беше скрило зад планината и бе отстъпило място на звездите, които грееха от тъмносиньото небе. По челата на магьосниците се стичаха капчици пот. Дванайсетте се опитваха да проникнат в съзнанието му, а Сонейлон ги отблъскваше и се опитваше да нанесе някакви контраатаки. Усещаше ги все по-близо. Бореше се с яростта на притиснат в дупка хищник, но това не му помагаше много – бяха с огромно числено превъзходство. Хватката им се затягаше бавно, но сигурно. Накрая победиха.

Сякаш огромни ръце бяха стиснали главата му. Целият му свят се беше свил, душата му беше впримчена в непробиваем обръч. Противниците му го гледаха победоносно. Единият от тях – казваше се Ахарот - каза:

- Е, Сонейлон, преди малко попита защо. Ще бъдем така добри да ти обясним, преди да извършим божественото правосъдие и да те убием.

- Божествено...

- Както сигурно се досещаш, да бъдеш бог изисква да се използва твърде много от Изкуството – продължи Ахарот сякаш Сонейлон не беше продумал.

Думите му достигаха до Сонейлон сякаш от много далече. Отне му известно време да ги разбере. В съзнанието му изплува спомен от детството му. Беше седнал под една смокиня в градината на учителя си, който му обясняваше за устройството на света: „Както знаеш Сонейлон, съществуват два свята – светът на материалното и светът на душите. Нашите тела живеят тук, в света на материалното, а душите ни съществуват в света на душите. Между физическото ни и душевното ни тяло съществува връзка – Сребърната нишка, която може да бъде разрушена единствено, ако физическото ти тяло умре. Светът на материалното е като черупка на яйце. Когато използваш определени области на Изкуството, ти все едно продупчваш черупката с тънка игла. Ако я продупчиш веднъж, черупката ще остане здрава, но при повече пъти тя ще се пропука и ще се счупи. Разбираш ли, когато използваш Изкуството, ти огъваш реалността и разклащаш устоите на самия свят. Тогава светът е застрашен от унищожаване. Затова съществува Портата между двата свята. Ако използваш Изкуството и продупчиш черупката, част от душата ти преминава през Портата и идва в Света на материалното, за да укрепи света и да поправи щетите, които си причинил.”

- А ние не искаме да плащаме цената, душите ни са твърде ценни – продължи друг от мъжете. Говореше бавно, като че ли просто за да се наслади на думите си. Знаеше, че имат колкото искат време, пленникът им беше безпомощен, не можеше да използва Изкуството. – Научихме се да използваме чужди души и установихме нещо интересно - различните души имат различна мощ, дори и хората да не са обучени в Изкуството. Все още не знаем как се определя, колко силна ще е душата на някой, дали зависи от кръвната линия или от нещо друго. Оказа се, че твоята любима има душа с огромна мощ. Затова извършихме ритуала.

„Извършили са ритуала. Тя дори не е истински мъртва, душата ѝ не живее в Онзи свят. Сега е просто част от тази реалност. Съществува, но толкова, колкото и една студена статуя от камък.”

- В какво се превърнахте? Чудовища – гласът му трепереше.

- Направихме това, което беше нужно, иначе светът щеше да се разпадне – отвърна един от мъжете.

- Заради вас, вие използвате Изкуството. Вашите души трябва да бъдат платени, а не тези на невинни.

- Няма невинни.

Откакто бяха осъществили хватката не чувстваше, не усещаше емоции, просто съществуваше в абсолютен покой. Сега отново чувстваше – болка, гняв, желание за отмъщение. Гневът този път не беше буен пожар, а огромен океан, чиито вълни застрашаваха да го удавят, да го погълнат целия... И това се случи. Бавно и спокойно, доколкото може да бъде спокоен гневът. Приливът на океана настъпи.

Сонейлон изостави тялото си. Освободи се от тленната си обвивка, сега беше единствено душа в един друг свят. Изведнъж всичко стана по-голямо, безкрайно. Светът беше безкраен и все пак имаше очертания. Видя това, което посветените в Изкуството наричаха Портата. То не беше наистина порта, но тази дума можеше да даде най-точна представа на човек в Материалния свят. За миг усещаше тялото си, което беше свързано чрез Сребърната нишка към това, което беше сега. Виждаше една поляна с река и дървета край нея. На поляната имаше дванайсет мъже в бели роби и два трупа - на мъж и жена. След това нишката се прекъсна и той изгуби всякаква връзка с предишното си тяло. Времето се усука около себе си и изчезна. Около него все още стоеше това, което беше преграда за него, докато беше тяло и дух. Сега бе само дух и тя беше не само преграда. Беше и мост, който да го отведе до Материалния свят. И той тръгна.

Враговете му го бяха победили, но тяхната победа бе и тяхното падение. С нея те му бяха дали възможност да се върне. Бе напуснал Света на душите и се носеше из Небитието – това, което не беше нито в единия, нито в другия свят. Тук нямаше пространство, нито време. Това място не беше място наистина. Сонейлон стигна Света на материалното. Сега беше частица хаос в свят на реда, който се опитваше да го погълне и унищожи. Трябваше да използва силата си, за да се изолира от този свят. Отново бе на Онази поляна, но сега тя бе различна. Това, което бе направил, явно бе нарушила границата между световете. Сега околността се беше променила. Липсваха голяма част от реда и правилата на този свят. На земята все още лежаха две тела, наобиколени от дванайсет мъже.

Когато Сонейлон се появи, те вдигнаха очи към него. Сега той представляваше реещ се на няколко стъпки от земята силует с форма на човешко тяло. Беше полупрозрачен, но отразяваше светлината, която преминава през него, по причудливи начини, давайки ѝ тъмнолилав оттенък. Остана неподвижен, гледайки ги известно време. Очите му бяха прозорци към един друг непонятен за смъртните свят, свят на невъобразима болка и гняв. Бяха като тлеещ лед.

Накрая той се протегна, за да сграбчи душите им и да ги унищожи. Част от ужаса в очите на дванайсетте изчезна и бе заменен от решителност. С общи усилия те създадоха защитна преграда около себе си, която да го спре. Може би щеше да бъде достатъчна да спре стотина посветени в Изкуството мъже, но щеше да задържи Сонейлон само за кратко – сега той не беше просто човек, беше се превърнал в нещо друго. Той атакува преградата, която остана цяла, но въпреки това нещо в нея поддаде. Той продължи да нанася удари, знаше, че скоро ще я пробие.

Зад преградата дванайсетте бяха взели най-обикновен камък от земята и трескаво извършваха някакъв ритуал. Когато го завършиха, камъкът изчезна, сякаш никога не го беше имало. Съвсем малко след това Сонейлон разби щита и се понесе към тях.

- Никога няма да я върнеш, Демоне! – извика единият от мъжете в бяло. – Заключихме ключа към душата ѝ в камъка и го изпратихме на място, където никога няма да го откриеш.

- Защо? – попита Сонейлон, макар вече да се досещаше за причината. Спря на място във въздуха.

- Използвано е твърде много Изкуството, а ние дадохме нейната душа, за да укрепим реалността. Ако я върнеш, светът няма да може да се задържи и ще бъде унищожен. Не можем да го позволим.

- Наричаш ме демон, но какво право имаш да го правиш? Някога вие бяхте най-близките ми, бяхте ми братя. Нима сте забравили защо създадохме Ордена? Искахме да споделяме знанието, да го пазим. Искахме да се грижим за света, както градинар се грижи за растенията си, но вие забравихте това. Поддадохте се на желанието за сила и власт, нарекохте се богове. Трябваше да ви спра още тогава, но не го направих. Вие станахте твърде силни. И ето това е моето наказание, вие ми отнехте най-любимото. Но сега ще направя това, което трябваше да бъде направено много отдавна, ще ви унищожа, веднъж и завинаги. Ще спра тази лудост, а после ще намеря проклетия камък и ще я върна.

- Ако го направиш, ще унищожиш този свят. Нима сам забрави онази мечта, да се грижиш за него?

- Вие опорочихте тази мечта, вие с вашето лицемерие. Нямахте право да ѝ причините това, платихте своята сметка с чужди пари. А и нима този свят струва повече от истинската любов? Не и за мен.

Сонейлон се протегна, сграбчи душите им и ги изтръгна от Света на душите. Океанът се надигна и развълнува. Разкъса ги, изпепели ги и ги унищожи. От тях не остана нищо освен спомени.

Сонейлон остана загледан в лежащото на земята женско тяло, отправяйки обещания към една душа, съществуваща, но не и истински. Луната бе изгряла зад планинските върхове и хвърляше тъжната си, млечна светлина върху две тела, но само един дух. Блесна светкавица, чу се гръм и по земята се засипаха едри капки дъжд. Бурята отново го беше настигнала.

***

Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)