Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"
~~~
Рапорт
№ 2363
до
Висшето началствона управление „Борба със свръхестествените същества”.
Операция „Лятна буря”
Операция „Лятна буря” беше пълен провал. Еднорогът продължаваше да е на свобода, джуджетата играеха барбут в пещерата, а глупавият елементал продължаваше да мята неконвенционални светкавици като луд. Поне джуджетата да си бяха свършили работата... Ама не! Никога не давайте злато на джуджета, преди да са си свършили работата. Никога!!! Трябваше да го научим по трудния начин, нали?!
- Писна ми! Пис-на ми!!! – обадих се зад един камък. – Сериозно, това е последната мисия, която изпълнявам! Винаги нещо ще се прецака!
- Косара, мила моя...
- Не ме милосвай! Ти си вампир и ти пука на шапката за светкавиците, но аз съм човек и е нужно само веднъж да ме ударят и ще се върна на служба при Хадес.
- Уаааааааааааа! – изръмжа гърлено тролът, намиращ се на пет метра от нас. – Запали ми се дупето...
Като се замисля, при Хадес не беше толкова лошо...
Да. Това бяха моите спътници – вампир на име Светльо (парадоксално, нали?!) с неопределена възраст, но винаги готов за свалки, и трол на име Харалампи. Нашата мисия бе да заловим последния останал еднорог и да го използваме, за да усмирим разбеснелия се елементал. Но всичко се обърка в момента, в който се оказа, че еднорогът си има и девица. Неспособен да издържи на порива, Светльо си зализа косата назад, пусна една мазна усмивка... и отиде да сваля девицата. До тук добре, даже можеше да проработи, ако Харалампи в този момент не се беше затичал с протегнати напред към еднорога ръце и с вик: „Хванах те, хванах те!!!” Както всички се досещаме, еднорогът духна, повличайки със себе си за крачола девицата, и останахме с празни ръце. Тогава, разбира се, по законите на Мърфи, цъфна Елементала. Крещеше ядосано нещо от сорта, че ако му били дали желе за закуска, нямало да избяга от камерата си. Елементали, какво да ги правиш... Ужасно са капризни! Скрихме се зад купчина камъни, докато премине гръмотевичната буря, и тръгнахме да търсим отново еднорога. Намерихме го в едни храсталаци. За наш късмет се бе заплел в естествен жив плет от шипки и нямаше къде да мръдне. Взехме всички мерки да не избяга и задърпахме да го освободим. Тогава се случи това, което ме накара да добавя към рапорта си Приложение №1, а именно – моята оставка. Рогът на еднорога се откачи. И, драго началство, представете си повсеместната ни изненада, когато... еднорогът се разплака. И плачейки, започна да се превръща в човек. Напълно ужасен от настоящата ситуация, Харалампи започна да търчи в кръг, докато не се блъсна в едно дърво и (за щастие) припадна. Когато бившият еднорог завърши трансформацията си, пред нас стоеше белобрад дядка, който подсмърчайки събираше парцаливата си роба и се опитваше да я напласти по себе си. Със Светльо ни отне известно време да се отърсим от шока, но накрая намерихме в себе си едни достатъчно неприлични за рапорт думички, за да го попитаме какво, по дяволите, става тук. Разказът на дядката е причина за Приложение №2 към рапорта ми, настояващо след оставката ми никога да не ме търсите повече. По Никакви въпроси. Та, накратко: Дядката се оказа бивш магьосник, чието проклятие (така да се каже) е, че е неудържимо привлечен към млади девойки. Но поради неговата възраст и тоталната му липса на привлекателност (и пари), девойките страняли от него. Тогава му хрумнало да причака в една горичка еднорога, да го убие и да вземе мястото му чрез трансформация. Оправда се, че това бил единственият начин да е близко до девици безнаказано. Едвам удържах Светльо да не го наръга с рога. Свестихме Харалампи и започнахме да преценяваме ситуацията. Нямахме еднорог, нямахме джуджета, но затова пък имахме разбеснял се елементал и един непотребен перверзен бивш магьосник, който подсмърчаше в храстите. Чудесно! Тогава Харалампи направи нещо нечувано за един трол – измисли (нещо като) план. Елементала искаше желе, тогава ще му дадем желе. Събрахме си нещата, взехме дядката с нас (за да получи правосъдие за делата си по–късно) и се запътихме към отсрещната част на гората, където се намираше „Неустоимата сладкарничка на баба Тена”. И както винаги, когато се приближахме до това ужасяващо място, ни лъхна на мърша. „Неустоимата сладкарничка на баба Тена” представляваше едно чудовищно предприятие за сладкарски продукти, което имаше навика да си изхвърля токсичните отпадъци в близката рекичка, вследствие на което в нашия край се появи легенда за нещо много по-страшно от чудовището от Лох Нес. Но поне желето им беше хубаво.
И така, позвъниме на звънеца и ни отвори самата баба Тена. Смърмори през пурата, която смучеше, че няма време за туристически обиколки, и затръшна вратата. Типично за нея. Позвънихме отново. С боен вик „Абе аз що не ви ваш’та...”, вратата с трясък се отвори, когато изведнъж дядката профуча покрай нас и застина на колене пред баба Тена, целувайки ѝ ръка и твърдейки, че тя е най-прекрасното същество на земята. Е, тук вече, драго Началство, дори и моите нерви не издържаха. Извадих ножа си и тръгнах да си режа гърлото, когато Светльо ме спря и ми показа чудна картинка: баба Тена се умилкваше на дядката. Ами да! Можеше да извадим полза от това! Набързо се окопитих и си припомних курсовете по преговаряне, които бях минала. И така, след известно време преговори, баба Тена се съгласи да ни даде три килограма желе, в замяна на „прекрасния и толкова чаровен възрастен господин, който ни придружава”. Не е нужно да казвам, че всички бяхме доволни от така извъртялата се ситуация. Взехме си желето и оставихме дядката в ръцете на баба Тена. Ще ми простите, драго началство, че не го доведохме при Вас, но мисля, че това си е достатъчно голямо наказание за неговите дела, макар и още да не го осъзнава.
Замъкнахме желето до другия край на гората и поставихме капана за елементала. Не трябваше да чакаме дълго, когато над нас отново засвяткаха светкавици (елементалите имат много изострени сетива, особено за желе). Съществото се приближи до три килограмовата тресяща се маса и започна да яде. За щастие, това го разсея достатъчно, за да спре за малко светкавиците си и ние да можем да го всмукнем обратно в неговата камера. Добавихме и остатъците от желето, разбира се. На връщане към щаб квартирата минахме през пещерата на джуджетата и си взехме обратно златото под заплаха, че ще пуснем елементала да си живее при тях.
И така, драго началство, мисията беше изпълнена. Вярвам, че ще уважите Приложения № 1 и 2 към рапорта ми, защото още не съм пуснала от контейнера елементала в постоянното му жилище, където ще е на сигурно място.
С уважение:
Косара Гръмотряс, вече бивш служител към управление „Борба със свръхестествените същества”
***
Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)
Коментирай от FB/G+ профил