"Хоризонта на смяната" от Илина Момчева

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"

~~~

В последния момент преди залеза. В секундите, обагрили небето в огнено червено. Тя стоеше. Там. Сама. Една Инана – гола в центъра на подземния свят. Една Евридика – избледняваща на фона на нощта. Една Клеопатра – сред змии. Една жена – стигнала своя връх.

Беше Олар – месеца на Огнения дракон. Тази година жътвата беше жестока. Кървава. Хиляди мъже лежаха в полята. Земята беше напоена, но реколта нямаше да има. Беше напоена с кръв. А реколтата – нямаше кой да я обере, а и труповете бяха толкова много, че нямаше как да се обере. Войните бяха жестоки и безкрайни. Боговете воюваха.

На Ерат – земята – хората разливаха кръвта си. Заслепени, упоени, фанатични – като пешки на шахматна дъска. Боговете разиграваха ходовете си по земята, като генерална репетиция за собствената си битка. И колкото повече кръв разливаха, толкова по-силно желаеха да продължат. С кръвта на земните хранеха висшите. И войската растеше, а хаосът от небето се простираше до земята.

И когато хоризонтът на Халем се сля с хоризонта на Ерат, се роди Салек. Богът на вечното лято и жаркото слънце. Роден от хаоса – обречен да умре, за да се прероди редът.

А на Халем – небесната шир – кръвта на земните бе родила такива армии, че самият Есрахт – вечността, необятното – се тресеше и разпукваше при техния сблъсък.

С раждането на Салек се вплетоха тленното и вечното. Паралелно стояха земното и небесното. И земните, и висшите гледаха един хоризонт, едно слънце и една луна. Луна, която бе толкова гореща, че почти не се различаваше от слънцето. Слънце, което пукаше и дърво и камък. Хоризонт, който никога не посрещаше изгрев и не изпращаше залез. И в дните, когато боговете изпадаха в ярост и не контролираха собствените си сили, в маранята двете пространства се допираха и очите виждаха неща, за които никой не знаеше дали са истина или илюзия. А Салек беше просто статист – той сипеше жар в небитието и по земята и безпомощно молеше за собствената си смърт.

Така разказваше легендата. Разказваше още за магьосника Ронда, който двадесет години след началото на войната бе основал ордена на Терма, събирайки най-добрите магьосници от Терманския магистърски събор. Те се впуснали в търсене на пророчеството – пророчеството за смъртта на Салек.

Арда седеше в библиотеката и за пореден път прелистваше „История на Ерат“. Недоумяваше защо трябва да прелиства тази книга всяка година. За петте години в академията не ѝ се бе случвало да има изпит, който да мине без деветтомната поредица. Тръсна глава, за да се отърси от всички мисли, които се блъскаха в главата й. Стана и излезе.

Денят беше дъждовен и паркът беше празен, изцяло на нейно разположение. Докато се разхождаше, в паметта ѝ изплува нещо, което току-що бе прочела. „…И когато хоризонтът на Халем се сля с хоризонта на Ерат, се роди Салек. Богът на вечното лято и жаркото слънце.“ А защо вали? Последният том на „История на Ерат“ говори за вечното лято, за сушата, за изчезналите реки, за убийствена жега. А тук, в Хат Ердан, вали. Валя и предната седмица, и преди месец. Явно магьосниците бяха облекчили съществуването си по някакъв начин.

Арда трудно си спомняше годините преди Хат Ердан. Обучението на маговете започваше от пет годишна възраст и бяха необходими двадесет години, за да се достигне до степен магистър. Като последните пет от тези години минаваха в магистърската академия. Арда бе преминала през цялата система и ако след седмица успееше да вземе изпита, щеше да бъде дипломиран магистър по водна магия. Но след цялото това време тя още си спомняше, смътно, но си спомняше.

Беше Есхар – месецът на Белия вълк. И въпреки името си, той бе горещ, колкото Олар. Селото, в което живееха, беше населявано само от жени. Много от децата (а и тя самата) никога не бяха виждали бащите си. А тези, които ги бяха виждали, ги виждаха за последно – в ковчег. Това беше и нейният последен спомен от стария ѝ живот – баща ѝ в ковчег.

Опита се да се отърси от спомена. Отново насочи вниманието си към дъжда. Дали великите магистри бяха толкова могъщи, че да създадат магия, която се поставя на божествените повели. Или Хат Ердан не се намираше на Ерат. Никъде в „История на Ерат“ не се споменаваше за магьосническия град, за училището или академията. Може би трябваше да обръща повече внимание на това, което чете. Сигурно някъде е попаднала на подобна информация. Поредната натрапчива мисъл. Колкото повече наближаваше завършването, толкова повече въпроси, свързани със света извън Хат Ердан, се загнездваха в главата й.

Стоеше пред портите на подземния свят. Без да потрепва. Водена от любов или от нужда. Една Инана – все още цяла. Вървеше през мрака. Без да знае какво я очаква. Водена от любовта. Една Евридика – все още реална. Стоеше сред змиите. Без да се страхува. Водена от нуждата. Една Клеопатра – все още кралица. Стоеше пред портите на Хат Ердан. Без страх, без ясна перспектива. Водена от любопитството и нуждата. Арда – на прага между реалността и спокойствието на детството. И видя хоризонта – борещ се между два свята. Реалност и илюзия. И видя вечното лято.

II.

Стрелите прелитаха покрай него, докато се опитваше да се добере до окопа. Последните дни бяха направо невъзможни. Армиите се сблъскваха рано сутрин и се оттегляха късно вечер, като през целия ден ту едните, ту другите вземаха превес. На Торн вече започваше да му писва от тази безсмислица. Само преди седмица войната сякаш беше решена. Бяха му пратили известие, че трябва да удържи само ден-два и подкреплението ще дойде. А дойдеше ли то – щеше да дойде и победата. Но подкрепление не идваше.

III.

- По дяволите, Хорас. От къде са се взели проклетите орки? Нали пратихме разузнавателни отряди. Нали пътят беше чист. Торн вече започва да отстъпва. Изгубим ли Кале Тар, ще трябва да подновим военните действия по цялата източна граница, а нямаме ресурси – генерал Хофтроп крачеше из шатрата си и пушеше нервно.

Лейтенант Хорас Борг – тактически ръководител на отбраната на източната граница – стискаше писмо от капитана на войските, изпратени да подкрепят Кале Тар, и се потеше обилно. Току-що бе съобщил на генерала, че войската е нападната и избита от планинските троли до връх Ер Касел, на няколко километра от крайната си цел.

- Трябва да поискаме помощ. Удържим ли Кале Тар победата е сигурна – Хофтроп седна пред писалището. – Имаме само един шанс.

- Но сър… Това означава… - лейтенант Борг потрепна.

- Да, Хорас. Ще стане грозно и страшно. Но може би е време да се намесят. Твърде дълго време ги държахме настрана. Може би е време да признаем, че единствено великите магистри могат да спрат това безумие. Може би е време да се извиним и да се помирим.

***

- Уважаеми Магистри, събрах ви днес, защото преди час пристигна писмо. Едно дълго чакано писмо – магистър Барс Сноусторм – Снежният се взираше във всяка едно от проекциите на останалите магистри, докато прокарваше палец по пергамента. – Както на всички ви е известно, маговете отдавна се оттеглиха от великата война. Нашите методи се оказаха твърде нехуманни за хората. Но днес, велики мои, днес получих дългоочакваното писмо. Крал Гремор, велик монарх на Саторн и владетел на половин Ерат, се извинява, уважаеми. Извинява се публично и моли за помощ.

Холограмните портрети се размърдаха, чуха се възгласи на одобрение, някои започнаха да си шушукат (което изглеждаше почти сюреалистично отстрани).

- Значи е време – бавно и на висок глас каза магистър Сигмунд Ронда. – Трябва да решим, уважаеми, трябва да открием Избрания. Този, който ще изпълни пророчеството на самия Фамел – бездънното подземно.

- Врели, некипели – тук стоят най-добрите – какво, по-точно кого ще търсим? Ако не можем ние, то кой би могъл?

- Замълчи, Куиърс! – образът на Ронда придоби зловещо изражение. – Посветил съм целия си живот на това. Трябва да намерим избрания. Само избраният може да достигне до самия Салек. Само Избраният може да въдвори ред.

***

- Жестоки са, но са непредпазливи – Магистър Сноусторм обикаляше нервно из стаята. – Днес видях илюзията два пъти. Хоризонтът трепти от седмица. Сега е идеалният момент да изпратим Избрания. Бариерата става все по-тънка. След месец може вече да е късно.

В другия край на стаята Сигмунд Ронда лежеше в леглото си. Надигна се на лакът и се закашля. Последните години не го биваше. Старостта и безкрайното търсене на Избрания го бяха изтощили тотално. Болеше го навсякъде и всяко ставане от леглото беше изпитание.

- Барс, Барс, Барс… Да не мислиш, че не знам. От четиридесет години живея за и с това. Избраният е сред нас. Може би от скоро. От месец получавам известия от различни краища – Сигмунд направи жест с ръка към прозореца и отново се закашля. – Природата говори, магията усеща. Избраният се появи на Ерат.

- И къде да търсим? – попита Сноусторм.

- Никъде. Търсенето е моя работа. Ако ще това да е последното нещо, което ще направя.

IV.

Магистър Сигмунд Ронда вървеше бавно из улиците на Ларел, столицата на Саторн. Знаеше, че това излизане извън прохладните стаи на провинциалната му къща най-вероятно ще го убие. Беше твърде стар, за да устои на жаркото слънце. Надяваше се само да изпълни мисията си, преди това да се случи.

Последните два дни, докато вървеше към столицата, бе чул и видял доста неща. Не бе излизал от около година, но почти нищо не се беше променило. Почти. От месец сред хората се говореше за странни явления. Малки ручейчета потекли отново в планините на запад. Бистра вода в кладенците на близките села. Зелена трева в предградията на Ларел. Всичко това в една добре позната на Ронда последователност. От Дун Тар – портата на Хат Ердан до Ларел. Път, който самият той бе изминал преди повече от петдесет и пет години.

В другия край на града Арда се разхождаше през пазара. За месеца, който бе извън Хат Ердан, бе открила колко привилегировани са магьосниците. Докато беше в академията, никога не бе изпитвала липса на прясна вода и свежи плодове. Но тук в Ларел, а и на всички места, от където беше минала, вода почти нямаше. Дневната дажба беше по чаша на човек, а останалото пестеливо се разпределяше по посевите. Жените и децата гладуваха, а мъжете бяха на война. Дори кралят бе заминал с последния гарнизон. А признаци за подобряване нямаше.

Вече наближаваше Смяната – както наричаха своеобразния залез – когато Арда се отби в един хан. Последната седмица бе прекарала в Ларел, но предпочиташе да нощува на различни места. Така можеше да се запознава с бита на хората. А и шансовете да си намери работа бяха по-големи. В последните години маговете не бяха особено обичани от хората и не се славеха с добро положение сред обществото. В големите градове като Ларел обаче все още се намираше работа. Хората обикновено наемаха магьосници да охраняват търговските кервани, да се справят с някой досаден гоблин или боклукчийски дух (доста грозно и много миризливо създание) или за лична охрана на някой богаташ.

В хана естествено имаше основно жени. Група войници стояха на една маса и шумно обсъждаха нещо. Единственият друг мъж в помещението беше един старец, който бе заел доста голямо сепаре в ъгъла на залата. Макар да бе доста обширно, помещението бе пълно. Работата през деня бе много, а и вечер нямаше мъже, които да посрещат, и жените бяха свикнали да се събират по кръчмите и хановете, за да си поговорят и да си отдъхнат.

Арда махна на ханджийката да ѝ донесе кана вино и седна при стареца. Човекът се размърда недвусмислено.

- Може ли? – попита Арда и си наля от вино от каната, която ханджийката току-що бе сложила на масата.

- Разбира се – старецът сведе побелялата си глава в лек поклон, – и без това не мога да заема цялата маса.

Арда се усмихна. Очите на стареца ѝ се сториха странно познати. Толкова дълбоки и зелени. Огледа го. Помисли си, че сигурно е бил много красив на младини. Но сега на лицето му бяха изписани дълбоките линии на старостта. Колко ли глад и жега бе изтърпял този човек, в колко ли битки бе участвал. А тя – тя бе стояла на маси, отрупани с прясна храна, бе се радвала на прохладните дъждове и се бе къпала в студени реки. Колко несправедливо бе това.

- Какво те тревожи, дете мое?

Арда се отърси от мислите си и погледна стареца.

- Нещо те тревожи – повтори той, загледан някъде зад нея. – Нещо те яде от вътре – продължи и обърна глава така, че очите му се срещнаха с нейните. Очи, които разбираха и в същото време заповядваха.

- Мисля си за хората по тези земи – отговори Арда, все още загледана в него. – Те гладуват. Нямат вода. А единственият хлад, който усещат, е в кратките мигове, когато луната се сменя със слънцето. Или обратно – трудно ми е да ги различа.

- Хората по всички земи живеят така – отвърна старецът, докато пресушаваше чашата с вино. – Тук поне успяват да си набавят достатъчно вода за посевите.

- Но там, от където идвам аз…

- Знаеш ли какво означава Хат Ердан, дете?

Тя го погледна изненадано. От къде знаеше той? И от къде тя познаваше тези очи? Кой беше този човек?

- Не – отвърна, докато в главата ѝ се блъскаха всички тези въпроси.

- Хат Ердан означава Нова земя. Ерат или Ердан, както е звучало на стария език, означава земя.

- Значи Хат Ердан не се намира на Ерат.

- Не - отвърна старецът. - Преди много години, когато войната започна и хората отказаха помощта на магистрите, те си съградиха своя земя. Свое късче от небитието. И се скриха там. За дълго. Може би прекалено дълго. И докато хората се биеха на Ерат, а боговете на Халем, магистрите се ширеха на своя Хат Ердан без никой да се интересува от тях и без те да се интересуват от света.

- Но нали всички те в даден момент слизат на Ерат? – Арда все още не можеше да осмисли новата информация.

- Не всички. Великите магистри не бяха слизали на Ерат от четиридесет години.

- От къде знаеш? – попита тя, втренчила поглед в тези странно познати зелени очи. – Кой си ти?

- Аз – каза старецът и се изправи – съм Сигмунд Ронда. Първи Магистър на Хат Ердан и единственият, който четиридесет години броди по Ерат. Последният жив от ордена на Терма. А ти, дете мое, си нещо много повече от магистър, но все още не го знаеш – той ѝ обърна гръб и се запъти към спалните помещения.

Арда остана. Вцепенена, озадачена. Не знаеше какво се случи току-що, но знаеше, че ще ѝ трябва доста време, за да го приеме.

***

Арда не знаеше какво да прави. Слезе на закуска с надеждата, че магистър Ронда ще бъде там. Но него го нямаше. Реши, че е най-добре да излезе да обиколи града и да се върне по-късно. Може би щеше да го срещне тогава. И тъкмо излезе от хана, когато едно парцаливо хлапе я дръпна за ръката.

- Ей, лелче, някой си господин Сигмунд заръча да те пратя при цитаделата. Той щял да те чака там.

Тя понечи да тръгне, но хлапето я задърпа отново.

- Лелче, - каза то, – ама аз седя тука цели два часа, на слънцето – и впери в нея лукав поглед.

Арда бръкна в кесията, извади няколко медни монети и му ги подаде.

- Есрахт да те пази, лелче! – подвикна момчето, докато се отдалечаваше по улицата.

Арда откри магистъра пред цитаделата, седнал под сянката нa едно дърво.

- Добро утро – подхвърли Ронда, загледан някъде в далечината.

- Добро утро, добър ден – винаги е толкова горещо, че не знам кое време е – каза Арда, докато се настаняваше до него.

- Скоро всичко ще се промени – Ронда обърна лице към нея и тя видя изписаното по него щастие. – Намерих те, дете мое. От месец природата нашепва. Но едва, когато влезе в хана и аз го усетих. В името на Лахам – Сътворението – почувствах го с цялата си магическа същност. Ти си Избраната. Ти ще свалиш Салек от небитието и ще върнеш нощта и водата на Ерат.

Арда мълчеше. Нямаше представа какво се случва, но то се случваше.

Войната беше свършила. Полето беше толкова тихо, почти нереално. И беше покрито с вода. Арда погледна ръцете си. Ръце, от които бе струяла тази вода. Преди време един побелял старец ѝ бе казал, че тя ще спаси света. Тогава не беше сигурна, че му вярва. Бе го послушала. Бе го следвала до тук. Но не беше повярвала. Но той вярваше. И загина с вярата си. Издъхна, вливайки цялата си мощ в нейните ръце. Призовавайки цялата вселена да ѝ се подчини. Водата рукна като буйна река от пръстите й. Заля полето, заля Ерат, заля Халем и потуши пламъка на самия Салек. Като лятна буря, помитаща жегата и прахта. И всичко трая само миг. Миг, за който Първи Магистър Сигмунд Ронда – нейният учител и водач – се бе борил четиридесет години. Миг, в който силата на природата и силата на всички магове се сля с нея и изригна над света. Миг на новото сътворение.

И накрая тя го видя. Залеза. Тънка, почти прозрачна луна се вдигна над света. Звездите изгряваха. Появи се хладен вятър. Ерат най-после можеше да си отдъхне.

Беше Олар – месецът на Огненият дракон. И беше тъмна и прохладна нощ.

***

Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)