Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"
~~~
Малкия Джуранджи отвори очи. Беше се събудил точно в зората на новия ден, обещаващ да е изпълнен с приключения. Тъй като това бе първата му лятна ваканция, той си бе направил списък със занимания за всеки един ден. Вече бяха изминали повечето дни и беше пропилял само 3 от тях болен. Малкият караконджул погледна смачкания лист и задраска вчерашното преживяване, написано некадърно под номер 28.
„Епичен летен списък:
05. Да видя нещо необичайно!
10. Да си намеря нов приятел!
17. Да намеря чисто черно перо!
18. Да отида с дядо за риба смор!
28. Да намеря шарен бръмбар!
39. Да провед интели...ентелига ... умен спор!
51. Да срещна човек!!!!
62. Да погаля диво животно!
64. Да докажа, че може да се намери игла в купа сено!
77. Да стана писател за ден!
89. Да достроя къщичката на ябълковото дърво!
Оставащи дни до края на лятото: 112, 90, 87, 86, 84, 77, 63, 61, 59, 51, 42, 38, 34, 23, 21, 17 „
Джуранджи зяпна. Но кога бе минало времето?! Затича се панически към кухнята.
- Мамо, мамо, мамо, мааамооо!!! - викаше той надолу по тесните стълби. - Не остана лято за приключенията ми!
Намери майка си да прави закуска. Космите по ръцете й, та чак до лактите, бяха омазани с кръв. Кокошката бе получила сърцетуп предната вечер, а нямаше по-вкусно ястие от онова, което е умряло от естествена смърт. Баща му бе забил съсредоточен поглед във вестник Мрачник. Джуранджи се загледа в голямото заглавие на първата страница и с усилие прочете: „Човешки същества върлуваха снощи в селото!!!“ Детето се ухили пакостливо.
- Не си го и помисляй, Джу! - каза строго баща му, без да вдига очи от четивото си.
- Но татко! Това ми е в списъка.
- Слушай баща си. Знаеш колко са опасни тези изчадия!
- Но това ми е в летния списък! - повтори под нос момчето.
- Помниш ли прабаба ти Гръхма какво разказваше? Е, искаш ли това да се случи и на теб?
- Да! Искам! Искам да видя човек. Да разбера, защо обичат да ядат за десерт караконджолски нокти. Опитвал съм моите.. .не са особено вкусни. - Погледна с разочарование единия си наръфан нокът.
- Казах! - тросна се майка му и поднесе едно сурово крилце на съпруга си. - Джу, миличък, искаш ли подправки към твоето пиле? Бенки на сол, например?
- Не, мамо... Ще изляза. Явно няма да изпълня списъка, но поне да зачеркна къщичката на дървото.
Джуранджи излезе от къщата силно натъжен. Епичното му лято нямаше да е толкова епично вече. Какво разочарование! Ритна едно камъче от прага на съборетината, в която живееха и тръгна по една тясна пътечка. Тя щеше да го отведе в задния им двор, който за щастие на детето, бе някъде около 100 декъра поля и гора. Семейството на Джу – Каракоджеви, се бяха преместили да живеят в бившия хамбар наскоро и детето още не бе разучило всичко. Поне това му оставаше да прави до идването на следващата му и последна учебна година. Може би трябваше да хване баща си, когато не е на работа и да отидат на експедиция с палатки, като в онази книга „Тити Дългото косъмче“. Джу се ухили. Е, това беше прекрасна идея!
Отне му около половин час да стигне до недовършената сграда, надвиснала над тясна река. За момента проекто-къщичката представляваше само под и половин стена. Джуранджи подбра няколко по-прави пирона и почти здрави дъски. И започна да кове по караконджулски – един пирон, космат юмрук и ТРЯС! Някъде към ранния следобед вече бе преполовил втората стена и спря да огледа напредъка. Остана доволен от работата си. Имаше една сравнително голяма дупка, която можеше да използва за прозорец и да наблюдава кой идва от пътя.
По едно време, докато почиваше и подбираше нови читави материали, големите кравеподобни детски ноздри се уголемиха, поемайки жегавия въздух. Имаше някаква странна миризма в летния вятър. Джу пое дълбоко дъх, изтръпна и остави пироните настрана. Това беше интересно и ново! За момент се замисли дали да проследи уханието, но се сети за списъка и все още незачеркнатия номер 5. Двоумя се около минутка и тръгна по аромата. Слезе по стабилната, но доста крива стълба и за миг загуби следата. Две крачки вляво от дървото обаче пак я хвана. Ох, бе толкова странно. Буря от ухания! Имаше... ммм... боровинки и нещо, което много напомняше на натрапчивата миризма на мокра кокошка. Леко сбръчка косматия си нос. Май усещаше и малко кръв, козина и пръст. Първоначално тръгна по пътечката, но бързо се насочи към гората, разположена отвъд малкото поточе. Уханието го отведе до една от близките поляни. Неподдържана от никой, тя бе по-дива от всякога. Някога собствениците (да, и те си бяха умрели от естествена смърт) са гледали тук слънчогледи и сега сред високо избуялата трева се виждаха няколко оцелели и полу-диви. На пръв поглед това бе всичко - много трева, малко цветя и няколко черни облака на хоризонта, обещаващи дъжд и прохлада. Но мирисът се бе усилил дразнещо много и Джуранджи се надяваше да кихне, та най-накрая да прочисти носа си. Това, разбира се, не стана. Притежателят на тази странна комбинация от аромати трябваше да е някъде наблизо. Огледа се предпазливо и тръгна през поляната. В средата забеляза дълга ивица смачкана трева, а ароматът на кръв и пръст се усили рязко. Малкият караконджул спря неуверено и проследи с очи дирята. Все едно бе паднала комета, помисли си той, жива комета! Следата свършваше в един шипков храст и Джу тръгна внимателно натам. Навсякъде около храста имаше черни пера и момчето изпадна в дива еуфория. Номер 17 от списъка му току-що бе изпълнен!!! Клекна и започна да ги събира, забравяйки за странното ухание. Беше побрал в едрата си шепа доста голямо снопче пера, когато нещо се размърда в тревата зад шипковия храст. Остави ги настрана и плавно стана. Не знаеше да се страхува ли, да се вълнува ли?! Пристъпи бавно напред и с плахи движения отмести бодливите клони на храста. Там, в разровената пръст лежеше гарга с окървавено крило. Джуранджи се усмихна мило на птицата и посегне да я вземе. Тя явно реши, че той е прекалено страшен и изпадна в паника. Опита се да литне, но единственото, което успя да направи, бе да се одере още по-лошо на един паднал клон.
- Не се притеснявай – опита се да я успокои Джу. - Няма да те нараня. Ще те взема при мен да те излекувам и ще станем най-добри приятели!
Гаргата го изгледа и караконджулът за миг реши, че тя го гледа с подозрение и разбира какво ѝ говори. Но майка му беше казвала, че животните са глупави създания и той набързо изби тези мисли от главата си. Посегна бавно с отворени длани към птицата и тя с малко усилие сама се качи и настани удобно в тях. Джуранджи я занесе в къщата на ябълковото дърво. Там превърза нараненото крило и я зави с якето си.
- Ще трябва да те оставя самичък засега. Виж, всеки момент слънцето ще залезе, а ако се забавя оше малко наш'те ще закъснеят за работа. Пък и няма да получа десерт. - Птицата го погледна с доза любопитство и малко страх. – Днес мама е направила бисквити, оваляни в жар и с пълнеж от смола. Няма как да изпусна това! - добави, облизвайки големите си кучешки зъби.
***
На следващата сутрин малкият Джуранджи отново изпусна закуската, бързайки да види новия си приятел. Вечерта бе задраскал и номер 10 и номер 62 като изпълнени и сега никой не можеше да свали усмивката от косматата му физиономия. Дори фактът, че местният полицейски патрул, част от който беше и баща му, бе изгонил човешкото създание, бе подминало съвсем слуха на ентусиазираното дете. Сега имаше нещо по-интересно, с което да се занимава: собствена гарга! През целия път към ябълковото дърво малкият караконджул си мислеше на какво може да бъде научена една подобна птица. Дали знаеше команди като „Седни!“ или „Говори!“?
Щом стигна недовършената си къщичка, завари черната гарга вече будна.
- Какво правиш?! - изумен попита Джу, като я видя да влачи якето му към средата на дървения под.
Тя само го погледна и продължи куцукайки да си върши заниманието. Всъщност това усилие костваше много на дребната птица, понеже колкото и малък на възраст да бе Джуранджи, то той бе два метра висок и якето му тежеше твърде много. Караконджулът хвана единия ръкав и вдигна цялото яке. Гаргата изграчи и продължи да ходи към някаква точка, която само тя си виждаше. Щом я стигна, почука по пода с клюн и загледа Джу в очакване. Той направи една голяма крачка и пусна якето до нея. Защо, и той не знаеше! Черната птица повдигна с клюн якето и се шмугна под него. Мърдаше известно време под него и скоро спря. За момент Джу реши,че е заспала. В един момент, обаче отново се размърда и тялото под плата започна да се уголемява. Джу се стъписа, нима това което се подаваше бе крак?! Изведнъж се присети за приказките на баба Гръхма и това, което бе учил цяла година в училище. Огледа внимателно стърчащия крак и като не видя козина и криви нокти, извика панически. Това... там... бе... човешки крайник!!! Тръгна назад, спъна се в една от дъските и падна през недовършената стена на къщичката.
Когато Джуранджи отвори очи, осъзна, че е паднал в поточето. Провери се за рани и счупвания и с радост установи, че има само леки натъртвания. Добре, че дървото бе ниско, а реката - предимно кал! Огледа се и видя странното създание да се крие в сенките зад стълбите на къщичката. Позна го по голото краче, което издайнически бе осветено от слънчев лъч.
- Не ме яж! Н-не съм вкусен, моля те! - проплака уплашеното дете.
- Защо пък да те ям?! - отвърна гласа от сянката.
- В училище така ни учат. Пък ти си човек! - Подуши въздуха. – Или не си? Миришеш на много неща.
- Човек съм си!
При тези думи Джуранджи изпищя, колкото дробовете му държаха. Какъв абсурд! Цяло лято беше мечтал да срещне такова същество, а сега не знаеше дали ще оцелее. Но като се замисли, осъзна, че има нещо нередно.
- Не, не си. Хората са кръвожадни, а не кървящи. Пък и те имат специфична миризма, учили сме го! - тросна се той. – Също хората имат само една кожа и форма... а ти не! Значи не си човек, лъжеш ме!
- Първо: държиш се абсурдно! Ти си голям и страшен караконджул, митичното създание, с което бабите ни плашеха като деца. Не трябва ли аз да съм пищящата? Второ аз не съм обикновена жена! Аз съм Кожоменячка!
- Кожокакво???
Фигурата излезе от сянката и Джу успя да я огледа идеално на топлото слънце. Приличаше доста на картинките от учебниците, но не съвсем. Да, имаше къса червеникава коса, кожата ѝ бе млечно бяла, пет пръста на всяка ръка... Но под дясното ѝ око имаше леопардова шарка, имаше уши на рис, зад нея се въртеше опашка, на раменете си имаше късо черно оперение, а ходилата ѝ бяха оформени по маймунски. Имаше и още подобни белези, но размъкнатото яке, което тя бе навлякла, закриваше по-голямата част от тялото й.
- Кожоменячът е нещо като приятел на животните – подхвана жената. - Ако искам да пресека буйна река, а не мога да плувам, то ще помоля някоя риба да ми заеме формата си. Естествено, като всяка друга магия и тази размяна си има цена - каза тя, гледайки перата по ръцете си.
- Мнооого яко! - детското любопитство надделя над страха.
- Хаха, да, изглежда яко. Но природата е баланс. Запомни го това добре! Защото, колкото по-дълго време седя в животинска форма, толкова повече белези имам и съответно толкова по-кратък ми е животът. Това е цената, която аз плащам.
- Това всеки човек ли го може?
- Не. Малцина сме. Жената, която ме отгледа, беше знахарка и се занимаваше и с това, та тя ме научи.
- Тогава, щом е толкова съкращващо живота занимание, защо изобщо си започнала да се занимаваш? Да не са те излъгали?
- Не, бях напълно наясно с какво се захващам. Но си заслужава! На 32 години съм, а съм имала най-богатия живот. Преживяла съм толкова много приключения, видяла съм какви ли не чудни места и събития, на каквито и най-старите хора на света не са били свидетели! Ето, виж ни! Кой човек е водил разговор с караконджул по-дълъг от: „Ааааа!“ - засмя се звънко жената.
- Не знам – замислено каза Джу без да обръща внимание на шегата, - все пак това е единственият живот, който имаме!
- Именно! - усмихна се тя и тръгна към него. – Между другото, аз се казвам Янира и ти дължа живота си! Ако не ме бе взел и превързал, нямаше да имам сили да се преобразя.
- Аз съм Джуранджи и не съм толкова голям, колкото си мислиш. Тамън завърших първи клас – гордо каза детето и се изправи.
Едва когато човешкото създание се доближи до него, той осъзна колко незначителна изглежда тя в сравнение с него. Бе нисичка и кльощава, подобно на самодива. Джу се засмя.
- Хич не си страшна! Хахахах, приличаш на бебе!
- Смееш ли се??? - изумено попита жената. - Това прилича на всичко друго, но не и на смях! - прихна и тя, заразена от странния гърлен смях на караконджула.
Същата вечер Джу се прибра при семейството си и изяде мълчаливо вечерята. Родителите му се притесниха, че е болен или сърдит. Та той никога не бе мълчал на масата! Всъщност никой не биваше, а и нямаше да разбере, че в следващите три месеца малкото дете щеще да се грижи за раните на новата си приятелка. Дълги години след тези събития, дори и някой да знае за случката, надали ще вярва в достоверноста й! А колкото до „Епичния летен списък“, номер 51 никога не бе зачеркнат. Не беше и нужно, та тя не бе обикновен човек!
Ееех, с какви ли не чудесии може да се сблъска един малък караконджул в началните години от живота си! Дали ще му повярват децата му, когато им разкаже тази история? Как мислите?
***
Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)
Коментирай от FB/G+ профил